Още от началото на юношеството, когато почна да осъзнава предзнаменованията, той си мислеше, че смъртта трябва да оповести своето пристигане с някакъв определен знак, недвусмислен, неповторим, но му оставаха малко часове до смъртта, а знакът не идваше.
Не усети нито страх, нито носталгия, а ярост в червата при мисълта, че онази изкуствена смърт ще му попречи да узнае края на толкова неща, които оставяше недовършени.
...яростта се беше материализирала в някакво лепкаво и горчиво вещество, от което езикът му изтръпна и го принуди да затвори очи. Тогава изчезна алуминиевото сияние на разсъмването...
— Едно нещо ми кажи, наборе — за какво се биеш?
— Че за какво ще е, наборе — отговори полковник Херинелдо Маркес, — за великата либерална партия.
— Блазе ти на тебе, че го знаеш — отговори той. — Аз, за себе си, едва сега разбирам, че се бия от гордост.
— Това е лошо — каза полковник Херинелдо Маркес.
Тревогата му развесели полковник Аурелиано Буендия.
— Естествено — рече той. — Но все пак по-добре това, отколкото човек да не знае за какво воюва. — Погледна го в очите и добави усмихнат:
— Или пък да воюва като тебе за нещо, което не значи нищо за никого.
...старата приказка за мъжа, който се оженил за своя леля, а тя освен туй му била и братовчедка, и чийто син накрая станал сам на себе си дядо.
…понасяше своята самота със случайни жени, ограбвайки пролуките, където Урсула забравяше скътани пари. Взе да се връща в къщата само за да се преоблича.
— Всички са еднакви — вайкаше се Урсула. — Отначало растат много добре, послушни са и свестни и изглеждат неспособни муха да убият, ама набоде ли им едва-едва брадата, и се погубват.
Това беше може би най-решителният момент от войната. Земеделците-либерали, който изпърво подкрепяха революцията, бяха подписали тайни съюзи със земевладелците-консерватори да не допуснат преразглеждането на документите за собственост.
Умори се от неизвестността, от омагьосания кръг на онази вечна война, която го заварваше винаги на едно и също място, само че все по-стар, по-свършен, все по̀ без да знае защо, нито как, нито докога. Винаги имаше някой… който се нуждае от пари, чийто син има магарешка кашлица, или който иска да иде и да заспи завинаги, защото вече не може да понася в устата си лайняния вкус на войната, но който обаче се изпъва мирно със сетните си запаси от енергия, за да докладва: „Всичко е наред, господин полковник.“ И тъкмо това наред бе ужасяващото в оная безконечна война: че не се случваше нищо.
Трябваше да предизвика 32 войни и трябваше да наруши всичките си договори със смъртта, и да се въргаля като свиня из бунището на славата, за да открие почти с четирийсет години закъснение предимствата на простодушието… и през ум не му минаваше, че по-лесно е да се започне една война, отколкото да се свърши. Нужна му бе почти едногодишна кървава строгост, за да принуди правителството да предложи на бунтовниците благоприятни условия за мир, и още година, за да убеди своите привърженици в изгодата да ги приемат. Стигна до невъобразими крайности на жестокост, потушавайки бунтовете на собствените си офицери, които отказваха да празнуват победата, и накрая се опря на неприятелски сили, за да ги покори.
Никога не е бивал по-добър войн, отколкото тогава. Увереността, че най-сетне воюва за собственото си освобождение, а не за отвлечени идеали, за лозунги, които политиците могат да обърнат и тъй и иначе според обстоятелствата, му вдъхна буйно въодушевление.
Да умреш е много по-трудно, отколкото човек си мисли.
Тогава направи сетно усилие да подири в сърцето си мястото, където се бяха скапали неговите чувства, и не можа да го намери.
Беше небръснат, измъчваше го повече болката в слепите циреи, отколкото огромният провал на неговите мечти, защото бе стигнал до края на всякаква надежда, отвъд славата и носталгията по славата.
...тайната на добрата старост не е нищо друго, освен почтен договор със самотата.
...самотата бе подбрала нейните спомени и бе изпепелила препъващите купове от носталгична смет, която животът бе натрупал в сърцето й, и бе пречистила, възвисила и увековечила другите, най-горчивите.
...мъртвият и погребан в един филм герой, за чието нещастие се изляха печални сълзи, се появи отново, и то превърнат на арабин, в следващия филм. Публиката, която плащаше по две сентаво, за да споделя превратностите на героите, не можа да понесе оная нечувана подигравка и изпотроши столовете. Кметът,… обясни с разпоредба, че киното е машина за измама, която не заслужава страстните излияния на публиката. При обезсърчителното обяснение мнозина прецениха, че са били жертва на нова пищна циганска работа и решиха да не ходят повече на кино, считайки, че им стигат и собствените мъки, та да плачат заради престорени неволи на въображаеми същества.
Последните стари бойци, за които се узна нещо, се появиха снимани във вестник, вдигнали от недостойнство лица до някакъв безизвестен президент на републиката, който им подари значки със своя лик, за да ги носят на ревера, и им възвърна мръсното от кръв и барут знаме, за да го поставят върху своите ковчези. Другите, по-достойните, все още очакваха писмо в полузрака на обществената милост, и мряха от глад, оцеляваха от гняв, гниеха от старост в изящното лайно на славата.
...любовната мъка не намира друг покой освен в леглото.
Новият Аурелиано бе навършил година, когато общественото напрежение избухна без никакво предвестие. Хосе-Аркадио Втори и други профсъюзни ръководители, които дотогава бяха в нелегалност, се появиха по никое време в края на една седмица и вдигнаха демонстрации в селищата от банановата област. Полицията се задоволи да пази реда. Но в нощта срещу понеделник ръководителите бяха изкарани от домовете им и пратени с петкилометрови букаи на краката в затвора на провинциалната столица. Сред тях отведоха Хосе-Аркадио Втори и Лоренсо Гавилан, полковник от мексиканската революция, заточен в Макондо, който казваше, че бил свидетел на героизма на приятеля си Артемио Крус. Обаче не минаха и три месеца, и бяха на свобода, защото правителството и банановото дружество не можаха да се споразумеят кой трябва да ги храни в затвора. Недоволството на трудещите се се основаваше този път на нездравословността на жилищата, измамата с медицинското обслужване и мръсотията на условията за работа. Твърдяха освен това, че не им се плаща с истински пари, а с разписки, които само им служат да купуват шунка от Вирджиния в управлението на дружеството. Хосе-Аркадио Втори бе затворен, защото разкри, че системата с разписките е средство на дружеството да финансира своите кораби, пренасящи плодове, които, ако не беше заради стоките на управлението, би трябвало да се връщат празни от Ню Орлеанс чак до пристанището за товарене на банани. Другите обвинения бяха обществено достояние. Лекарите на дружеството не преглеждаха болните, ами ги караха да се нареждат в индийска нишка пред диспансерите, където една сестра им туряше върху езика някакво хапче с цвят на син камък, независимо дали имат маларична треска, трипер или запек. Това беше толкова разпространено лечение, че децата заставаха по няколко пъти в нишката, и вместо да гълтат хапчетата, носеха ги по домовете си, за да бележат с тях изтеглените номера в лотарийната игра. Работниците на дружеството бяха струпани в жалки съборетини. Инженерите, вместо да построят нужници, за Коледа докарваха в лагерите по един преносим нужник на всеки петдесет души и нагледно показваха пред всички как да се ползват, за да траели повече. Грохналите, облечени в черно адвокати, които някога обсадиха полковник Аурелиано Буендия и които тогава бяха пълномощници на банановото дружество, изопачаваха тия обвинения с произволия, които изглеждаха магически работи. Когато трудещите се написаха свитък с единодушни искания, мина много време, без да могат да известят официално банановото дружество. Щом узна за споразумението, сеньор Браун прикачи за влака пищния си стъклен вагон и изчезна от Макондо заедно с най-известните представители на своето предприятие. Обаче следващата събота неколцина работници намерили един от тях в някакъв бардак и го накарали да подпише препис от свитъка с исканията, когато бил гол при жената, съгласила се да го заведе в клопката. Злокобните адвокати доказаха в съда, че онзи човек нямал нищо общо с дружеството и за да не се усъмни никой в техните доводи, накараха да го затворят като самозванец. По-късно сеньор Браун бе изненадан, че пътува, тайно във вагон трета класа и го заставиха да подпише друг препис от свитъка с исканията. На следващия ден той се появи пред съдиите с черно боядисана коса и заговори испански без запъване. Адвокатите доказаха, че той не е сеньор Джак Браун, главен ръководител на банановото дружество и роден в Пратвил, Алабама, а безобиден продавач на билки, роден в Макондо и тъкмо там кръстен с името Дагоберто Фонсека. Малко по-късно, срещу един нов опит на трудещите се, адвокатите изложиха на обществени места удостоверението за кончината на сеньор Браун, узаконено от консули и канцеларии, с което се потвърждаваше, че на девети юни той бил прегазен в Чикаго от пожарна команда. Уморени от онова херменевтично безумие, трудещите се зарязаха властите на Макондо и се изкачиха със своите жалби до върховните съдилища. Точно там илюзионистите на правото доказаха, че исканията са лишени от всякаква законност, просто защото банановото дружество нямало, никога не е имало, нито пък щяло да има трудещи се на своя служба, а ги набирало случайно и временно. Тъй че се разпердушини измишльотината за шунката от Вирджиния, за чудотворните хапове и коледните нужници, и се постанови чрез съдебно решение и се провъзгласи в тържествени разпоредби несъществуването на трудещите се.
Денем военните газеха из пороите по улиците, навили до коляно панталони, и играеха на корабокрушение с децата. Нощем, след полицейския час, с удари на приклади събаряха врати, измъкваха подозрителните от леглата им и ги отвеждаха в едно пътуване без връщане. Това все още беше търсене и унищожаване на злодеите, убийците, подпалвачите й размирниците по Постановление номер четири, но военните отричаха това дори пред самите роднини на своите жертви, които препълваха канцеларията на началниците да търсят вести. „Сигурно е било насън — настояваха офицерите. — В Макондо не се е случвало нищо, нито се случва, нито някога ще се случи. Това е щастливо селище.“
И колкото повече протакаше неотложния въпрос с хамбара, толкова по-силно ставаше възмущението на Фернанда, докато случайните й роптания и редките й избухвания преляха в неудържим, отприщен порой, който започна една сутрин като еднозвучаща басова струна на китара и който с напредването на деня повишаваше своя призвук все по-богат, все по-разкошен. Аурелиано Втори не осъзна опяването чак до другия ден след закуска, когато се почувствува замаян от някакво жужене, тогава по-напевно и по-високо от шума на дъжда, а това беше Фернанда, която се разхождаше из цялата къща и се вайкаше, че са я възпитали като царкиня, за да свърши като слугиня в лудница със съпруг мързеливец и идолопоклонник, разпътник, който ляга по гръб и чака да завалят хлябове от небето, а на нея бъбреците й се откачат от мъка да крепи на повърхността подпряно с топлийки домашно огнище, където има толкова за работене, толкова за понасяне и поправяне откак господ-бог осъмне, та чак до времето за лягане, че стига до леглото с очи пълни със стъклен прах и обаче никой никога не и е рекъл добър ден, Фернанда, как прекара нощта, Фернанда, нито са я запитали, макар и от учтивост, защо е толкова бледа, нито защо се събужда с тия виолетови сенки под очите, макар, разбира се, да не очаква, че това ще излезе от останалите в семейство, което в края на краищата винаги я бе имало за пречка, за парцалчето за смъкване на тенджерата, за плашило, нарисувано върху стената, и че винаги плямпотят срещу нея из ъглите й я наричат мазна богоугодница, и я наричат фарисейка, и я наричат гущерица, и дори Амаранта, мир на праха й, й бе казала ей така, в очите, че била от ония, дето бъркали право черво с пости, благословен господ-бог, що за думи, и тя най-примирено бе изтраяла всичко заради намеренията на Светия отец, ала не бе могла да понася повече, когато онзи проклетник Хосе-Аркадио Втори каза, че гибелта на семейството дошла щом отворило вратите за някаква си префърцунена качака, представете си, някаква си префърцунена качака, опазил бог, дъщеря на лоша плюнка, от същото естество на пагонджиите качаковци, които правителството прати да избиват трудещите се, гледай го ти, и става дума ни повече, ни по-малко за нея, кръщелницата на херцог Алба, дама с такова потекло, че джигерите на президентшите се преобръщат, благородничка по кръв като нея, която има право да се подписва с единайсет испански презимена и която е единственото смъртно същество в туй селище на копелета, което не тъпее пред шестнайсет прибора за хранене, а после онзи ми ти прелюбодейник, мъжът й, да рече, примрял от смях, че толкова лъжици и вилици и толкова ножове и лъжички не било работа на християни, ами на стоножки, и единствената, която и със стиснати очи може да определи кога се поднася червено вино и от коя страна и в каква чаша, а не като оная чобанка Амаранта, в мир да почива, която си мислеше, че бялото вино се поднасяло денем и червеното; вечер, и единствената по цялото крайбрежие, която може да се похвали, че не е ходила по нужда другаде освен в златни цукала, а после полковник Аурелиано Буендия, в мир да почива, да има дързостта да я пита с лошата си масонска злъч откъде накъде била заслужила това предимство, да не би пък тя да не серяла лайна, ами астромелии, представете си, с тия думи, за да отговори Рената, собствената й дъщеря, която от несдържаност бе видяла в спалнята нейните чревоизхвърляния, че наистина пукалото било с много злато и много гербове, ама онова, дето било вътре, било чисто лайно, най-обикновено и дори по-лошо лайно, защото било на префърцунена качака, представете си, собствената й дъщеря, тъй че никога не се е самозалъгвала относно останалите в семейството, но все пак имаше право да очаква малко повече зачитане от страна на съпруга си, защото зле-добре, той беше по свята клетва неин спътник в съпружестврто, негов извършител, неин законен вредител, който по свободна и върховна воля пое върху себе си сериозната отговорност да я изведе изпод бащината стряха, където никога не се е лишила, нито оплакала; от нещо, където плетеше погребални палми от удоволствие към развлечението, тъй като нейният кръстник бе пратил писмо със своя подпис и клеймото на своя пръстен, отпечатано върху червения восък, само и само да каже, че ръцете на кръщелницата му не са направени за дела от този свят освен за свирене на клавесин, и обаче оня ми ти безумец, мъжът й, я бе извадил от нейния дом въпреки всички мъмрения и предупреждения и я бе отвел в онзи пъкълски казан, където не може да се диша от горещина, и преди тя да доизпълни своите въздържания по Петдесетница вече бе отишъл със сандъците на бездомник и акордеон на нехайник да безделничи в прелюбодеяние с една никаквица, на която стига да й видиш задника, е добре, то вече е казано всичко, която стига да я видиш как си клати кобилския задник, и ще разбереш, че е тъкмо противното на нея, която е дама и в двореца, и в кочината, на масата и в леглото, дама по рождение, боязлива пред бога и покорна на неговите закони и неговите замисли, и с която, разбира се, не може да прави маймунджилъците и подбъзикванията, които прави с другата, която, разбира се, се подлага на всичко, като френските матрони, че и по-лошо, ако се помисли по-добре, защото тия поне имат почтеността да турят червен фенер на вратата, подобни свинщини, представете си, само това липсва, с единствената и възлюбена дъщеря на доня Рената Арготе и дон Фернандо дел Карпио, и особено последният, разбира се, свят мъж, християнин от великите, носител на Ордена на светия гроб, от ония, които получават направо от господа-бога предимството да се запазват непокътнати в ковчега с кожа гладка като сукно на годеница и очи живи и прозрачни като изумруди.
— Това пък не е вярно — прекъсна я Аурелиано Втори, — когато го донесоха, вече смърдеше!
— Какво искате? — промърмори той. — Времето минава.
— Така е — рече Урсула, — ама не чак толкова.
…времето не отминава,…, а се върти в кръг.
Аурелиано Втори мислеше, без да го казва, че злото не е в света, а в някое закътано място на тайнственото сърце на Петра Котес, където нещо се е случило по време на потопа и е направило безплодни животните и изплъзващи се парите. Озадачен от тая загадка, разрови се толкова надълбоко из нейните чувства, че търсейки изгодата, намери любовта, защото докато се мъчеше тя да го обикне, накрая той я заобича. Петра Котес, от своя страна, го обичаше все повече и повече, защото чувствуваше да нараства неговата обич и тъй насред есен отново повярва в младежкото суеверие, че бедността робува на любовта. И двамата тогава възпоменаваха като пречка лудешките веселби, пищното богатство и необузданото безпътство и се вайкаха колко много живот им беше струвало, за да намерят рая на споделената самота. Лудешки влюбени след толкова годишно безплодно съзаклятничество, те се наслаждаваха на чудото да се обичат както около масата, така и в леглото и бяха толкова щастливи, че дори вече превърнати в двама изтощени старци, все тъй си играеха като зайчета и се боричкаха като кучета.
…душата й се встъкли от носталгия по изгубените мечти… …Сърцето й от сплъстена пепел, което бе понесло без вайкания най-сполучливите удари на всекидневната действителност, се разрони при първите повеи на носталгията.
„Всичко се знае“ — бе единственият отговор,...
Светът съвсем ще я оплеска в деня, когато хората тръгнат да пътуват първа класа, а литературата — в товарен вагон!
…паметта няма пътища за връщане назад, …всяка някогашна пролет е невъзвратима и…най-буйната и упорита любов е все пак бързолетна истина.
Не усети нито страх, нито носталгия, а ярост в червата при мисълта, че онази изкуствена смърт ще му попречи да узнае края на толкова неща, които оставяше недовършени.
...яростта се беше материализирала в някакво лепкаво и горчиво вещество, от което езикът му изтръпна и го принуди да затвори очи. Тогава изчезна алуминиевото сияние на разсъмването...
— Едно нещо ми кажи, наборе — за какво се биеш?
— Че за какво ще е, наборе — отговори полковник Херинелдо Маркес, — за великата либерална партия.
— Блазе ти на тебе, че го знаеш — отговори той. — Аз, за себе си, едва сега разбирам, че се бия от гордост.
— Това е лошо — каза полковник Херинелдо Маркес.
Тревогата му развесели полковник Аурелиано Буендия.
— Естествено — рече той. — Но все пак по-добре това, отколкото човек да не знае за какво воюва. — Погледна го в очите и добави усмихнат:
— Или пък да воюва като тебе за нещо, което не значи нищо за никого.
...старата приказка за мъжа, който се оженил за своя леля, а тя освен туй му била и братовчедка, и чийто син накрая станал сам на себе си дядо.
…понасяше своята самота със случайни жени, ограбвайки пролуките, където Урсула забравяше скътани пари. Взе да се връща в къщата само за да се преоблича.
— Всички са еднакви — вайкаше се Урсула. — Отначало растат много добре, послушни са и свестни и изглеждат неспособни муха да убият, ама набоде ли им едва-едва брадата, и се погубват.
Това беше може би най-решителният момент от войната. Земеделците-либерали, който изпърво подкрепяха революцията, бяха подписали тайни съюзи със земевладелците-консерватор
Умори се от неизвестността, от омагьосания кръг на онази вечна война, която го заварваше винаги на едно и също място, само че все по-стар, по-свършен, все по̀ без да знае защо, нито как, нито докога. Винаги имаше някой… който се нуждае от пари, чийто син има магарешка кашлица, или който иска да иде и да заспи завинаги, защото вече не може да понася в устата си лайняния вкус на войната, но който обаче се изпъва мирно със сетните си запаси от енергия, за да докладва: „Всичко е наред, господин полковник.“ И тъкмо това наред бе ужасяващото в оная безконечна война: че не се случваше нищо.
Трябваше да предизвика 32 войни и трябваше да наруши всичките си договори със смъртта, и да се въргаля като свиня из бунището на славата, за да открие почти с четирийсет години закъснение предимствата на простодушието… и през ум не му минаваше, че по-лесно е да се започне една война, отколкото да се свърши. Нужна му бе почти едногодишна кървава строгост, за да принуди правителството да предложи на бунтовниците благоприятни условия за мир, и още година, за да убеди своите привърженици в изгодата да ги приемат. Стигна до невъобразими крайности на жестокост, потушавайки бунтовете на собствените си офицери, които отказваха да празнуват победата, и накрая се опря на неприятелски сили, за да ги покори.
Никога не е бивал по-добър войн, отколкото тогава. Увереността, че най-сетне воюва за собственото си освобождение, а не за отвлечени идеали, за лозунги, които политиците могат да обърнат и тъй и иначе според обстоятелствата, му вдъхна буйно въодушевление.
Да умреш е много по-трудно, отколкото човек си мисли.
Тогава направи сетно усилие да подири в сърцето си мястото, където се бяха скапали неговите чувства, и не можа да го намери.
Беше небръснат, измъчваше го повече болката в слепите циреи, отколкото огромният провал на неговите мечти, защото бе стигнал до края на всякаква надежда, отвъд славата и носталгията по славата.
...тайната на добрата старост не е нищо друго, освен почтен договор със самотата.
...самотата бе подбрала нейните спомени и бе изпепелила препъващите купове от носталгична смет, която животът бе натрупал в сърцето й, и бе пречистила, възвисила и увековечила другите, най-горчивите.
...мъртвият и погребан в един филм герой, за чието нещастие се изляха печални сълзи, се появи отново, и то превърнат на арабин, в следващия филм. Публиката, която плащаше по две сентаво, за да споделя превратностите на героите, не можа да понесе оная нечувана подигравка и изпотроши столовете. Кметът,… обясни с разпоредба, че киното е машина за измама, която не заслужава страстните излияния на публиката. При обезсърчителното обяснение мнозина прецениха, че са били жертва на нова пищна циганска работа и решиха да не ходят повече на кино, считайки, че им стигат и собствените мъки, та да плачат заради престорени неволи на въображаеми същества.
Последните стари бойци, за които се узна нещо, се появиха снимани във вестник, вдигнали от недостойнство лица до някакъв безизвестен президент на републиката, който им подари значки със своя лик, за да ги носят на ревера, и им възвърна мръсното от кръв и барут знаме, за да го поставят върху своите ковчези. Другите, по-достойните, все още очакваха писмо в полузрака на обществената милост, и мряха от глад, оцеляваха от гняв, гниеха от старост в изящното лайно на славата.
...любовната мъка не намира друг покой освен в леглото.
Новият Аурелиано бе навършил година, когато общественото напрежение избухна без никакво предвестие. Хосе-Аркадио Втори и други профсъюзни ръководители, които дотогава бяха в нелегалност, се появиха по никое време в края на една седмица и вдигнаха демонстрации в селищата от банановата област. Полицията се задоволи да пази реда. Но в нощта срещу понеделник ръководителите бяха изкарани от домовете им и пратени с петкилометрови букаи на краката в затвора на провинциалната столица. Сред тях отведоха Хосе-Аркадио Втори и Лоренсо Гавилан, полковник от мексиканската революция, заточен в Макондо, който казваше, че бил свидетел на героизма на приятеля си Артемио Крус. Обаче не минаха и три месеца, и бяха на свобода, защото правителството и банановото дружество не можаха да се споразумеят кой трябва да ги храни в затвора. Недоволството на трудещите се се основаваше този път на нездравословността на жилищата, измамата с медицинското обслужване и мръсотията на условията за работа. Твърдяха освен това, че не им се плаща с истински пари, а с разписки, които само им служат да купуват шунка от Вирджиния в управлението на дружеството. Хосе-Аркадио Втори бе затворен, защото разкри, че системата с разписките е средство на дружеството да финансира своите кораби, пренасящи плодове, които, ако не беше заради стоките на управлението, би трябвало да се връщат празни от Ню Орлеанс чак до пристанището за товарене на банани. Другите обвинения бяха обществено достояние. Лекарите на дружеството не преглеждаха болните, ами ги караха да се нареждат в индийска нишка пред диспансерите, където една сестра им туряше върху езика някакво хапче с цвят на син камък, независимо дали имат маларична треска, трипер или запек. Това беше толкова разпространено лечение, че децата заставаха по няколко пъти в нишката, и вместо да гълтат хапчетата, носеха ги по домовете си, за да бележат с тях изтеглените номера в лотарийната игра. Работниците на дружеството бяха струпани в жалки съборетини. Инженерите, вместо да построят нужници, за Коледа докарваха в лагерите по един преносим нужник на всеки петдесет души и нагледно показваха пред всички как да се ползват, за да траели повече. Грохналите, облечени в черно адвокати, които някога обсадиха полковник Аурелиано Буендия и които тогава бяха пълномощници на банановото дружество, изопачаваха тия обвинения с произволия, които изглеждаха магически работи. Когато трудещите се написаха свитък с единодушни искания, мина много време, без да могат да известят официално банановото дружество. Щом узна за споразумението, сеньор Браун прикачи за влака пищния си стъклен вагон и изчезна от Макондо заедно с най-известните представители на своето предприятие. Обаче следващата събота неколцина работници намерили един от тях в някакъв бардак и го накарали да подпише препис от свитъка с исканията, когато бил гол при жената, съгласила се да го заведе в клопката. Злокобните адвокати доказаха в съда, че онзи човек нямал нищо общо с дружеството и за да не се усъмни никой в техните доводи, накараха да го затворят като самозванец. По-късно сеньор Браун бе изненадан, че пътува, тайно във вагон трета класа и го заставиха да подпише друг препис от свитъка с исканията. На следващия ден той се появи пред съдиите с черно боядисана коса и заговори испански без запъване. Адвокатите доказаха, че той не е сеньор Джак Браун, главен ръководител на банановото дружество и роден в Пратвил, Алабама, а безобиден продавач на билки, роден в Макондо и тъкмо там кръстен с името Дагоберто Фонсека. Малко по-късно, срещу един нов опит на трудещите се, адвокатите изложиха на обществени места удостоверението за кончината на сеньор Браун, узаконено от консули и канцеларии, с което се потвърждаваше, че на девети юни той бил прегазен в Чикаго от пожарна команда. Уморени от онова херменевтично безумие, трудещите се зарязаха властите на Макондо и се изкачиха със своите жалби до върховните съдилища. Точно там илюзионистите на правото доказаха, че исканията са лишени от всякаква законност, просто защото банановото дружество нямало, никога не е имало, нито пък щяло да има трудещи се на своя служба, а ги набирало случайно и временно. Тъй че се разпердушини измишльотината за шунката от Вирджиния, за чудотворните хапове и коледните нужници, и се постанови чрез съдебно решение и се провъзгласи в тържествени разпоредби несъществуването на трудещите се.
Денем военните газеха из пороите по улиците, навили до коляно панталони, и играеха на корабокрушение с децата. Нощем, след полицейския час, с удари на приклади събаряха врати, измъкваха подозрителните от леглата им и ги отвеждаха в едно пътуване без връщане. Това все още беше търсене и унищожаване на злодеите, убийците, подпалвачите й размирниците по Постановление номер четири, но военните отричаха това дори пред самите роднини на своите жертви, които препълваха канцеларията на началниците да търсят вести. „Сигурно е било насън — настояваха офицерите. — В Макондо не се е случвало нищо, нито се случва, нито някога ще се случи. Това е щастливо селище.“
И колкото повече протакаше неотложния въпрос с хамбара, толкова по-силно ставаше възмущението на Фернанда, докато случайните й роптания и редките й избухвания преляха в неудържим, отприщен порой, който започна една сутрин като еднозвучаща басова струна на китара и който с напредването на деня повишаваше своя призвук все по-богат, все по-разкошен. Аурелиано Втори не осъзна опяването чак до другия ден след закуска, когато се почувствува замаян от някакво жужене, тогава по-напевно и по-високо от шума на дъжда, а това беше Фернанда, която се разхождаше из цялата къща и се вайкаше, че са я възпитали като царкиня, за да свърши като слугиня в лудница със съпруг мързеливец и идолопоклонник, разпътник, който ляга по гръб и чака да завалят хлябове от небето, а на нея бъбреците й се откачат от мъка да крепи на повърхността подпряно с топлийки домашно огнище, където има толкова за работене, толкова за понасяне и поправяне откак господ-бог осъмне, та чак до времето за лягане, че стига до леглото с очи пълни със стъклен прах и обаче никой никога не и е рекъл добър ден, Фернанда, как прекара нощта, Фернанда, нито са я запитали, макар и от учтивост, защо е толкова бледа, нито защо се събужда с тия виолетови сенки под очите, макар, разбира се, да не очаква, че това ще излезе от останалите в семейство, което в края на краищата винаги я бе имало за пречка, за парцалчето за смъкване на тенджерата, за плашило, нарисувано върху стената, и че винаги плямпотят срещу нея из ъглите й я наричат мазна богоугодница, и я наричат фарисейка, и я наричат гущерица, и дори Амаранта, мир на праха й, й бе казала ей така, в очите, че била от ония, дето бъркали право черво с пости, благословен господ-бог, що за думи, и тя най-примирено бе изтраяла всичко заради намеренията на Светия отец, ала не бе могла да понася повече, когато онзи проклетник Хосе-Аркадио Втори каза, че гибелта на семейството дошла щом отворило вратите за някаква си префърцунена качака, представете си, някаква си префърцунена качака, опазил бог, дъщеря на лоша плюнка, от същото естество на пагонджиите качаковци, които правителството прати да избиват трудещите се, гледай го ти, и става дума ни повече, ни по-малко за нея, кръщелницата на херцог Алба, дама с такова потекло, че джигерите на президентшите се преобръщат, благородничка по кръв като нея, която има право да се подписва с единайсет испански презимена и която е единственото смъртно същество в туй селище на копелета, което не тъпее пред шестнайсет прибора за хранене, а после онзи ми ти прелюбодейник, мъжът й, да рече, примрял от смях, че толкова лъжици и вилици и толкова ножове и лъжички не било работа на християни, ами на стоножки, и единствената, която и със стиснати очи може да определи кога се поднася червено вино и от коя страна и в каква чаша, а не като оная чобанка Амаранта, в мир да почива, която си мислеше, че бялото вино се поднасяло денем и червеното; вечер, и единствената по цялото крайбрежие, която може да се похвали, че не е ходила по нужда другаде освен в златни цукала, а после полковник Аурелиано Буендия, в мир да почива, да има дързостта да я пита с лошата си масонска злъч откъде накъде била заслужила това предимство, да не би пък тя да не серяла лайна, ами астромелии, представете си, с тия думи, за да отговори Рената, собствената й дъщеря, която от несдържаност бе видяла в спалнята нейните чревоизхвърляния, че наистина пукалото било с много злато и много гербове, ама онова, дето било вътре, било чисто лайно, най-обикновено и дори по-лошо лайно, защото било на префърцунена качака, представете си, собствената й дъщеря, тъй че никога не се е самозалъгвала относно останалите в семейството, но все пак имаше право да очаква малко повече зачитане от страна на съпруга си, защото зле-добре, той беше по свята клетва неин спътник в съпружестврто, негов извършител, неин законен вредител, който по свободна и върховна воля пое върху себе си сериозната отговорност да я изведе изпод бащината стряха, където никога не се е лишила, нито оплакала; от нещо, където плетеше погребални палми от удоволствие към развлечението, тъй като нейният кръстник бе пратил писмо със своя подпис и клеймото на своя пръстен, отпечатано върху червения восък, само и само да каже, че ръцете на кръщелницата му не са направени за дела от този свят освен за свирене на клавесин, и обаче оня ми ти безумец, мъжът й, я бе извадил от нейния дом въпреки всички мъмрения и предупреждения и я бе отвел в онзи пъкълски казан, където не може да се диша от горещина, и преди тя да доизпълни своите въздържания по Петдесетница вече бе отишъл със сандъците на бездомник и акордеон на нехайник да безделничи в прелюбодеяние с една никаквица, на която стига да й видиш задника, е добре, то вече е казано всичко, която стига да я видиш как си клати кобилския задник, и ще разбереш, че е тъкмо противното на нея, която е дама и в двореца, и в кочината, на масата и в леглото, дама по рождение, боязлива пред бога и покорна на неговите закони и неговите замисли, и с която, разбира се, не може да прави маймунджилъците и подбъзикванията, които прави с другата, която, разбира се, се подлага на всичко, като френските матрони, че и по-лошо, ако се помисли по-добре, защото тия поне имат почтеността да турят червен фенер на вратата, подобни свинщини, представете си, само това липсва, с единствената и възлюбена дъщеря на доня Рената Арготе и дон Фернандо дел Карпио, и особено последният, разбира се, свят мъж, християнин от великите, носител на Ордена на светия гроб, от ония, които получават направо от господа-бога предимството да се запазват непокътнати в ковчега с кожа гладка като сукно на годеница и очи живи и прозрачни като изумруди.
— Това пък не е вярно — прекъсна я Аурелиано Втори, — когато го донесоха, вече смърдеше!
— Какво искате? — промърмори той. — Времето минава.
— Така е — рече Урсула, — ама не чак толкова.
…времето не отминава,…, а се върти в кръг.
Аурелиано Втори мислеше, без да го казва, че злото не е в света, а в някое закътано място на тайнственото сърце на Петра Котес, където нещо се е случило по време на потопа и е направило безплодни животните и изплъзващи се парите. Озадачен от тая загадка, разрови се толкова надълбоко из нейните чувства, че търсейки изгодата, намери любовта, защото докато се мъчеше тя да го обикне, накрая той я заобича. Петра Котес, от своя страна, го обичаше все повече и повече, защото чувствуваше да нараства неговата обич и тъй насред есен отново повярва в младежкото суеверие, че бедността робува на любовта. И двамата тогава възпоменаваха като пречка лудешките веселби, пищното богатство и необузданото безпътство и се вайкаха колко много живот им беше струвало, за да намерят рая на споделената самота. Лудешки влюбени след толкова годишно безплодно съзаклятничество, те се наслаждаваха на чудото да се обичат както около масата, така и в леглото и бяха толкова щастливи, че дори вече превърнати в двама изтощени старци, все тъй си играеха като зайчета и се боричкаха като кучета.
…душата й се встъкли от носталгия по изгубените мечти… …Сърцето й от сплъстена пепел, което бе понесло без вайкания най-сполучливите удари на всекидневната действителност, се разрони при първите повеи на носталгията.
„Всичко се знае“ — бе единственият отговор,...
Светът съвсем ще я оплеска в деня, когато хората тръгнат да пътуват първа класа, а литературата — в товарен вагон!
…паметта няма пътища за връщане назад, …всяка някогашна пролет е невъзвратима и…най-буйната и упорита любов е все пак бързолетна истина.
Няма коментари:
Публикуване на коментар