Имало едно време една жена, от злобна по-злобна, и тя умряла. Не останало подир нея нито едно добро дело. Грабнали я дяволите и я хвърлили в огненото езеро. А нейният ангел стои и си мисли: какво ли нейно добро дело да си спомни, е да го каже на Бога? Спомнил си и дума на Бога: тя, казва, веднъж отскубна от градината едно стръкче лук и го даде на една просякиня. И му отвръща Бог: вземи сега, казва, същото стръкче лук, та й го подай в езерото, нека се хване за него, и дърпай, и ако я измъкнеш от езерото, нека отиде в рая, пък ако се скъса, да си остане жената там, където е. Тича ангелът при жената, подава й стръкчето лук: на, казва, жено, хвани се за него, да те издърпам, но започнал лекичко да я дърпа и вече почти цялата я измъкнал, но другите грешници в езерото, като видели, че я издърпват навън, хванали се всички за нея, да ги изтегли и тях с нея. А жената нали била от злобна по-злобна, взела да ги рита: „Мене дърпат, а не вас, мой е лукът, не е ваш.” И щом рекла това, лукът се скъсал. И паднала жената в езерото и гори там и до ден днешен. А ангелът заплакал и си отишъл.
Няма коментари:
Публикуване на коментар