…липсата на превземки у една хубавица е
единственият недостатък, който пречи умът й да е така обаятелен като
външността.
Мисис Дженингс беше вдовица, при това
добре осигурена от наследството на мъжа си. Имаше само две дъщери и бе доживяла
да ги види прилично задомени, така че не й оставаше нищо друго, освен да
изпожени целия свят.
— Елинор, — извика сестра
й, — нима това е честно от твоя страна? Много добре знаеш какво искам да кажа.
Държах се прекалено свободно и леко, бях твърде чистосърдечна и се чувствах
щастлива, и сега излиза, че съм съгрешила срещу общоприетите норми на
благоприличие! Там, където е трябвало да се покажа сдържана, равнодушна, скучна
и лицемерна, аз съм проявила искреност и плам! Нима идеите ми са толкова
безплодни? Можех да си спестя подобен упрек, ако се бях обаждала веднъж на
десет минути и бях разговаряла само за времето и състоянието на пътищата!
Напротив, смятам го за
почтен човек, за когото се говорят само хубави неща и когото никой не
забелязва, за човек, който има повече пари, отколкото може да похарчи и много
повече време, отколкото идеи как да го оползотвори, и човек, който си купува по
два нови сюртука всяка година.
…Не искам да блестя над другите и нямам основание да се надявам, че
мога да постигна такова нещо. Слава богу, красноречието и силният характер не
могат да се изявят насила.
— Много добре знам, че не
сте
амбициозен. Желанията ви са съвсем скромни.
— Мисля, че са като на всички хора по света. Като всички и аз бих
искал да бъда щастлив, но и аз като тях искам да постигна щастието според
собствените си разбирания за него. Величието не може да ме направи щастлив.
Парите радват само ако нищо друго не може да те
направи щастлив.
Понякога се подвеждаме от това, което хората
говорят за самите себе си или пък често се ръководим от мнението на другите за
тях, без да си дадем труд да поразмислим и сами да преценим.
По един или друг начин
стеснителността се явява като резултат от комплекса за малоценност. Нямаше да
съм толкова срамежлив, ако можех да повярвам, че имам изтънчени и непринудени
маниери.
Той смята, че много хора
се превземат на тема природни красоти и изразяват повече възхищение, отколкото
чувстват в действителност, а такива превземки са му неприятни и затова показва
повече безразличие и липса на наблюдателност, отколкото всъщност притежава. В
действителност е много деликатен и предпочита да чувства нещата дълбоко в себе
си.
— Вярно е, че възхищението от природните
красоти е станало просто моден жаргон, — каза Мариан. — Всички се преструват,
че чувстват красотата и се опитват да я опишат със същия вкус и изящество, с
които им е била описана за първи път от някой, който им е казал какво значи
„живописно“. Ненавиждам всякакъв вид заучени думи и понякога дори се стремя да
не издавам чувствата си, защото не намирам други фрази, освен такива, които
отдавна са станали банални и са лишени от всякакво чувство и значение.
Човек
трябва да знае какво може да го направи щастлив.
Погледът на мисис Палмър улови окачените по
стените
картини и тя стана, за да ги разгледа по-добре.
— Божичко, колко са красиви!
Леле, какви са приятни!
Ама виж, мамо, колко са сладки! Определено мога да
заявя, че са доста очарователни, мога да ги гледам цял
живот. — След което
седна на мястото си и
съвсем забрави за тях.
След
като го наблюдава известно време, Елинор не бе склонна да го приеме за зъл по
природа или пък за зле възпитан, за какъвто искаше да се представи. Подобно на
много други мъже беше огорчен, че благодарение на необяснимото си влечение към
красотата бе станал съпруг на много глупава жена, но Елинор знаеше, че всеки
разумен мъж би сметнал подобна грешка за нещо съвсем обичайно и често срещано и
едва ли огорчението му би продължило дълго време. Според нея презрителното му
отношение и желанието да обиди всеки, който му се изправи пред очите, се
дължеше по-скоро на стремежа да бъде различен от другите. Мистър Палмър искаше
да изглежда като човек, който превъзхожда всички останали. Подобни мотиви бяха
нещо твърде обикновено, за да им се чуди човек, но начинът, по който успяваше
да постигне превъзходството си по лошо възпитание не го правеше привлекателен
за никого, освен за собствената му жена.
…в
търсенето на похвали за децата си една любяща майка се превръща в най-хищното и
най-лековерно създание на света.
…човек може да е независим и горд колкото иска
само ако е страдал малко, може да устои на оскърбленията и да си върне за
унижението, но аз не съм такава. Не мога да не чувствам колко съм окаяна и
колко ме боли — и ако иска, всеки е добре дошъл да се порадва на моето
нещастие.
Ох, не разбирам как може
един мъж да постъпи така с хубавица като нея! Ама като си няма почти нищичко,
горката, пък другата струва куп пари, майко мила! Нищо друго не ги интересува
тези мъже!
…придаваше прекалено голямо значение на
деликатността, водена от една силно развита чувствителност.
Човек, който не знае какво
да прави с времето си, дори не съзнава, че отнема времето на другите.
Имаше достатъчно
угризения, че самият той не е направил нищо за сестрите си и проявяваше
изключителна загриженост другите да направят много за тях — така едно
предложение за женитба от полковник Брандън и наследство от мисис Дженингс щеше
да компенсират пренебрегването на собствените му задължения.
И двете бяха
коравосърдечни и себични, което не можеше да не предизвика взаимно привличане —
симпатиите им една към друга се изразяваха най-вече в блудкавата
благопристойност на държанието им и пълната липса на умствени способности.
…нищо в обстановката не говореше за недоимъка,
който брат й бе искал да й внуши, нито пък за каквато и да било оскъдица, освен
тази в разговора им, но затова пък там тя личеше много силно.
Джон Дашууд не беше
способен да каже за себе си нищо, което си струваше бъде чуто, а жена му можеше
да каже още по-малко. В това обаче нямаше нищо срамно, тъй като най-важните им
гости бяха хора от същия тип. Всички притежаваха едни и същи недостатъци, или
присъщи им по природа, или култивирани по-късно, за да могат да изглеждат
по-приятни, а именно липса на ум, на изтънченост, на одухотвореност и
темперамент. Тази оскъдица особено силно пролича след обяда, когато дамите се
оттеглиха в гостната.
Ала щастието до голяма
степен е винаги зависимо от милостта на случая, и понякога въображението на
хората може да ги отведе твърде далеч към неправилни преценки за нашето
поведение, тъй като често са склонни да съдят за него по съвсем дребни и
привидни неща.
…когато хората имат определено поведение, за което
знаят, че не е правилно, те се чувстват обидени от това, че другите очакват от
тях нещо по-добро.
Толкова й беше безразлично
как изглежда и с какво е облечена, че докато приготвяше тоалета си, не си
даваше труд да му посвети и половината от времето, което бе необходимо по-късно
на мис Стийл да го огледа, а тя се справяше с това още през първите пет минути
на всяка тяхна среща. Нищо не можеше да убегне от зоркия й поглед и любопитство
— тя виждаше всичко и питаше за всичко, не можеше да намери миг покой, докато
не разбереше колко струва всяка част от тоалета на Мариан, можеше много
по-точно да преброи роклите й дори от самата Мариан и хранеше известни надежди,
че още преди да се разделят, ще научи колко плаща за прането си на седмица и
колко лири годишно има на собствено разположение. На всичко отгоре всеки път се
опитваше да прикрие нахалството на въпросите си с някой комплимент, с който
имаше за цел да й се подмаже, но Мариан го приемаше като най-голямото й
нахалство, защото като че ли не й стигаше това, че трябва да бъде подложена на
разпита за кройката и цената на роклите, цвета на обувките и подреждането на
прическата, ами на всичко отгоре и всеки път накрая трябваше да изслуша едно
„ей богу, страшно елегантно изглеждате и на бас се хващам, че ще имате много
завоевания“.
…докато говореше за брат си, той се оплака от
неговата изключителна стеснителност, която му пречела да се движи сред
подходящи хора от обществото. Съвсем искрено
и движен от благородни подбуди той си обясняваше това не толкова с някои недостатъци,
които Едуард имаше по природа, а по-скоро с нещастието да завършиш частен
колеж, защото самият Робърт например, макар че не бил по-добър или по-надарен в
някое отношение от него, благодарение на предимствата на държавното училище бил
съвсем годен да се движи в обществото като всеки друг мъж.
…в идеята за първата и единствена любов има нещо
вълшебно и много красиво, но в края на краищата не е възможно щастието да
зависи само от един-единствен човек, такава идея не може да бъде жизнена, не
може да съществува изобщо. Едуард ще се ожени за Люси, ще се ожени за момиче,
което не е нито така красиво, нито толкова умно, колкото половината жени на
този свят, а времето и навикът ще го научат как да забрави, че е мислил за
някоя друга жена като за по-добра и по-подходяща.
Налагаше се да оборя
нейните подозрения, като се преструвам на безразлична към неща, които дълбоко
ме засягаха.
…трябваше да изстрадам наказанието за една
любов, без да съм видяла радостта от нея.
Човек не би допуснал, че
на мисис Ферърс ще й е неприятно да узнае за възможността синът й да се
издържа, нима е възможно такова нещо, а и след като напоследък се държа с него
толкова строго, едва ли може да се предполага, че изпитва нещо към него. Мисис
Ферърс прекъсна всякакви отношения със сина си, прогони го завинаги от къщи и
предаде това свое отношение на всички, върху които има известно влияние. След
всичко това не може да се предполага, че би изпитала радост или мъка от някакъв
факт, свързан с него — каквото и да му се случи, то едва ли би я
заинтересувало. Не може да отхвърли възможността за спокоен живот на детето си
и в същото време да се тревожи за него като майка.
…непоправимото зло, което му бе нанесла
прекалено ранната независимост. Какъв ужасен резултат бяха имали върху него
привичките за губене на времето в лентяйство и разгул и вкусът към
разточителност. А иначе беше човек, на когото природата бе дала не само ум и
красота, но откровен и честен характер, както и чувствително и обичливо сърце.
Светското общество го бе направило суетен и празен, а екстравагантността и
тщеславието — егоистичен и студен. Все пак тази суетност в порочния си стремеж
към завоевания за сметка на другите, го беше довел до истинската любов, която
бе пожертвана от неговата екстравагантност — или поне от отрочето й — страха от
бедността. Всяко разточителство беше порочно, и то го бе водило към греха, а
оттам той неизбежно бе стигнал до възмездието за своя грях. Любовта, с която се
бе сбогувал въпреки своята обич, чувство за чест и усещане за щастие, сега се
бе превърнала в непостижима утеха за него и тя ръководеше всяка мисъл и
действие, а един съюз, който със своята безскрупулност бе причинил на сестра й
такива мъки, се бе превърнал за него в неизлечим и неизчерпаем източник на
страдания.
…въображението на майка й бе вечно готово да
литне в някоя вълнуваща посока…
Всичко би било много
по-леко, ако наистина можех да опозная сърцето му.
Той започна да си играе с
твоите чувства от егоизъм, но си призна това едва много по-късно, когато усети,
че също е влюбен в тебе, и именно егоизмът му го принуди да замине от Бартън.
Уилъби винаги се е ръководил единствено от собствените си желания за развлечения
и спокойствие.
…другата й дъщеря страда не по-малко, но е много
по-силна вътрешно и не би искала да съсредоточава в себе си вниманието на
всички останали.
…разбра каква е разликата между очакването на
едно неприятно събитие и неговото осъществяване, както и разликата между
отправената към разума заповед да е сигурен в нещо и самата сигурност. Тя
разбра, че макар и подсъзнателно, в душата й е имало място за капчица надежда,…
…тя проклинаше сърцето си за това, че в него бе допуснало
ласкавото пърхане на надеждата…
Тя не можеше да види
Едуард в представите си, и не
искаше да си представя нито, че е щастлив, нито
че е нещастен; нищо не можеше да я удовлетвори и тя извръщаше глава при всеки
опит да го зърне във въображението си.
