На практика след изгонването си от първичния център човекът попада в аспекта на времето. Той вече не може да достигне единствената точка, от която да съзерцава всички неща от позицията на вечността. С други думи, притежаването на "сетивото на вечността" е свързано със състоянието, което всички традиции (...) наричат първично и постигането на което е първата фаза на посвещение, пред-условие за реалната трансформация в "надчовешките нива".
...непобедимият извор на силата е Черното слънце. Светлината му е непрекъсната, никое човешко око не може да я види, но тя все пак е тук. Както лъчистото слънце свети през деня, така тъмното слънце осветява човека отвътре. Чрез него свети Божията светлина.
...теософията има теза, че абстрактната, абсолютната светлина е абсолютен мрак.
Като по-стар вариант в символиката на алхимиците "Черното слънце" е наричано sol niger; при тях то е обвързано с гарвана на Putrefactio, процеса за разложение и гниене. От него възниква "nigredo" - най-черното черно като знак за прехода. Мнозина от тях смятат тази чернота за първия етап, с който започва великото дело и на чиито край се намира чистото, новосъздаденото злато.
По принцип може да се каже, че като цяло Интернет е профанен склад за информация. В него има всякаква и, разбира се, заблуждаваща информация. Трудността е да се открие търсеното.
Това, което е валидно за отпечатаната информация - че "хартията понася всичко" - важи с още по-голяма сила за Интернет: нека не забравяме, че днес вссеки фантазьор има възможност да разпространява обърканите си идеи и че легионите от преписвачи са в състояние да объркат не само своите знания, но и тези на другите. Не съществува заместител за критична дистанция и търсене на доказуеми исторически факти.
..."духът на времето наистина тъче живата дреха на Бога."
...катарите са били средновековни будисти,...
Ярките цветове, които дразнят очите, привикнали на северняшкия здрач, са неделима част от равнините на Прованс и Лангедок, царство на Слънцето и винаги синьото небе. Синьо небе, още по-синьо море, пурпурни крайбрежни скали, жълти мимози, черни борове, зелен лавър и планини, чиито зъбери са вечно заснежени.
Когато настъпи южната нощ, заблестяват нереално големи звезди, толкова близо, че човек е почти готов да повярва, че ще ги хване, ако протегне ръка. Южната Луна не е Луната на Севера. Тя е нейната сестра-близначка, но по-красива и по-мълчалива...
Южното Слънце и южната Луна пораждат любов и песни. Когато Слънцето грее, музиката се лее от само себе си. Песните, захвърлени в тъмницата от мрачното небе, се събуждат и чучулигите пърхат в лазура. А когато Луната изгрее над морето, те се усилват, за да се съревновават със славеите за благоволението на красивите жени.
...поетическата любов изключва физическата любов или брака. Тя е съюз между душите и сърцата, а бракът е съюз с тялото. С брака любовта и поезията умират. Любовта е само страст, която бързо се стопява във физически удоволствия. Който носи истинска любов в сърцето си, не се стреми към тялото на своята любима, а иска само нейното сърце. Истинската любов е чиста и нетелесна. Поетическата любов не е обикновена любов; Ерос няма пол.
"Влюбените трябва да имат чисти сърца и да мислят само за любовта, защото тя не е грях, а добродетел, която прави лошите добри, а добрите - още по-добри. E d`amor mou castitatz (Любовта създава чистотата)! - казва Вилхелм Монтанхагол, трубадур от Тулуза. Трубадурите са законодателите на leys d`amors. В така наречените "любовни дворове" дамите съдели всички рицари и бардове, които престъпели законите на любовта.
Служенето на любовта, преклонението пред грацията и красотата, са наречени от трубадурите domnei (от domina = дама). Domnei поражда joy d`amour: любовта, която превръща domnejaire (служителя на любовта) в поет. Който съчинял най-хубавата любовна песен, получавал награда: певецът ставал васал на своята дама. От този момент нататък тя разполагала с него като с крепостен селянин. Вместо пред своя господар, трубадурът падал на колене пред нея и се заклевал във вечна вярност. В знак на любов тя давала на своя паладин на поезията златен пръстен, нареждала му да се изправи и го целувала по челото. Тази целувка винаги била първата, често и единствената. E d`amor mou castitatz...
Твърди се, че в миналото провансалските духовници са благославяли подобен мистичен съюз, призовавайки Дева Мария.
Рицарството е немислимо без благородството. Рицар можел да бъде единствено благородникът, който е готов да тръгне на война с кон и пълно бойно снаряжение.
Но любовта не прави ли всички еднакви? Ако човек люби, значи е благороден. Бог не признава рангове. Той съди само по сърцата и се радва на чувствата.
...няма нужда да се обяснява каква е ролята на мъжете и жените в света на поетическата любов. Знаем, че германската любовна поезия на Романия се е възродила. Тя никога не е почитала моралната догма на Битие, според която Яхве първо създал андрогина Адам - баща и майка на Ева. Съгласно романските митове, Адам и Ева (заедно с Луцифер) са прогонените в изгнание ангели, които от звезда на звезда паднали на Земята. Ева, която е равна на Адам още в небето, е такава и на земята. Тя не е "женският Адам", а негова domina, защото, подобно на предците си (иберийците и келтите), романите виждали в жената нещо пророческо и божествено. От друга страна еврейската Ева е толкова подвластна на мъжа, че носи първо името на баща си и тогава на своя мъж, т.е. тя самата никога не е достойна за името си. В Лангедок и най-вече в Пиренеите, където се е запазила иберийската и келтската традиция в най-чистия си вид, старите местни родове носят имената на своите жени - предци. Наричат себе си: синовете на Белисена, на Империя, на Оливия. За тях не били отредени вретеното и люлката, а перото и скиптърът.
В Романия поезията и молитвата са едно, защото хората там знаели, че поетическата и пророческата дарба, които днес наричаме вдъхновение и интуиция, са едно и също нещо. Възванието на катарите (молещите се трубадури) е само част от химна за сияйното божество, което те ден след ден преоткривали в симфонията на цветове и звуци. Били са истински поети.
Подобно на всички останали стихотворци, те се чувствали чужди на този свят и се устремили към отвъдното - там, където според тяхната митология човекът някога е бил ангел в родината си: "Дворецът на песните" (както вавилонците са наричали светлинното царство на Ахурамазда). Катарите били дотолкова убедени в по-доброто отвъдно, че отричали напълно тукашния свят (с всички произтичащи от това последствия) и го смятали само за подготвителна фаза към истинския живот, за който вярвали, че е отвъд звездите.
Още тогава поетите и свещениците обикнали планините, чиито върхове сочели към небето, а пещерите им се губели във вечната подземна нощ. В планината човек се доближавал до Бога. Там горе той спонтанно творял и се молел. Във всички значими митове обожествяването на героя става в планините.
Човекът бил паднал Бог, който се стремял отново към небето. Може би поетическият копнеж действително е носталгия по изгубения рай, в който човекът не е изкривен образ на Бога!
Катарите напускали убежищата си в планините само, за да дават "последна утеха" на умиращите или за да разказват на благородните дами и рицари прастари митове. С дългите си черни одежди и персийска тиара на главата си, те приличали на брамините или аколутите (последователите) на Заратустра. Когато завършвали ритуала си, те изваждали руло от навита кожа, което носели на гърдите си - Евангелието на Йоан - и високо прочитали:
"В началото беше словото, и словото беше у Бога, и словото бе Бог. Бог е дух и който му се моли, трябва с дух да му се моли..."
В началото бе духът. И словото бе у духа. И те бяха Бог.
Земният свят е творение на Луцифер. Словото е Творецът, Луцифер е само несръчен помощник, оформител.
Душата, създадена от Бог, който е дух, и е заточена на земята поради бунта си срещу него, трябва да остане, за да познае нищожността на земния живот и да пожелае отново да се слее с Него. Обожествяването, връщането в духа, започва още тук, на земята. След това душите бродят от звезда на звезда, докато пред тях се отвори портата към истинската им родина.
В земния живот катарите виждали ада.
За тях смъртта означавала събличане на мръсна дреха, от която човек се освобождава както пеперудата от пашкула, за да полети в пролетта. Още древните гърци наричали душата "психе": пепруда.
Какво обаче се случва с душите, които "не се стремят" и се чувстват добре в материята? Бог, като баща на децата си, не отхвърля молби. Душите могат да останат тук долу и да бродят от тяло в тяло, колкото пожелаят, докато не се устремят към звездите.
...въплътения в слънчевото кълбо мъжки принцип.
...истинските и големите алхимици - пренасят тайните формули на духовно ниво. За тях нисшите метали са човешките страсти, които са искали да трансформират и преоформят. Надявали са се вместо злато да открият Бога.
Питагор учел, че душата е безсмъртна и е затворена в тялото; че докато настъпи времето отново да стане божествена, тя бродела от тяло в тяло, въплъщавала се дори в животни. Цицерон твърди, че от сигурен източник знае, че Питагор е възприел учението за безсмъртието и странстването на душите, от друидите, мъдреците на Галия.
Друидите учели, че Земята и всичко на нея е творение на Бога на смъртта Диспатер. Душата имала божествена природа, безсмъртна е и трябвало да броди от тяло в тяло, за да се пречисти от материята и да премине в другия свят - този на духа. Техен върховен Бог е Белен или Белис, както го нарича гръцкият историк Херодиан. Белен е Аполон-Абелио, Богът на светлината.
Диспатер е римското име на Бога на подземното царство Плутон, владетел на бледите души на починалите и пазител на подземните съкровища.
Друидите смятали земното имане за дрънкулка. По тяхна заповед толозкото злато , притежание на храма в Делфи, било потопено в едно пиренейско езеро.
Според учението на иранския маздеизъм във вечността се борят два принципа: животът срещу смъртта (унищожението).
Символ на първия е Слънцето, излъчващо духовната светлина, истината и благата, въплътени в Ахура-Мазда (Ormuzd), всезнаещия Бог. Символът на втория е нощният мрак, който включва в себе си заблуда, зло, лъжи и се олицетворява от Ариман, Унищожителя.
Под въздействието на манихейските мисионери катарите всъщност се превръщат в християнизирани друиди.
Дъбът е свещено дърво от северните земи чак до Индия. Той е тясно свързан с всички близки до природата митове и култове. Почитан е най-вече в Додона, Северна Гърция. По шума на короната му и ромона на свещения извор, бликащ от подножието на града, хората тълкували Божията воля. Преди аргонавтите да тръгнат за Златното руно, висящо на дъб, поставят на носа на кораба кил от свещеното дърво.
Човекът е материя. Телесната обвивка е поробила душата му и отблъсква желанието му да напусне Земята и да се завърне в света на щастието. Какво е животът? Нищо! Синове на Келтика, живейте в мир, мислете за вечността...
Твърди се, че телесният Аполон е бил самият Питагор, дошъл от страната на хиперборейците, за да разпространи между хората новото свещено учение. Както вече споменах, античните автори споменават, че питагорейците са гръцки друиди.
Иисус от Назарет не е имал намерение да създава нова религия, а да сбъдне израилските надежди за месията. Това, което е искал, очаквал и вярвал, че ще съумее да направи, е да въввлече Бога в участта на света и да изгради един "нов Израил" върху стария.
Християнската религия възниква чак след Христос и се базира на идеята, че Той е Спасителят на човешкия род - нещо, което галилеецът никога не е твърдял, докато е проповядвал в Палестина. Християнството само` измисля постулатите и методите си, за да присламчи вярващите. Първоначалното звучене на евангелието щеше да го провали, позорната смърт на Иисус от Назарет на кръста щеше да сложи край на учението. Но тъй като Иисус определя кратък период между смъртта и завръщането си, апостолите се въодушевяват от идеята за идващото Божия царство, обявяват възкръсналия за Бог и печелят нови последователи. Всяка силна вяра лесно е намирала привърженици сред податливия народ. Учението на Христос си остава еврейска ерес...
Чрез първия (Адам) грехът идва в света; заедно с греха идва и смъртта. Еврейският закон не би могъл да промени това. Едва със смъртта на втория (Спасителя) човекът е пречистен и освободен.
Църквата, която не покръствала, а изкоренявала езичниците, и с нарастването на властта си ставала все по-материална и по-пищна, отхвърля аскетите... За аскетите, Иисус умрял на кръста, не бил сияйно божество. Бог, казвали те, не може да умре и не иска в Негово име да се убиват друговерци.
Друидите и ватите се превръщат в катари. Бардовете стават трубадури...
Романските катари учели: Бог е дух! Той винаги е абсолютна любов и в себе си е съвършен, непроменлив, вечен и справедлив. В Него няма никакво зло и то не идва от Него. Ето защо творенията Му са завършени, непроменливи, вечни, справедливи и добри, т.е. толкова чисти, колкото и източникът, от който произтичат.
Божественият свят е невидим, абсолютно добър и съвършен, свят на светлината и еоните: вечният град.
Бог е "създател" на всички неща, защото Творецът предполага създаване на нещо, несъществувало преди. Той е създал и материята, която преди е липсвала. Създал я е от нищото, но само като принцип. "Оформителят" ѝ, Луцифер (също едно от творенията на Бога), е неин принцип.
Катарският чист и строг морал не е този на християнството, защото той в никакъв случай не изисква умъртвяването на телесното, презиране на земното и ликвидиране на всички светски връзки. С помощта на въображението и силата на волята катарите се опитвали да създадат съвършенство тук, на Земята, и от страх да не попаднат под влиянието на материализма на римската църква спиритуализират всичко: религия, култ, живот.
Следвал празничният обет на новопостъпилия брат:
- Обещавам - казвал той все още коленичил - да се посветя на Бога и евангелието, никога да не лъжа, никога да не се кълна, никога да не докосна жена, да не убивам животни, да не ям месо и да живея само от плодове. Обещавам никога да не пътувам, да живея или да се храня без мой събрат и, ако попадна в ръцете на враговете ни или бъда разделен от мой брат, три дни да не се докосвам до храна. Обещавам още, никога да не предам вярата си, дори това да коства живота ми.
След това той се помолвал още три пъти да бъде благословен, докато всички присъстващи коленичели. Свещенослужителят се приближавал към него, подавал Библията, за да я целуне, а после я слагал на главата му. Всички съвършени го наближавали. Едните поставяли дясната си ръка върху главата му, а останалите върху рамото му...
Какво означава "Не живях напразно" според еретическото учение? Първо: да обичаме ближния като себе си, т.е. човек да не оставя своя брат да страда, ако има възможност да му помогне и да го утеши. Второ: да не му причинява страдания и най-важното - да не го убива. Трето: да одухотворява живота, т.е. да го обожествява, за да може в часа на смъртта да не съжалява за напускането на този свят. В противен случай душата не получава мир. Катарите казвали, че ако човек не е живял напразно, е направил само добро и самият той е станал добър - тогава като "съвършен" той би могъл да направи решителната крачка.
...осъзнавайки Бога, човек чувствал болезнената отделеност от Него.
Катарите очаквали смъртта си на кладата и този свят за тях бил ад.
Тези, които преминавали consolamentum, се превръщали в "съвършени". Само на тях (както вече видяхме) се полагало името "катари". Наричали ги също "добрите хора", "тъкачите" или "утешителите". Водели са строг и монотонен самотен живот, който нарушавали само докато пътували, за да проповядват, да се грижат и да посвещават "вярващите" в consolamentum. Отказвали се от каквато и да било материална собственост и телесно и духовно не принадлежали на себе си, а на Църквата на любовта. Поставяли доброто в услуга на любовта към ближния. Животът на катарите е резултат от лишения. Те не само отхвърляли всички семейни и приятелски връзки, но три пъти годишно трябвало да постят 40 дни и 3 дни от седмицата да се хранят само с хляб и вода.
- Ние водим - казвали те - суров и неспокоен живот. Пътуваме от град на град като агнета сред вълци, преследвани сме като апостоли и мъченици, а искаме само да сме смирени, въздържани и стриктни, само да се молим и да работим. Всичко това обаче не ни тревожи, защото вече не сме от този свят.
Катарите нямали право да отнемат живот, не можело да убиват дори буболечка. Катарското учение за странстването на душите им го забранявало. Затова никога не участвали във войни. Едва когато започва преследването им в Романия бродели нощем по бойното поле, грижели се за ранените и давали на умиращите consolamentum. Те били вещи лечители и имали славата на безпогрешни астролози. Инквизиторите дори твърдят, че имали силата да управляват ветровете, да успокояват бушуващи вълни и да прогонват бури. Катарите се обличали в дълги черни одежди като знак на траур, че душите им са в земния ад, носели на главите си персийска тиара, подобна на широката baretta на днешните баски, а на гърдите си имали кожено руло с Евангелие от Йоан. За разлика от брадатите, подстригани по монашески свещеници, те били голобради и с дълги коси.
Всеки християнин, който през 12. и 13. век отказвал да яде месо, е подозиран в катарска вяра.
За Римската църква от 4. до 12. век бледността е знак за еретичество. Дори ортодоксални християни, бледи заради самоизтезанията и постите, са обвинявани в еретичество и множество добри католици са избити само заради тази заблуда.
Рибата за първите християни е символ на Иисус Христос, който съпровожда хората до Небесата. В представата на катарите лодката също е връзката за вечен живот: корабът на мъртъвците, чиито платна са Слънцето, символ на сияйния Спасител. Рибата - подобно на ранните християни - за тях също е емблема на "Иисус Христос - Сина Божий - Спасителя".
Творението на Луцифер носи смъртта в себе си. Тя може да бъде надмогната само, когато няма размножение на човешкия род. Когато няма да има хора, няма да има и смърт. По тази причина катарите отхвърлят плътската любов и я заместват с космическа, с други думи признавали само Божията първична любов. Данте нарича своята кралица на любовта Беатрис "възлюбена на първичната любов". Тази първична любов няма нищо общо със земната.
Висшата любов превръща хората в поети, а поетите - в Божии деца: синове на музите, чиито водач е Аполон, брат на Артемида. Не са ли небесата и боговете творения на човешкия копнеж по рая?
Граалът пада на земята, когато Бог прогонва Луцифер - ето два небесни символа за религиозната и светската любов.
Най-висшият между законите на любовта е, че висшата любов изключва плътското общуване и брака. Тя е съюз на сърцата и душите. Светската любов е страст, която се губи в чувствени наслади.
Основното условие за катарско "съвършенство" е целомъдрения живот. Висшата любов е съюз между човешките души и духа на Бога. С плътската любов умира връзката с Бога и Неговото възприятие.
Хората трябва да са с чисти сърца и да мислят само за висшата любов, защото тя не е еретичество, а върховна добродетел, която превръща хората в деца на Бога.
Граалът е еретичен символ. Той е проклинан от уповаващите се на кръста вярващи и предизвиква Кръстоносен поход. "Кръстът" повежда свещена война срещу "Граала".
В почитането на кръста катарите виждат отхвърляне на божествената природа на Христос.
Непредотвратимо в замяна на висшата си любов катарите получават най-жестока омраза от страна на църковните владетели!
Те бяха тези, които познаваха Отеца;
Но где са днес? - На кладата са изгорени.
Гьоте: "Вечният евреин"
"Чистото учение" извършва истински победоносен поход през втората половина на 12. век в романските провинции на Южна Франция. Рицарите, гражданите и дори самият клир виждали в "утешителите" само вестители на истинското Евангелие и едва ли би било кой знае каква загуба, ако в Прованс, Лангедок и Гаскония властта на Рим беше окончателно подкопана.
Не съществува друга страна, прославила се с такава духовна свобода и религиозна търпимост като Романия. Всички мнения можели да бъдат изказвани, всички вярвания били равноправни, а класовите противоречия просто не съществували...
Тук рицарският живот разцъфва както никъде другаде, а в Светите земи и Триполи (която е само една романска провинция) рицарите се чувствали също като у дома си в Русильон и Тулуза. По-скоро от желания за приключения, отколкото от религиозен ентусиазъм, те се пръсват из Европа, където вместо благочестиво назидание пренасят блясъка, мистиката и чувствеността на Ориента. Към това се прибавя фактът, че църквата изисквала светско и духовно послушание, които са несъвместими с честта и чувството за свобода на романците. Почти всички барони и рицари в тези земи са "вярващи катари", които със страхопочитание приемат "съвършените" в своите замъци, лично ги обслужват на масата и изцяло им поверяват възпитанието на своите деца.
Когато някой еретик изнасял проповед, народът се събирал около него и го слушал вдъхновено. Когато обаче римски свещеник вземал думата, подигравателно бил питан как изобщо му е хрумнало да разпространява Божието слово...
Впрочем църквата признава, че разрастването на ереста е следствие на безотговорността и деморализацията на църковния клир. Папа Инокентий III заявява, "основната вина за гибелта на народи носи духовенството и в това се корени злото на християнството..." За да се пребори със сектите, църквата имала нужда от внимание и уважение, които отдавна вече била загубила.
Случвало се е цели манастири след закриването им да преминават към катарите, катари да се грижат за болните свещеници и да ги "утешават".
Но радостта на мъчениците, че най-накрая са се освободили от този ад, надминавала тази на техните екзекутори. Те предавали помежду си "целувката на мира" и се хвърляли в пламъците с вик - "Бог е любов!" Майките закривали очите на децата си, докато огънят ги погълнел изцяло и завинаги им откриел рая.
На запад, като ням обвинител, в небето над дима от кладите и кръвта се издигал все още неоскверненият Монсегюр. Ням обвинител и в същото време единственото останало царство на светлината и любовта.
Преди кръстоносния поход Прованс и Лангедок приличат на "спокоен и цъфтящ остров посред бурното море". Кървавите безобразия на свещената кръстоносна война са една от най-големите трагедии, на които светът е станал свидетел.
Христос посял любов, светът пожънал омраза. Той е искал да отмени стария закон с нов, но светът направи Новия завет още по-ужасен от Стария.
Освен цвета на страната, кладите на Албигойския кръстоносен поход унищожават и нежното цвете на нейната поезия, което от този момент нататък започва да повяхва. С похода изчезва чувството за несмущавано спокойствие, духовното опиянение от любовта и блаженството; с идването на фалшивата набожност и жаждата за кръв Романия губи очарованието на предутринното безмълвие и умиротворение. Албигойският кръстоносен поход е смъртоносен за романската поезия, тя не разцъфва никога повече.
Монсегюр не е обител на грешници, където живее "Венера в Граала", а планината на Утешителя, на висшата любов. Тези, които приемат consolamentum, правят първата крачка към пътуването в сияйното царство на душите. Те умират за земния живот, в който виждали ада, и за който той действително бил ад.
..."великата Есклармонда", както я наричат в Тавор, не е била изгорена на клада.
Често катарската доктрина е сравнявана с песимистичните философии на Шопенхауер и Ницше; забележителен песимизъм, довел до безпрецедентна храброст, която можем да сравним само с героизма на раннохристиянските мъченици. Катарството е не по-малко песимистично от ранното християнство, към което се стреми.
В лунни нощи мършавите бледи катари, мълчаливи и горди, се изкачват все по-високо през гората на Сералунга, докато вятърът, свирещ като грамадна еолова арфа в клисурите, не заглушавал крясъка на пещерните сови. От време на време се спират на лунните горски поляни, вземат тиарите си, разгъват от гърдите си кожения свитък с евангелието на любимия Господен апостол, целуват го, падат на колене и, обърнати с лице към Луната, се молят.
- ... и дай ни неземния хляб... и избави ни от лукавия...
След това отново поемали към смъртта си. Когато са нападани от побеснелите кучета, когато са залавяни и бити от палачите си, те поглеждали към Монсегюр и още по-нагоре - към звездите, където били техните братя. А после изгаряли по кладите.
Последователността на катарите граничи със свръхчовешкото. Те стават свидетели на гибелта на родината си, но не посягат към меча. Смъртта ги очаквала на кладите или в murus strictus, но вместо да се отрекат от вярата си в Параклет (Утешителя), осъдена от света, те спокойно приемат ужасния си край. Вероятно наистина са били убедени, че желанието им за рая ще се сбъдне.
Заедно с катарите загиват и рицарите, отказали да приемат френското господство; скрити в пещерите, те не се надяват на спасение и се борят до последен дъх.
На жестокостите и суетата на своето време Франциск от Асизи противопоставя смирението и търпението. Според учението му, съвършеното душевно щастие не се състои в това да се правят чудеса, да се изцеляват болни, да се гонят бесове, възкресяват мъртви или да се покръсти цялата земя, а в това човек да умее да понася търпеливо всички страдания, болести, неспреведливости и унижения. Подобно на катарите, той проповядва апостолска бедност. Иисус и неговите ученици не са имали собственост, казвал той, и следователно съвършеният християнин би трябвало да се откаже от материалните блага.
Граалът е символ на желанието за рая, където човекът е отражение на Бога, а не изкривен образ, където ще може да обича ближния като себе си.
Пази образа на достойните! Като блестящи звезди
те надживяват природата в безкрайното пространство.
Гьоте
...само катарската крепост Монсегюр в Пиренеите на Ариеж би могла да е замъкът на Граала...
Катарите не са вярвали, че Мария е земната майка на Христос. Те разбирали личността ѝ само като символ. За тях Мария е Мани, духът и любовта на Бога: Параклет... албигойците наричали Мария своя "църква":...
Следователно в Светия дух, Spiritus Principalis, в Мани или Параклет, катарите очевидно са виждали женския принцип на Бога, Paredra, майката на логоса. Донякъде това съответства на Маия-Мария на предхристиянската теогония. Известно е, че Маия (Maya) е майка на Гуатама Буда, а като Маиа (Maia) - е майка на Хермес-Меркурий. Символът за този virgo coelestis от край време е Луната. Скандинавското божество Манни (Manni) е северният вариант на тази ориенталска, видима в Луната Богиня или Божия майка. Предполагам е известно, че индийската Мая е Богиня на видимия свят, на илюзията (maya). Девическата земя според Волфрам е и "майка на двама души":
Адамовата майка бе Земята
тя също даде му храната;
и вечно млада е била...
Узнайте чистотата на девиците:
Бог също е роден от дева!
Земята - дева двама породи,
а Бог, да бъде видим за човеците,
човешки облик възприе:
да види милостта тоз, който може!
За катарите Мария символизира Църквата на Любовта, Santa Gleiyza на божествения женски принцип, църквата на висшата любов. Те вярвали - този извод се налага от само себе си, въпреки своята еретичност - че Мария е "християнската" Майя (за незнаещите еретици - не майката на Бога, а на Боговете), и че Мани дори е оплождащия принцип, даряващ любовта към ближния и небесната манна - както в езически времена в Ефес са се покланяли на Диана; на фригийската планина Ангдистис пред един метеоритен камък (!) - на Кибела, а във Вавилон - на Ищар. Известно е, че символът на Ищар е Луцифер - Венера, Вечерницата и Зорницата...
Разбираемо е защо Екбертус от Кьолн - чиято сестра Света Елизабет се е изповядвала пред прочутия с лошата си слава германски инквизитор Конрад фон Марбург - превръща Manisola (утешението на висшата любов) в Malisola (помощ от страна на злото), и защо ортодоксалното християнство проклина Граала и поема кръста срещу него.
"Вероятно Магдалина бяга със своите братя и сестри, с Максимин, един от седемдесет и двамата апостоли, който я е кръстил, с Кодон - слепият, който Иисус изцелява и слугинята Марсела с кораб без платна и кормило. Той акостира в Марсилия (Масилия)...
Според една разказана ми устно легенда, Мария Магдалина пренася Граала в Марсилия и го скрива в пещера (Сен-Бом край Тараскон). Става дума за Тараскон на река Рона.
Точно 70 години след падането на Монсегюр започва трагедията и окончателното заличаване на тези носители на висшото езотерично християнство. Обективните причини за случилото се продължават да излизат на бял свят.
