Из "Светата кръв и Свещеният Граал" (Тайните на тамплиерите и масонската ложа), от Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн

   …Ето защо всъщност е невъзможно да дадем цялостно и ясно определение на учението на катарите.

Те вярват в прераждането и в женското начало в религията. Сред проповедниците и религиозните им учители, известни като съвършени, има и жени. Отхвърлят официалната римокатолическа църква и църковната йерархия и смятат, че между Бог и човек не може да има посредници. По принцип не приемат „вярата“, поне така, както я разбира църквата. Вместо „вярата“, получена от втора ръка, катарите изваждат на преден план личното познание, религиозния и мистичния опит, който натрупва всеки отделен човек и който те наричат „гнозис“ — от гръцката дума за „познание“. За катарите „гнозисът“ е по-важен от всички вероизповедания и догми. При подобно ударение върху свободното, лично общуване с Бог проповедниците, архиепископите и другите клерикали стават излишни.

Наред с това катарите са и дуалисти. Цялото християнство, разбира се, може да бъде разглеждано като дуалистично, понеже набляга върху сблъсъка между двете противоположни начала: доброто и злото, дух и материя, висше и низше. Катарите обаче стигат в тази дихотомия прекалено далеч, нещо, с което официалният католицизъм не може да се съгласи. За тях човек е мечът, с който се бори духът, ала никой не вижда ръката. Те смятат, че още от сътворението бушува нестихваща война между двете непримирими начала — светлина и мрак, дух и материя, добро и зло. Според католицизма съществува един върховен Бог, чийто враг — Дяволът, в крайна сметка стои по-ниско от него, докато катарите признават съществуването не на един, а на двама богове горе-долу с еднакво положение. Първият, добрият, е съвсем безплътен, той е олицетворение на чистия дух, неомърсен и непокварен от материята. Това е богът на любовта. Любовта обаче е напълно несъвместима със силата, с властта, а според катарите всичко материално е проявление на сила. Оттук те гледат на материята, на целия свят като на въплъщение на злото. С други думи, вселената е творение на „бога узурпатор“, на бога на злото, или както го наричат катарите, на „Rex mundi“, „Царя на света“.

Според някои целта на живота е човек да преодолее материята, да отхвърли всичко, свързано със силата и властта, и така да се слее с любовта. Според други катари човек трябва да се стреми към това да облагороди и одухотвори материята, да я преобрази. Важно е да отбележим, че в катарското учение липсват утвърдени догми, доктрини или теология.

Ако изобщо е съществувал от кръв и плът, Исус е бил пророк на AMOR, на принципа на любовта, а прочетено отзад напред, тоест преиначено и опорочено от силата и властта, AMOR се превръща в ROMA, тоест Рим, чиято продажна и разгулна църква според катарите е живо въплъщение на Rex mundi и неговата земна власт. Ето защо катарите не само не зачитат кръста, но отхвърлят и такива свещенодействия като кръщението и причастието.

…в живота катарите са реалисти. Смятат, че човек не бива да създава поколение, защото така множи плътта, тоест служи не на принципа на любовта, а на Rex mundi,… 

Историците от по-ново време са склонни да ги разглеждат като злочести изкупителни жертви, като пионки в машинациите на високопоставени духовници и държавници. Трети изследователи, особено привържениците на франкмасонството, ги смятат за мистици и мъдреци, посветени в тайни, предхождащи дори християнството.

Във всички истории на кръстоносните походи, както и на Европа от XII и XIII в. неминуемо се споменават и тамплиерите. По време на разцвета си те са най-мощната и влиятелна институция в християнския свят с изключение може би на папската.

Според устава тамплиерите се задължават да живеят бедно, благочестиво и смирено. Трябва да се подстрижат, без обаче да се бръснат, и така да се откроят от повечето мъже, които по онова време ходят гладко обръснати. В устава има изисквания за храната, облеклото и другите страни на всекидневието, съобразени с реда в манастирите, а също и във войската. Всички членове на ордена са длъжни да ходят облечени в бяло и скоро се появяват белите наметки, с които тамплиерите се прочуват. „Никой освен Христовите рицари няма право да ходи с бели дрехи или да носи бели наметки“], пише в устава на ордена, където подробно е обяснено и символичното значение на тези одежди: „На всички рицари от ордена и зиме, и лете даваме, стига да можем да си го позволим, бели дрехи, та който е загърбил неблагочестивия живот, да знае, че с чист и непорочен живот е поверил съдбата си в ръцете на Всевишния…“

…ако някой бъде пленен, той няма право да иска милост или да предлага откуп. Тамплиерите са длъжни да се сражават до смърт. Не им е позволено да преминават в отстъпление, освен ако съотношението на силите не е три към едно в полза на врага.

…тамплиерите не са длъжни да се подчиняват на представителите на никоя власт, светска или църковна, освен на папата… На практика няма закон, който да важи за ордена, той се превръща в независима световна империя. 

Политическата дейност на ордена не се ограничава само с християнския свят. Тамплиерите създават близки връзки и с мюсюлманите, срещу които често се сражават на бойното поле, и си спечелват уважението на водачите на сарацините, с каквото могат да се похвалят малцина европейци. Поддържат тайно взаимоотношения и с хашишините, ислямска секта, прочула се със своята войнственост и фанатизъм и смятана за ислямския еквивалент на тамплиерите. Хашишините се възхищават от ордена, дори се говори, че се е случвало да стават наемници на тамплиерите.

Тамплиерите са посредници в обмена не само на пари, но и на идеи. Благодарение на отколешните си добри отношения с ислямската и еврейската култура орденът се превръща в нещо като хранилище и разпределител на нови знания, нови науки. Той притежава същински монопол върху най-напредничавите технически постижения на епохата, за него е предназначено най-доброто, произвеждано от оръжейници, кожари, зидари, военни архитекти и инженери. Тамплиерите допринасят за развитието на топографията, картографията, навигацията, пътното строителство. Притежават собствени пристанища, корабостроителници и флота, военна и търговска, която е сред първите, въвели магнитния компас. Тъй като често воюват и им се налага да лекуват рани и болести, членовете на ордена са добре запознати с различните лекарства. Имат си свои болници с лекари и хирурзи — те използват екстракт от плесен, което ни навежда на мисълта, че са били наясно с въздействието на антибиотиците. Тамплиерите следват днешните норми за хигиена и чистота. Изпреварват своето време и с отношението си към епилепсията, която смятат не за проявление на демонични сили, обзели човека, а за заболяване, което може да бъде овладяно. 

…тамплиерите са търгували с Америка още от 1269 г. и са забогатели главно от среброто, което са внасяли от Мексико. Нерядко се твърди, че рицарите от ордена са знаели някаква тайна, свързана със зараждането на християнството. Те са обвинявани в гностицизъм и еретизъм, в това, че са свели глава пред исляма. Има и изследователи, които подчертават, че тамплиерите са се стремели към съзидателно единение между различните народи, раси и вероизповедания, че целенасочено са се опитвали да обединят идеите на исляма, християнството и юдаизма. И както преди близо осем века е твърдял Волфрам фон Ешенбах, и сега мнозина наблягат отново и отново, че тъкмо тамплиерите са пазели Свещения Граал, каквото и да представлява той.

…зодиак с тринайсет знака, тринайсетият от които — Ophiuchus, или Змиеносец, е вместен между Скорпион и Стрелец.

Стихът за астрологичния знак Лъв е изпълнен с тайнственост и си струва да го цитираме изцяло: От жената, която бленувам да освободя, лъха уханието на парфюм, изпълнил Гробницата. Някога са я наричали ИЗИДА, закрилница на плодородието, на всичко, що ражда. КОЙТО СТРАДА И Е УНИЗЕН, ДА ДОЙДЕ ПРИ МЕНЕ И АЗ ЩЕ ГО ДАРЯ С МИР. За други пък тя е МАГДАЛИНА, от прочутия съсъд, пълен с лековито масло. Посветените знаят истинското й име: ДЕВА МАРИЯ.

Смисълът на този абзац е изключително интересен. Изида, разбира се, е богинята майка от древноегипетската митология, пазителка на всички тайни, „Бялата царица“ в добрите проявления, „Черната“ — в лошите. Мнозина автори, специалисти по митология, антропология, психология и теология, са проследили как езическият култ към богинята майка се е пренесъл и в християнската епоха. Според тях богинята майка се е съхранила и в християнството като Богородица, „Царица на небесата“, както я нарича св. Бернар, име, с което в Стария завет е обозначавана богинята майка Астарта, финикийското съответствие на Изида. Но според текста в „Червената змия“ християнската богиня майка явно не е Богородица. Обратното, там очевидно става дума за Мария Магдалина, на която е посветена църквата в Рен Льошато и на която Сониер кръщава своята кула. Нещо повече, в текста е загатнато, че „Дева Мария“[6] също не е Богородица. По всичко личи, че това име, дадено на всички големи катедрали във Франция, също е свързвано с Мария Магдалина. Но защо тъкмо Мария Магдалина е почитана като „Нашата повелителка“, нещо повече, като богинята майка? Майчинството е последното нещо, свързвано с нея. Според утвърдените християнски представи Магдалина е проститутка, получила опрощение само защото е била покръстена от Исус. Тя присъства най-осезаемо в Евангелие от Йоан, където е първият човек, на когото Исус се явява след възкресението си. По-късно е канонизирана за светица и е почитана най-вече във Франция, където според средновековните предания е донесла Свещения Граал. И наистина „съсъдът, пълен с лековито масло“ може би обозначава Граала. Но да бъде почитана вместо Дева Мария изглежда най-малкото еретично.

…Орденът от Сион е притежавал огромна власт, включително и властта да раздава престоли.

…Орденът от Сион е бил мощна влиятелна организация в състояние не само да раздава престоли, но и да принуждава един крал да изпълнява нарежданията й.

10. Андре дьо Монбар, чичо на св. Бернар и според някои сведения член на Ордена от Сион, основава заедно с Хуго дьо Пайен Ордена на тамплиерите. Малко след това двамата му братя отиват в абатството на св. Бернар в Клерво.

11. Св. Бернар ентусиазирано отстоява каузата на тамплиерите, допринася римокатолическата църква да ги признае официално и помага при написването на устава им, който по същество е заимстван от устава на цистерианците, ордена, в който членува самият св. Бернар.

…през 1188 г. Орденът от Сион се преименува в „Братство на монасите от Сион“, както е известен и до днес, и приема и нещо като под име: странното „Ормус“. използвано според сведенията до 1306 г., година преди арестуването на тамплиерите във Франция. Знакът на „Ормус“ изглежда така 

а самото име съдържа нещо като акростих и анаграма, обединяващи ключови думи и символи. На френски „ours“ значи мечка, което на латински звучи като „Ursus“, а както се разбра по-късно, прозвището „Урсус“ е свързано с Дагоберт II и династията на Меровингите. На френски „orme“ ще рече бряст, а „or“ означава злато. Колкото до „M“, което в знака обрамчва другите букви, то освен буквата „M“ е и астрологичният знак на Дева, който на езика на средновековната иконография обозначава Дева Мария.

От друга страна, „Ормус“ все пак присъства в два други, коренно различни контекста: в учението на Зороастър и в трактатите на гностиците, където е синоним на светлото начало. Появява се отново и в родословията на знатни родове, от които в края на XVIII в. франкмасоните претендират, че водят началото си. Според тях Ормус е египетски мъдрец и мистик от Александрия, привърженик на гностицизма, живял в началото на нашата ера. През 46 г. Ормус и шестима негови последователи приемат една от разновидностите на християнството и са покръстени от ученик на Исус — св. Марко, за да положат началото на нова секта и орден, обединили идеите на ранното християнство с учението на други, още по-стари мистични школи. Доколкото знаем, това предание няма историческо потвърждение. Същевременно обаче звучи достоверно. През I в. Александрия е средище на мистицизма, в града процъфтяват различни религиозни учения: юдаизъм, маздеизъм, питагореизъм, неоплатонизъм, херметизъм, чиито идеи се преплитат с възгледите, характерни за много други философски течения. Тук работят привърженици на какви ли не школи и нищо чудно, че един от тях е приел име, олицетворяващо светлото начало.

    Според масоните през 46 г. Ормус определя и отличителния знак на новоучредения „орден от посветени“: червен или розов кръст. Знаем, че след време червеният кръст се превръща в символ на рицарите тамплиери, ала текстът на „Тайните досиета“ и на други „Документи на Братството“ ни внушава недвусмислено и друго: че тъкмо Ормус е основоположник на Розата и Кръста, или на розенкройцерите. През 1188 г. Братството на монасите от Сион приемат освен Ормус и трето име и започват да се наричат Орден на Розата и Кръста „Веритас“.

…тайно братство, или общество на „посветени“ мистици, основано от някой си Кристиан Розенкройц, роден през 1378 г. и починал на преклонната възраст 106 години през 1484 г. Днес вече се знае почти със сигурност, че и Кристиан Розенкройц, и неговото братство са измислени по причина, неизяснена и досега, но явно свързана по един или друг начин с политиката от онова време. Нещо повече, знае се и кой е авторът на един от тези трактати, на прословутия „Химически брак“, приписван на Кристиан Розенкройц и появил се през 1616 г. Това е Йохан Валентин Андрея, германски писател и теолог, живял във Вюртемберг и признал, че е написал „Химическият брак“ на шега, като „комедия“ в Дантевия или Балзаковия смисъл на думата. Логично е да предположим, че пак Андрея или някой от сподвижниците му е съчинил и другите трактати на „розенкройцерите“ и така е положил началото на „розенкройцерството“, каквото го знаем днес.

     Няма да е преувеличено, ако кажем, че Рене Анжуйски дава силен тласък за появата на онова, което днес наричаме Ренесанс. Той притежава доста имоти в Италия и затова известно време живее там, близък е със семейство Сфорца, владетелите на Милано, и чрез тях се запознава с Медичите във Флоренция. Имаме доста основания да предполагаме, че именно повлиян главно от Рене, Козимо Медичи се впуска в своите дръзки начинания, преобразили западната цивилизация.

     През 1439 г., когато Рене живее в Италия, Козимо Медичи започва да праща в цял свят свои хора, които да търсят древни ръкописи. Сетне, през 1444 г. основава първата обществена библиотека в Европа — библиотеката „Св. Марко“, с което отправя предизвикателство към отколешния монопол на църквата върху знанията. По изрично нареждане на Козимо за пръв път са преведени и стават достъпни множество книги, посветени на учението на Платон, на неоплатонианците, питагорейците, гностиците и херметиците. Пак по негово нареждане във Флорентинския университет за пръв път от седем века е въведено изучаването на древногръцки. Козимо се нагърбва да основе академия, в която да се изучават философията на питагорейците и платонизма. За кратък период на много места в Италия се появяват подобни институции, превърнали се в бастиони на западноевропейската езотерична традиция. Тъкмо от тях води началото си мощната ренесансова култура.

    Аркадия присъства в цялото творчество на Рене Анжуйски. Често е обозначавана като извор или гробница, и двете свързани с подземната река, която обикновено е отъждествявана с река Алфей, главната река на съвсем реалната географска област Аркадия в Гърция, която ту изчезва под земята, ту отново се появява, за да бликне от извора Аретуза в Сицилия. От най-дълбока древност чак до „Кубла хан“ на Коулридж река Алфей е смятана за свещена. Името й идва от същия корен, както гръцката дума „алфа“, която означава „пръв“ и „извор“.Рене явно смята, че темата за подземната река е изключително богата на символични и алегорични значения. Наред с другото за него тя, изглежда, олицетворява „подземната“ езотерична традиция на питагорейството, гностицизма, кабалата и херметизма. За херцога обаче подземната река вероятно означава не просто различни учения, но и някаква по-конкретна фактологична информация, някаква „тайна“, предавана тайно от поколение на поколение, например непризнато, тоест „подземно“ потекло.

През 1889 г. Пеладан отива на поклонение в Светите места. Когато се връща, обявява, че е открил гроба на Исус, но не там, където всички смятат, че се намира той — в Църквата на Христовия гроб, а под джамията Ал Акса, където някога са били владенията на тамплиерите… При всички положения Пеладан не дава повече подробности. Ала макар да е ревностен католик, той е убеден, че Исус е бил обикновен простосмъртен.

…Кокто вмества в религиозните си рисунки странни и многозначителни детайли. Някои от тях могат да бъдат видени във „Френската св. Богородица“ край Лестър Скуеър в Лондон. Църквата е построена през 1865 г. и освещаването й вероятно е свързано с масоните. През 1940 г. по време на най-ожесточените бомбардировки на английската столица сградата е сериозно повредена. Въпреки това си остава предпочитаният храм за французите емигранти от комитета „Свободна Франция“ на Дьо Гол и след войната е възстановена и изографисана от художници от цяла Франция. Сред тях е и Кокто, който през 1960 г., три години преди смъртта си, прави стенопис, изобразяващ Разпятието. То е представено по твърде странен начин. Слънцето е черно, а в долния десен ъгъл се вижда зловеща зелена фигура. Нарисуван е и римски войник с щит, върху който има силно стилизирана птица, символ на древноегипетския бог Хор. Сред скърбящите жени и стотниците, хвърлящи зарове, се забелязват двама мъже, безспорно наши съвременници: единият е самият Кокто, който многозначително се е обърнал с гръб към кръста. Най-смайващото е, че върху стенописа е нарисуван единствено долният край на кръста. Човекът върху разпятието се вижда само до коленете — лицето не е изобразено и е трудно да кажем кой точно е разпънат. В нозете му, точно до кръста, има огромна роза. Накъсо, стенописът е осеян с очебийни символи на Розата и Кръста, които, меко казано, са твърде странни за католическа църква.

Йоан ХХIII например преразглежда отношението на църквата към франкмасонството, нарушава назадничавата традиция, преобладавала цели две столетия, и обявява, че католикът може да бъде и масон. През юни 1960 г. пише и едно важно апостолско писмо[31], в което говори по-конкретно за „безценната Христова кръв“. Никой дотогава не й е придавал такова значение. В посланието се набляга на страданията на Исус като човек и се подчертава, че човечеството е било спасено именно с тази пролята кръв. В писмото на папа Йоан ХХIII Страстите Господни и неговата кръв придобиват по-значими измерения, отколкото Възкресението и дори самото Разпятие.

Онова, което можем да прочетем между редовете на посланието, е от огромна важност. Както отбелязва един изследовател, то променя из основи християнската вяра. Ако човечеството е получило избавление чрез проливането на Христовата кръв, излиза, че смъртта и възкръсването на Исус са нещо второстепенно, да не кажем излишно. Не е било необходимо Исус да умира върху кръста, за да укрепи вярата.

Алегоричните произведения имат това предимство, че с една-едничка дума предават отношения, каквито не биха могли да изразят цели томове. Тези произведения са достъпни за всички, ала значението им е ясно само за малцина избрани. Над и отвъд тълпата автор и читател се разбират. Необяснимият успех на някои творби се дължи тъкмо на това качество — алегорията, която е не само мода, но и начин за езотерично общуване.

Ти взор хвърли на този мрамор стар

и ще въздъхнеш, тъжната поука осъзнал:

че и в Аркадия, на Елисейските поля,

сред нимфите засмени и палуващи деца

отдръпват се и радост, и нега,

помръкват те пред тъжната съдба.

Там, дето има танци, лютни, веселба,

където страст тупти във влюбени сърца,

животът млад къде е разцъфтял,

пак разумът ни сочи с пръст към гроба стар.

Ормус е египетски мъдрец, обединил езическите вярвания с християнството и положил началото на розенкройцерството.

Сред съратниците на Темпъл е каноникът А. Л. Лили, познавал свещеника, от когото получихме онова сензационно писмо: че той разполагал с „неопровержими доказателства“, че Исус не е умрял върху кръста.

     Едно от най-убедителните доказателства за съществуването и дейността на Братството от Сион, на което се натъкнахме, е от края на миналото столетие. То е известно на мнозина, но не е смятано за доказателство. Обратното, открай време е свързвано с много по-зловещи неща. Изиграло е важна роля в най-новата история и до ден-днешен разбунва страстите, поражда такива ожесточени противоборства и мрачни спомени, че повечето историци гледат да не се занимават с него. Това доказателство е допринесло много за насаждането на някои предразсъдъци, заради него са страдали мнозина и затова подобна реакция е напълно разбираема. С него някои хора са злоупотребявали, за да вършат престъпления, ние обаче се убедихме, че то си е останало неразбрано.

Днес специалистите са на мнение, че „Протоколите“, поне в сегашния им вид, са груб и недодялан фалшификат, с което сме напълно съгласни. Въпреки това те и досега биват разпространявани в Латинска Америка, Испания и дори Великобритания като антисемитска пропаганда.

В „Протоколите“ в най-общ вид е изложена програма не за друго, а за пълно световно господство. На пръв поглед те са издържани в стила на Макиавели и наподобяват нещо като вътрешен правилник, предназначен за група хора, които са решили да наложат нов световен ред и да се разпореждат със съдбините на човечеството. В текста се говори за конспирация с множество пипала, която е призвана да насажда анархия и хаос, да сваля режими, да внедрява в управлението на различните държави членове на масонски ложи и други подобни организации и в крайна сметка да установи пълно господство над обществените, политическите и икономическите институции в западния свят. Анонимните автори на „Протоколите“ заявяват недвусмислено, че са „предопределяли“ историята на цели народи „в съответствие с политически план, за който вече столетия наред никой дори и не подозира“.

    „Протоколите“ съдържат и още по-очевидни противоречия. В текста например непрекъснато се говори за скорошното създаване на „масонско царство“ и за „цар, в чиито вени ще тече кръвта на Сион“, който ще оглави това „масонско царство“ и който ще е потомък на „цар Давид“. В него се твърди, че „царят на евреите ще бъде истинският папа“ и „патриарх на една световна църква“. „Протоколите“ завършват с твърде загадъчен пасаж: „Неколцина от семето Давидово ще подготвят царете и техните наследници… Единствени царят и тримата, застъпили се за него, ще знаят какво предстои.“

     Като израз на юдейското учение, истинско или мнимо, подобни изявления са пълна нелепица. Още от библейски времена в юдейската традиция няма царе: самото понятие „цар“ е лишено от смисъл и за евреите от 1897 г., и за днешните им потомци, нещо, с което би трябвало да е наясно всеки фалшификатор. Цитатите, които приведохме, са по-скоро християнски, отколкото юдейски. От две хилядолетия единственият „цар на евреите“ е самият Исус, който според евангелията е от „рода Давидов“. 

    Оригиналният текст, върху който се основава печатният вариант на „Протоколите“, е попаднал в ръцете на Сергей Нилус. В началото той няма намерение да хвърля сянка върху юдаизма. Обратното, занася го на царя, за да дискредитира езотериците в неговото обкръжение — хората около Папюс, мосю Филип и други, членуващи във въпросното тайно общество. Преди да иде при Николай обаче, Нилус сигурно е „редактирал“ текста и го е направил по-жлъчен и бунтарски. След като царят го изгонва, Нилус публикува в печата „Протоколите“ в редактирания от него вариант. С това обаче не постига своята първоначална цел: да компрометира Папюс и мосю Филип. Затова пък успява в друго — разпалва антисемитизма. Макар стрелите му да са насочени главно към Папюс и мосю Филип, Нилус мрази и евреите.

    През миналото столетие Хабсбургите, разбира се, вече са синоним на Лотарингите. Тоест с понятието „Велик крал“ се сбъдват пророчествата на Нострадамус. То донякъде актуализира и монархистката програма, изложена в „Протоколите на старейшините от Сион“. Същевременно осъществяването на такъв величествен замисъл определено би наложило редица промени в съществуващите институции. Според Хиерон от Златната долина новият Ватикан няма да има почти нищо общо с Ватикана, разположен в Рим. А Хабсбургите ще са не просто императори на държавата. Те ще прераснат в нещо като династия от крале свещеници, наподобяващи фараоните в Древен Египет. Или на Месията, очакван от евреите в зората на християнската епоха.

Може би най-интересната информация, която научихме от устава, е, че от 1956 г. насам броят на членовете на Братството от Сион се е увеличил близо пет пъти. Според една страница, възпроизведена и в „Тайните досиета“ и датираща отпреди 1956 г., в Сион членуват общо 1093 души, разпределени в девет степени. Структурата по традиция е пирамидална. Организацията е оглавявана от велик магистър, или кормчия (nautonnier). В степента след него има трима души — принцове Ноахити на св. Богородица, в по-низшата — деветима души — рицари на св. Йоан. Оттук нататък всяка по-низша степен е три пъти по-многобройна от предишната и се състои съответно от 27, 81, 243 и 729 души. Трите най-високи степени — великият магистър и дванайсетте души, подчинени пряко на него, образуват така наречената тринайсеторка на Розата и Кръста. Числото, разбира се, е символично, то олицетворява много неща, като се почне от сатанинските сборища и се стигне до Исус Христос и неговите дванайсет ученици.

     Според устава на Сион от периода след 1956 г. в ордена членуват общо 9841 души, обединени не в седем, а в девет степени. Като цяло структурата остава непроменена, но е по-изчистена и в дъното на йерархията са добавени две нови степени, така че ръководството на ордена да е откъснато още повече от новопосветените, които са повече на брой. Великият магистър пак има званието „кормчия“ (nautonnier). Тримата принцове Ноахити на св. Богородица получават опростеното звание „сенешали“. Деветимата рицари на св. Йоан започват да бъдат наричани „настоятели“. 

В началото на 70-те години Братството от Сион вече е известно във Франция, макар и в ограничени кръгове. Някои списания и вестници поместват материали за него. На 13 февруари 1973 г. „Миди либр“ публикува голяма статия за Сион, Сониер и загадката на Рен Льошато, в която се набляга, че Сион вероятно е свързан с днешните потомци на династията на Меровингите. Авторите на статията пишат, че сред тези потомци има „истински претендент за престола на Франция“ и че той се казва Ален Поер.

     Макар и да не е особено известно във Великобритания и Съединените щати, това име е познато на всички във Франция. За участието си в съпротивителното движение по време на Втората световна война Ален Поер е удостоен с медал и с „Военен кръст“. След оттеглянето на Дьо Гол временно е президент на Франция — от 28 април до 19 юни 1969 г. Заема същия пост и след смъртта на Жорж Помпиду — от 2 април до 27 май 1974 г. През 1973 г., когато излиза статията в „Миди либр“, Ален Поер е председател на френския сенат.

    Доколкото знаем, Поер никога не е споменавал, че е свързан с Братството на монасите от Сион или с потомците на Меровингите. В родословията, поместени в „Документите на Братството“ обаче, се посочва някой си Арно, граф на Поер, който някъде между 894 и 896 г. се оженва за представителка на рода Плантарови, според хроникьорите преки потомци на Дагоберт II. През 937 г. Ален, правнук на Арно дьо Поер, става херцог на Бретан. Тоест дори и Поер да не подозира за Сион, е ясно, че Сион знае за него най-малкото това, че е потомък на Меровингите.

…сензацията е свързана с Меровингите, с техните потомци от наши дни и със съществуването на крал в „сянка“.

„Без Меровингите нямаше да има Братство на монасите от Сион, без Братството на монасите от Сион династията на Меровингите щеше да изчезне.“ 

…„изчезналият крал“ вероятно от династията на Меровингите, продължава да управлява само по силата на своето потекло. Второ, което е още по-изненадващо, хората, заемащи временно престола, знаят за съществуването му, признават го, уважават го и се страхуват от него. И трето, великият магистър на Братството на монасите от Сион или някой друг член на ордена играе ролята на пратеник, на „свръзка“ между „изчезналия крал“ и неговите временни заместници. 

Открай време потомците на Меровингите стоят зад всички ереси, като се почне от арианството, катарството и тамплиерите и се стигне до франкмасонството. През юли 1659 г., още в зората на протестантската реформация, кардинал Мазарини се разпорежда да бъде разрушен замъкът им Барбьори, съхранил се от XII в., понеже столетия наред династията не е правила нищо друго, освен да агитира срещу църквата.

Истинско тайно общество, обединяващо 121 високопоставени мъже, Братството на монасите от Сион е основано в Йерусалим през 1099 г. от Годфрид Булонски и негови велики магистри са били Леонардо да Винчи, Виктор Юго и Жан Кокто.

Уставът на Братството на монасите от Сион:

ЧЛЕН 1. Подписалите този документ, както и хората, които впоследствие ще се присъединят към тях и ще спазват посочените изисквания, създават рицарски орден, наследяващ принципите и правилата, въведени в Йерусалим през 1099 г. от Годфрид VI Набожния, херцог на Булон, и одобрени през 1100 г.

ЧЛЕН 2. Орденът се нарича Sionis Prioratus, или Братство на монасите от Сион.

ЧЛЕН 3. Братството на монасите от Сион има за цел да продължи традициите на рицарския орден, да отстоява първоначалното му учение и при всички обстоятелства да осигурява между своите членове взаимопомощ, и материална, и морална.

ЧЛЕН 4. Срокът на съществуване на Братството на Сион е неограничен.

ЧЛЕН 5. Официално седалище на Братството е жилището на главния секретар, избиран от Събора. Братството на монасите от Сион не е тайно общество. Всички негови укази, както и протоколите и документацията му са достъпни за всички на латински.

ЧЛЕН 6. В Братството на монасите от Сион членуват 121 души. В тези рамки то е открито за всички пълнолетни граждани, споделящи целите му и готови да изпълняват задълженията, уточнени в настоящия устав. В ордена може да членува всеки без оглед на пол, расова принадлежност и философски, религиозни или политически убеждения.

ЧЛЕН 7. В случай че някой от членовете предложи в писмена форма друг на свое място, Съборът трябва да одобри молбата му и ако тя не събере мнозинство, да се заеме с обучението на кандидата.

ЧЛЕН 8. За своето посвещаване в първа степен бъдещият член трябва да осигури на свои разноски бяла наметка с колан. От момента на своето приемане в ордена до посвещаването в първа степен всеки член на ордена има право на глас. При приемането си новите членове се заклеват да служат независимо от обстоятелствата на ордена, както и да отстояват мира и зачитането на човешкия живот.

ЧЛЕН 9. При приемането си новите членове плащат символична сума, чийто размер не е точно установен. Всяка година те внасят в Секретариата доброволно пожертвование за ордена, размера на което определят сами.

ЧЛЕН 10. При приемането си членовете са длъжни да представят кръщелно свидетелство и образец от своя подпис.

ЧЛЕН 11. Ако някой член на ордена получи съдебна присъда по наказателно дело, той може да бъде лишен от своята степен, а също и освободен от ордена.

ЧЛЕН 12. Общото събрание е орган, избиран от Събора. Валидни са решенията само на събори, на които са присъствали най-малко 81 членове на ордена. Гласуването е тайно и се провежда с бели и черни топчета. За да бъдат одобрени, предложенията трябва да получат най-малко 81 бели топчета. Предложенията, неполучили 61 бели топчета, не се поставят на повторно разглеждане.

ЧЛЕН 13. Единствен Съборът на Братството на монасите от Сион има право да внася с мнозинство от 81 от общо 121 гласа промени в устава и във вътрешния правилник за ритуала.

ЧЛЕН 14. Всеки новоприет трябва да бъде одобрен от Съвета на тринайсеторката на Розата и Кръста. Степените и задълженията се определят от великия магистър. Членството в ордена е пожизнено. Титлите се наследяват от децата на члена, посочени от него, без оглед на пола. Посоченото дете може да се откаже от правата си, но не и в полза на свой брат, сестра, роднина или друго лице. Оттук нататък губи правото да кандидатства отново в Братството на монасите от Сион.

ЧЛЕН 15. В рамките на 27 дни двама членове на ордена трябва да се свържат с кандидата, за да получат неговото съгласие или отказ. В случай че той не бъде приет след период от 81 дни, предоставяни за размисъл, отказът му влиза в сила и мястото се смята за овакантено.

ЧЛЕН 16. По силата на наследственото право, изложено в предходните членове, задълженията и титлите на великия магистър преминават към наследника му със същите изисквания. В случай че постът „велик магистър“ бъде овакантен и липсва пряк наследник, Съборът е длъжен до 81 дни да избере нов велик магистър.

ЧЛЕН 17. Всички решения трябва да бъдат одобрени от Съвета и заверени с печата на великия магистър. Главният секретар бива избиран от Събора за срок от три години, който при липса на възражения може да бъде подновен. Кандидатът за главен секретар трябва да има степен „патриарх“. Той работи на доброволни начала.

ЧЛЕН 18. Йерархията на Братството на монасите от Сион се състои от пет степени:

Степен

Първа — кормчия

Втора — рицар

Трета — патриарх

Четвърта — рицар на шпагата

Пета — именит избраник

Брой на членовете

кормчия: 1 — Арка на тринайсеторката на Розата и Кръста

рицар:  3 — Арка на тринайсеторката на Розата и Кръста

патриарх:  9 — Арка на тринайсеторката на Розата и Кръста

рицар на шпагата:  27 — Деветте храма на ордена

именит избраник:  81 — Деветте храма на ордена

Общо: 121

ЧЛЕН 19. В ордена членуват и 243 души без степени, наричани „монаси“, а от 1681 г. насам — „деца на св. Венсан“, които не участват в Събора и нямат право на глас, но които според устава на Братството на монасите от Сион от 17 януари 1681 г. имат някои права и привилегии.

ЧЛЕН 20. Братството на монасите от Сион набира средствата си от пожертвования и от членски внос. С резерва, наричан Наследство на ордена, се разпорежда Съветът на тринайсеторката на Розата и Кръста. Това съкровище може да бъде използвано единствено при крайна необходимост и при сериозна опасност, надвиснала над Братството и над неговите членове.

ЧЛЕН 21. Съборът е свикван от главния секретар по решение на Съвета на тринайсеторката на Розата и Кръста.

ЧЛЕН 22. Отказът от членство в Братството на монасите от Сион, направен публично и в писмена форма, без членът на ордена да е бил застрашаван от нещо, води до изключването му, одобрявано от Събора.

Този текст на устава в 22 члена отговаря на оригинала и на поправките, внесени на Събора от 5 юни 1956 г.

Подпис на великия магистър: Жан Кокто.

Уставът, с който ви запознахме, изяснява статута на Франсоа Дюко-Бурже, а също принципа, по който са избирани великите магистри на Сион. Сега вече е ясно защо е имало велики магистри на по пет и осем години и защо те са представители на различни родове, свързани помежду си със сложно роднинство. По принцип титлата се предава по наследство, в рамките все на семейства, претендиращи, че са потомци на Меровингите. Когато обаче липсва наследник или наследникът по своя воля се отказва от поста „велик магистър“, той според процедурата, изложена в устава, е предоставян на външен човек, който бива избиран от членовете на ордена. По всичко личи, че тъкмо така в списъка на великите магистри са попаднали хора като Леонардо, Нютон, Нодие и Кокто.

    Сред имената, които се срещат най-често и се открояват в различните „Документи на Братството“, е фамилията Плантар. А измежду многото хора, свързани със загадката на Сониер и Рен Льошато, най-авторитетен е Пиер Плантар дьо Сен Клер. Според родословията, поместени в „Документите на Братството“, той е пряк потомък на крал Дагоберт II и на династията на Меровингите. Пак според същите родословия е наследник на владетелите на замъка Барбьори, разрушен през 1659 г. от кардинал Мазарини.

Кратък портрет на Плантар, написан от първата му съпруга Ан-Лея Исле, починала през 1971 г.:

Да не забравяме, че този тънък психолог с приятел на най-различни хора: на граф Израел Монти, един от членовете на „Св. Вьоме“, на Габриел Трарийо д’Егмон от тринайсеторката на Розата и Кръста, на философа Пол Льокур, писал много за Атлантида, на абат Офе от отдел „Документация“ на Ватикана, на Т. Моро, директор на консерваторията в Бурж, и т.н. Да си припомним, че по време на нацистката окупация е арестуван и измъчван от Гестапо, след което месеци наред е политзатворник. Като доктор на езотеричните науки знае да пази тайна и именно благодарение на това е почетен член на множество общества, отстояващи възгледите на херметиците. Той е невероятна личност, мистик на мира, проповедник на свободата, аскет, чийто идеал е да допринася за добруването на човечеството. Ето защо не е чудно, че се наложи като един от най-влиятелните хора, от които мнозина от най-различни кътчета на света търсят съвет. По покана на федералното правителство на Швейцария се установява да живее известно време край Женевското езеро, където се среща с пратеници и посланици от цял свят.

Братството на монасите от Сион не било „тайно общество“ в тесния смисъл на думата. То просто не искало около него, дейността и членовете му да се вдига шум.

Плантар е изискан любезен мъж, у когото се долавяше нещо аристократично: той не биеше на очи, говореше възпитано, бързо, но и претеглено. Прояви невероятна начетеност и впечатляващо пъргав ум, отговаряше на въпросите ни сбито, остроумно, находчиво, но не и заядливо. В очите му от време на време проблясваше закачливо, весело, почти покровителствено пламъче. Колкото и скромно и мило да се държеше, имаше невероятен авторитет пред хората, които го придружаваха. У него имаше нещо подчертано аскетично, някаква суровост. Той не парадираше с богатството си: бе облечен с вкус, в наглед неофициални дрехи с класическа кройка, които обаче не бяха нито прекалено екстравагантни, нито много скъпи. Доколкото разбрахме, дори не бе дошъл с кола.

Плантар обаче отхвърли като несъществени всички въпроси за историческата, археологическата и дори политическата стойност на съкровището. Той изтъкна, че истинското съкровище е „духовно“ и поне отчасти се състои от тайна, която по един или друг начин щяла да ускори някакви важни обществени промени.

В твърденията му имаше някои странни несъответствия. Той ту говореше сякаш от името на Братството от Сион и използваше местоимението „ние“, тоест целия орден, ту се разграничаваше от него и подчертаваше, че по право му се полага да е крал, понеже е пряк потомък на Меровингите, а членовете на братството са негови съюзници и съратници. Сякаш чувахме два съвсем различни гласа, които понякога си противоречаха: единият бе на главния секретар на Сион, а другият — на крал, който живее в сянка, който, макар и на пръв поглед лишен от власт, все пак управлява и гледа на Сион като на свой таен съвет. Така и не намерихме обяснение за този разнобой между двата гласа, а Плантар не пожела въпреки настояванията ни да внесе яснота.

Отново бяхме на път да се откажем от проучването си за Братството на монасите от Сион, защото отсъдихме, че става дума за второразредна сектичка на умопобъркани, ако не и за откровена измама. Ала вече се бяхме убедили с очите си, че в миналото орденът е притежавал реална власт и е решавал въпроси от решаващо международно значение. Дори днес бе ясно, че зад фасадата се крие още нещо. Орденът бе чужд на търгашеството. Стига да е искал, Плантар е могъл да превърне Братството на монасите от Сион в изключително доходоносно начинание, каквито са не един и два нашумели култове, секти и организации от „новата ера“. Въпреки това повечето важни „Документи на Братството“ излизаха в ограничени тиражи. Пък и Сион не набираше открито нови членове дори с методите на масонските ложи. Доколкото успяхме да установим, броят на членовете му бе строго определен и нови хора се приемаха само ако се овакантеше място. Такъв ограничен достъп и затвореност говореха наред с другото и че орденът е изключително сигурен в себе си и смята, че не му се налага от финансови или други съображения да набира нови членове. Иначе казано, съществуваше нещо, което му гарантираше успех и му осигуряваше подкрепата на хора като Малро и Дьо Гол. Но нима можехме да приемем насериозно, че те са имали намерение да възстановят монархията и да върнат на престола Меровингите?

Макет за корицата на романа „Окръжност“.

     

От една страна, имаме потомък на Меровингите, който живее инкогнито, а от друга, тайно общество — Братството на монасите от Сион, поставило си за цел да ускори възстановяването на народната монархия с представител на Меровингите на престола… Трябва обаче да установим дали това движение се ограничава с езотерично-политически спекулации (чиято задача всъщност е да трупа пари, като се възползва от лековерието и уязвимостта на хората) или наистина развива някаква дейност.

…мнозина държавници, а също и доста други влиятелни личности или са членове на Сион, или действат по указания на ордена. Ако наистина е така, излиза, че Сион е изключително мощна организация.

Какъв смисъл има династията да бъде възстановявана днес, тринайсет века след детронирането й? И нима едно съвременно управление на Меровингите ще се различава с нещо от което и да е друго управление? Ако се различава, то по какво и защо? Какво толкова им е особеното на Меровингите? Дори и да са основателни, претенциите им звучат неуместно. Защо толкова много влиятелни и умни хора и днес, и в миналото не само проявяват интерес към династията, но и я подкрепят?

Ако си имахме работа с някакви ненормални особняци, просто щяхме да се откажем. Ние обаче имахме насреща си изключително мощна организация, в която членуват най-влиятелните, най-изявените, най-прочутите и отговорни хора на нашето време. И в доста случаи тези хора явно смятаха връщането на Меровингите на власт за задача, достатъчно значима, че да пренебрегнат политическите, социалните и верските си различия.

Династията на Меровингите води началото си от сикамбите, племе от старогерманския народ, известен с името франки. От V до VII в. Меровингите владеят почти цялата територия на днешна Франция и Германия. Тяхното господство съвпада с периода на Крал Артур — времето, за което са написани повечето рицарски романи за Свещения Граал. За тази епоха от ранното средновековие се знае вероятно най-малко и тя е наричана безпросветна, но не защото, както бързо се уверихме, наистина е била безпросветна, а защото някой умишлено я е направил такава. Тъй като западната римска църква се ползва с истински монопол върху науката и особено върху писмените паметници, сведенията, които са се запазили, отразяват нечии ограничени интереси. Всички други хроники са се загубили или са били цензурирани. Но от време на време все пак успявахме да се доберем до нещо през завесата от мълчание, с която е обгърнато миналото. Именно с тези откъслечни сведения възстановихме истината — твърде интересна и съвсем различна от официалната история.

…знатният род, наричан Меровинги, явно и преди е управлявал франките. Те са законни монарси, признати от всички. Един от тях обаче явно се откроява толкова много, че дава името си на цялата династия.

     Този владетел е обвит в такава загадъчност, че човек не може да каже къде свършват историческите факти и къде започват легендите. Меровей (Меровех или Меровеус) е останал в историята като получовек, полубожество, достойно за древните митове. Дори името му говори за неговото чудотворно раждане и характер: в него са съчетани френската дума за „майка“ и латинските и френските думи за „море“.

     Според най-влиятелния хроникьор на франките и някои по-късни предания Меровей има двама бащи. Вече бременна от баща му — крал Клодион, майката на Меровей отишла да се изкъпе в океана. Във водата била прелъстена или може би изнасилена от някакво чудато водно същество, дошло отвъд морето — от „bestea Neptuni Quinotauri similis”, без да е много ясно какво точно представлява квинотавърът. Според преданието тъкмо от този звяр жената заченала втори път. А когато се родил Меровей, във вените му течала кръвта на двамина: на владетеля на франките и на загадъчното морско същество.

     В случая с Меровей зад приказната фасада вероятно се крият брак между хора с различна племенна принадлежност, благородническа кръв, предавана както в юдаизма по линия и на майката, сливането на два знатни рода, единият от които са владетелите на франките, а другият, както личи, сигурно идва „отвъд морето“ — ето защо по някаква причина по-късно в преданията се появява морското същество.

      При всички положения благодарение на двойното си потекло Меровей според легендата е надарен с какви ли не свръхестествени способности. Каквато и да е историческата истина зад преданието, династията на Меровингите е обвеяна с аурата на магията, на вещерството и свръхестественото. Според устната традиция монарсите Меровинги са окултисти и алхимици, посветени са в тайните науки, прилагат езотеричните си умения — накъсо, те са достойни съперници на легендарния Мерлин, датиращ горе-долу от същото време. Често са наричани кралете вещери или кралете чудотворци. Чрез някакво чудодейно качество на кръвта си лекували с мануалотерапия, а според някои сведения пискюлите, с които са поръбени наметките им, церят като с вълшебна пръчица какви ли не болести. Смята се, че Меровингите са ясновидци и са можели да разговарят по телепатия със зверовете и природата, че са носели на вратовете си огърлици със силно чудодейно действие. Според легендите кралете от династията били омагьосани с тайна магия, предпазваща ги от неприятности и носеща им пословично дълголетие, нещо, което обаче не се потвърждава от историята. И всички имали еднакво родилно петно, с което се откроявали сред останалите и което доказвало полубожествения им или свещен произход. Според легендата родилното петно било с формата на червен кръст над сърцето — твърде интересен първообраз на символа на тамплиерите — или между лопатките.

    Често са наричани и Дългокосите крале. Подобно на Самсон от Стария завет не се подстригват. Както при Самсон, и при тях се смята, че в косата им е тяхната доблест, същината и тайната на силата им. Откъдето и да идва това поверие за косата на Меровингите и силата, скрита в нея, то явно е взимано съвсем насериозно, защото дори през 754 г., когато Хилдерих III е свален от престола и е хвърлен в тъмница, папата издава изрична заповед той да бъде подстриган.

    Каквито и небивалици да има в преданията за династията, те явно се основават на конкретни факти, на славата, с която Меровингите се ползват по време на управлението си. Всъщност на тях се гледа не като на царе в съвременния смисъл на думата. Те са възприемани като царе свещеници, като въплъщение на божественото начало, накъсо, донякъде като древноегипетските фараони. Не просто управляват по Божия милост. Обратното, сякаш олицетворяват от плът и кръв тази милост, нещо, обикновено приписвано единствено на Исус. Извършват ритуали, каквито правят по-скоро жреците, отколкото царете. Намерени са черепите на някои Меровинги с ритуален отвор или разрез върху темето. Подобни разрези ще видите върху черепите на първите лами в Тибет — в ранния будизъм се смята, че през този отвор при смърт душата напуска тялото и че пак през него се осъществява пряка връзка с божественото. Имаме всички основания да смятаме, че тонзурата също се е съхранила още от времето на Меровингите.

    Сред най-свещените символи на Меровингите е пчелата:… Когато през 1804 г. е коронясан за император, Наполеон настоява златните пчели да бъдат пришити към наметката му.

Меровингите се представят и за преселници от древна Троя, което обяснява френски географски наименования като Троа и Парис. Историците от по-ново време, включително авторите на „Документите на Братството“, правят опит да докажат, че Меровингите идват от Древна Гърция и по-конкретно от областта Аркадия. Според „Документите“ предците на Меровингите са свързани с владетелите на Аркадия. Някъде около началото на новата ера те се преселват на Дунав, сетне на Рейн и се установяват на територията на западните провинции на днешна Германия.

Всъщност наименованието „Аркадия“ идва от „аркадци“, тоест народа на мечката. Древните аркадци твърдят, че са потомци на Аркад, богът покровител на техните земи, чието име също значи „мечка“. Според гръцката митология Аркад е син на Калисто, нимфа, свързана с богинята на лова Артемида и превърната от Зевс в съзвездие Голямата мечка.

…„Ursus“ — латинската дума за „мечка“, е отъждествявана с кралската династия. По-странното е, че на „мечка“ уелсците казват „arth“, откъдето идва името Артур.

…в началото управлението на Меровингите следва почти непроменения модел на някогашната Римска империя.

   Открихме най-малко две исторически личности с името Меровей — не е съвсем ясно кой от двамата според преданието е потомък на морското същество. Първият Меровей е пълководец на сикамбите: сигурно е, че през 417 г. е бил жив и се е сражавал в римската войска, както и че е починал през 438 г. Най-малкото един съвременен медиевист смята, че Меровей е ходил в Рим и е предизвикал нещо като сензация. Запазил се е писмен паметник, според който един предводител на франките наистина е посетил Рим и е смаял всички с царствената си осанка и развятата си руса коса.

    През 448 г. в Турне синът на този първи Меровей, който носи същото име, е обявен за крал на франките и остава на престола до 458 г., когато умира. Той сигурно е първият официален крал на франките като обединен народ. Вероятно заради този факт, а може би и заради онова, което легендарното му двойно потекло символизира, той поставя началото на династия, наричана още през онова време Меровинги.

  По време на Меровингите франките често проявяват жестокост, те обаче не са по природа войнствени например като викингите, вандалите, вестготите и хуните. Главният им поминък са земеделието и търговията. Обръщат особено внимание на търговията по море, най-вече в Средиземноморието. А занаятчиите им притежават вкус и майсторлък, които са направо смайващи, както личи и от кораба съкровищница „Сътън Ху“.

    Меровингите натрупват несметни дори според съвременните представи богатства, състоящи се главно от златни монети с превъзходно качество, сечени в кралските монетни дворове, един от които е разположен в Сион, Швейцария. Някои от тези монети са намерени в „Сътън Ху“ и днес са изложени в Британския музей. Върху много от монетите ясно се вижда кръст, какъвто по-късно носят и кръстоносците от Франкското кралство в Йерусалим.

    Макар културата на Меровингите да се характеризира със сдържаност и да е учудващо съвременна, монарсите, по чието време тя е създавана, са по-различни… Синовете, раждани в династията, не са „коронясвани“. Навършат ли дванайсет години, те автоматично стават крале и управлението просто преминава в ръцете им като тяхно свещено право. Но макар кралят да е върховен суверен на своите владения, той не е длъжен, от него дори не се очаква да си мърси ръцете с такива делнични неща като управлението. Той по-скоро е символ, нещо като цар първосвещеник и ролята му е не да върши нещо, а просто да го има. С други думи, той царува, без да управлява. В това отношение функциите му донякъде наподобяват статута на днешното кралско семейство във Великобритания. С управлението и администрацията е натоварен човек, който няма благородническо потекло, нещо като канцлер с титлата „майордом“. Като цяло по структура управлението на Меровингите наподобява днешните конституционни монархии.

Дори след като приемат християнството, представителите на Меровингите — подобно на патриарсите от Стария завет — си остават полигамни и понякога държат огромни като на халифите хареми. Дори след като под натиска на църквата аристократите започват да спазват строго моногамията, монарсите продължават да са изключение. И колкото и да е странно, църквата си затваря очите. 

Защо ли тя (полигамията) е одобрявана негласно и от самите франки? Тук вероятно става въпрос за древното разбиране за полигамията в царския род, чиято кръв е толкова силна, че не се нуждае да бъде облагородявана от кръвта на други царски родове, нито може да бъде изродена от кръвта на робите… Всъщност е все едно дали царицата ще бъде от царско потекло или е наложница… Най-голямото богатство на династията е нейната кръв и всички нейни представители я раздават от щедро по-щедро.

    Хлодвиг умира през 511 г. и империята, която е създал, е разделена според обичая на Меровингите между четиримата му синове. Повече от столетие Меровингите владеят няколко разпокъсани и често воюващи помежду си кралства: вече не се знае кой е истинският престолонаследник, претенциите за короната стават все по-объркани. Властта, някога съсредоточена в ръцете на Хлодвиг, непрекъснато отслабва, в кралството настъпва хаос. Ширят се интриги и машинации, политиците биват отвличани и убивани. А майордомите стават все по-силни, което в крайна сметка ще коства на династията престола.

 Веднъж възвърнал си трона, Дагоберт няма намерение да е „ленив крал“. Обратното, бързо доказва, че е достоен потомък на Хлодвиг. Веднага се заема да наложи и заздрави властта си, да обуздае анархията, обхванала цяла Австразия, и да възстанови реда. Управлява с твърда ръка и бързо прекършва негодуващите благородници, натрупали достатъчно военна и стопанска мощ, за да се опитат да го детронират. Според преданието е оставил в Рен Льошато несметни богатства, с които смята да си върне Аквитания: преди около 40 години тя се е откъснала от владенията на Меровингите и се е обявила за независимо княжество.

Повален от умората, някъде по обяд кралят ляга да си почине под едно дърво край потока. Както спи, до него се промъква един от царедворците — според преданието неговият кръщелник, който по нареждане на Пипин го пронизва с пика точно между очите. Сетне убийците се връщат в Стене, за да избият до крак всички членове на кралското семейство. Не е ясно дали са го сторили. Сигурно е обаче, че царуването на Дагоберт и на семейството му е прекъснато внезапно, със сила. Църквата също не си губи времето да скърби по убития крал. Обратното, веднага застава на страната на убийците. Запазило се е дори писмо, в което един франкски високопоставен клерикал се опитва да оправдае пред Уилфрид от Йорк цареубийството.

Строго погледнато, Дагоберт не е последният крал на Меровингите. Още 75 години монарсите от династията запазват поне на хартия своя престол. Те обаче наистина заслужават прозвището „ленивите крале“. Повечето са съвсем млади и затова често се превръщат в безпомощни податливи марионетки в ръцете на майордомите и са безсилни да наложат властта си или да вземат решения. Ето защо мнозина от тях стават жертва на собствената си мекушавост.

    Убийството на Дагоберт е замислено именно от неговия майордом — Пипин Херисталски, наследен от своя син, легендарния Карл Мартел.

    Това е една от личностите във френската история, обвеяни с най-много слава. И тя безспорно е оправдана. Тъкмо Карл Мартел спира през 732 г. в битката при Поатие нашествието на испанските араби във Франция и с тази победа се прочува като „защитник на вярата“ и „спасител на християнския свят“. Странно е наистина, че не е успял да се качи на престола, въпреки че е имал възможност. Явно е гледал на него с някакво суеверно благоговение, като право, запазено единствено за Меровингите. Потомците на Карл, които все пак стават крале, правят всичко по силите си да се узаконят като монарси, като се женят за принцеси от династията на Меровингите.

    Променено е и тайнството на миропомазваното. Преди, ако изобщо е прилагано, то се свежда единствено до признаването, до одобряването на монарха. Сега и миропомазваното придобива ново значение: мирото става по-важно от кръвта и чрез него всяка кръв става „свещена“, а самото тайнство прераства в нещо повече от обред. По време на него владетелят в буквалния смисъл на думата получава благодатта Божия. Колкото до папата, чрез миропомазваното той се превръща във върховен посредник между Господ и кралете. Чрез това тайнство църквата си присвоява правото да „създава“ владетели. Оттук нататък мирото е по-важно от кръвта, а монарсите са подчинени на папата и зависят от него.

    За тях (членовете на Братството от Сион) благородническа кръв тече само във вените на потомците на Меровингите и вестготите. Каролингите, а след тях и всички останали не са нищо повече от узурпатори. Всъщност те са просто служители на краля, натоварени да раздават земя: след като си предават по наследство правото да се разпореждат с тази земя, те просто заграбват властта. С коронясването на Карл през 800 г. църквата нарушава своята клетва, защото чрез покръстването на Хлодвиг е сключила съюз с Меровингите, по силата на който Франция става най-голямата дъщеря на църквата.

      …Принц Урсус и поддръжниците му са разгромени през 881 г. в битката при Поатие. След този неуспех семейство Плантар губи владенията си в Южна Франция, макар и да запазва вече чисто почетните титли „графове на Разес“ и „херцози на Реда“. Според някои сведения Принц Урсус умира в Бретан, а чрез бракове членовете на семейството му се свързват с тамошните херцози. Тоест в края на IX в. кръвта на Меровингите вече тече във вените на херцозите и на Бретан, и на Аквитания.

     През следващите години семейството, включително Ален, по-късно херцог на Бретан, търси убежище в Англия и дава началото на английския клон в родословието, наречен „Планта“. Има множество доказателства, че Ален, семейството му и неговият двор наистина отиват в Англия, за да се спасят от набезите на викингите. Според „Документите на Братството“ една от издънките на английския клон, някой си Бера VI, получава прозвището Архитекта. Той и потомците му се радват на покровителството на крал Атълстан и според преданието владеят „изкуството да градят“, един твърде многозначителен намек. Според някои масонски източници франкмасонството се заражда в Англия от времето на крал Атълстан[39]. Запитахме се дали потомците на Меровингите, освен че претендират за френския престол, не са свързани по някакъв начин с нещо същностно за франкмасонството.

      Средновековието изобилства с митове и легенди, толкова богати, че биха могли да се мерят с древногръцките и римските. В някои от тези митове се говори, макар и в силно разкрасена форма, за реално съществували исторически личности като Артур, Роланд, Карл Велики, Родриго Диас от Вивар, известен като Ел Сид. В други предания — според запазени от средновековието писмени паметници, Лоенгрин, който понякога е наричан Хелиос, тоест Слънчевия, е потомък на загадъчното „семейство на Граала“. В поемата на Волфрам фон Ешенбах той е син на Парсифал, най-храбрия измежду „рицарите на Граала“. Един ден Лоенгрин чува как в свещения храм или замък на Граала в Мюнзалваше черковната камбана бие сама — знак, че някъде по света спешно се нуждаят от неговата помощ. Както би могло да се очаква, в беда е изпаднала една дама — според някои източници херцогинята на Брабант, според други — на Булон. Лоенгрин незабавно тръгва да я спасява с лодка, теглена от лебеди. В една-единствена битка разгромява мъчителя на херцогинята, сетне се жени за нея. На сватбата обаче я предупреждава най-строго: никога да не го пита кой е, откъде е, кои са неговите родители. Няколко години жената спазва обета. Ала накрая, измъчвана от пагубно любопитство и подстрекавана от подмятанията на своите съпернички, тя се престрашава да зададе забранения въпрос. Лоенгрин е принуден да замине с лодката си, теглена към залеза от лебедите. Оставя жена си и тяхното невръстно дете с неизвестно потекло. Според доста предания детето е или баща, или дядо на Годфрид Булонски.

 …Годфрид Булонски. Предвождал Първия кръстоносен поход, той се превръща във въплъщение на героя. Тъкмо Годфрид поставя началото на кръстоносните походи и прогонва от Йерусалим сарацините. Тъкмо той спасява Христовия гроб от неверниците. Тъкмо той олицетворява в съзнанието на хората рицарската храброст, съчетана с пламенната християнска вяра. Нищо чудно, че пред него се прекланят дълго след смъртта му.

При всички почести, с които е обграден, е обяснимо, че му приписват някакво знатно митично потекло. Разбираемо е и че Волфрам фон Ешенбах и други средновековни писатели го свързват направо с Граала и го отъждествяват като пряк потомък на загадъчното „семейство на Граала“, още повече че истинското му потекло е неизяснено.

Цели четири столетия кралската кръв на Меровингите явно „облагородява“ множество разклонени родословия, та както във винарството да даде прекрасен плод: Годфрид Булонски, херцог на Лотарингия. Тъкмо в благородническия род на владетелите на Лотарингия династията изживява своя нов разцвет.

Единият от трите клана, от които се състои Вениаминовото племе, е на Ахирам, който може би по някакъв начин е свързан с Хирам, архитекта на Соломоновия храм и централна фигура в масонската традиция. И още нещо, любимият ученик на Хирам се казва Бенони — името, което майката на новородения Вениамин, Рахил, му дава, преди да издъхне.

На Вениаминовото племе се падат земи, където по-късно се издига свещеният град Йерусалим. Тоест още преди да стане столица на Давид и Соломон, Йерусалим е отреден за вечни времена на Вениаминовото племе.

В третия пасаж от Библията, цитиран в „Тайни досиета“, са изложени по-заплетени случки. Докато минава през земите Вениаминови, един левит е нападнат, а наложницата му е изнасилена от хора, прекланящи се пред Ваал, идол, водещ началото си от Майката богиня на шумерите, наричана от вавилонците Ищар, а от финикийците — Астарта. Левитът вика свидетели от всички колена Израилеви и настоява за възмездие. Би могло да се очаква, че Вениаминовите синове веднага ще се съгласят да накажат злосторниците. По една или друга причина обаче те не го правят и тръгват да бранят с оръжие „синовете на Ваал“. В резултат избухва тежка кървава война между племето на Вениамин и останалите единайсет Израилеви племена, които изричат тежка клетва никой от тях да не дава дъщеря си за жена на Вениаминовите синове. Когато обаче войната приключва и коляното на Вениамин всъщност е унищожено, победителите се разкайват за думите си, но не могат да ги върнат назад.

Изправени пред заплахата да бъде изтребено цяло едно коляно, старейшините бързо взимат решение. Не след дълго в Силом на север от Ветил ще има празник. Мъжете на Силом не са се включили във войната, тоест над тях не тегне клетвата. Старейшините казват на оцелелите вениаминци да идат в Силом и да се скрият в лозята, а после, щом момите излязат да играят хоро, всеки да грабне една и да си я вземе за жена.

…тъкмо от Вениаминовото племе Самуил помазва първият цар на израилтяни — Саул.

Ако наистина е имало масово преселение на Вениаминовото племе от Палестина, би трябвало да са се запазили някакви сведения за това. И наистина, в древногръцката митология има легенда за сина на цар Бел — Данай, който заедно с дъщерите си идва в Гърция с кораб. Според Робърт Грейвс в мита за Данай се съдържат сведения за племето, преселило се на Пелопонес от Палестинa, а цар Бел всъщност е Баал или може би Ваал от Стария завет.

В Аркадия култът към богинята майка не само процъфтява, но и се запазва много след като е забравен навсякъде другаде в Гърция. Богинята майка започва да се свързва с Деметра, сетне с Диана, или Артемида. Под името Ардуина Артемида се утвърждава като основно божество и в Ардените, откъдето франкското племе сикамби навлиза в територията на днешна Франция. С Артемида е свързана и превърнатата в мечка нимфа Калисто, чийто син Аркад е покровител на Аркадия. Прогонена от разгневената Артемида, Калисто е преобразена от Зевс в съзвездието Голямата мечка. Тоест вероятно не е въпрос само на съвпадение, че прякорът Урсус — Мечка, често се появява в рода на Меровингите.

…защо така често се натъквахме на примери на фанатично християнство: съюза, сключен между Хлодвиг и западната римска църква, изключителната набожност на Годфрид Булонски и превземането на Ерусалим, катарите и рицарите тамплиери, които макар и еретици, все пак са християни, религиозни организации като общество Светото тайнство и франкмасонството, което е „християнско и в него членуват аристократи, привърженици на херметиците“, толкова много християнски духовници, съпричастни към въпроса, като се почне от високопоставени кардинали и се стигне до енорийски свещеници като Буде и Сониер.

Не е изключено Меровингите да са с юдейско потекло,…

Юдея и единственият път, по който е могло да избяга Вениаминовото племе.

 …повечето синове Вениаминови отиват в изгнание и вероятно са прокудени в Гърция, по-точно в Централен Пелопонес, тоест в Аркадия, където се сродяват с царското семейство на аркадците. Според някои сведения в края на миналата или началото на новата ера се преселват на Дунава, сетне на Рейн, където се сродяват с тевтонските племена и дават началото на сикамбите, предци на Меровингите.

Меровингите са потомци на аркадците, а оттам и на Вениаминовото коляно. С други думи, и те, и техните потомци — например благородническите родове на Плантарите и Лотарингите, в крайна сметка са със семитско, или израилтянско потекло. А ако Йерусалим наистина се е паднал при подялбата на Вениаминовото коляно, се получава, че превземайки Светите земи, Годфрид Булонски всъщност си връща онова, което му се полага по право. Заслужава си отново да подчертаем, че от всички западни феодали и владетели, участвали в Първия кръстоносен поход, единствен Годфрид разпродава имотите си, което означава, че не е смятал да се връща в Европа.

А през 1965 г. Роже Пейрьофит, който, изглежда, обича да скандализира сънародниците си, ги възмути доста с един свой роман, в който твърди, че всички аристократи във Франция и в по-голямата част на Европа всъщност са с юдейски произход.

Вениаминовото племе се вдига на оръжие, за да защити поклонниците на Ваал — разновидност на богинята майка, често свързвана с изображението на бик или теле. Има основания да смятаме, че Вениаминовото племе се е прекланяло пред същото божество. Твърде възможно е Златният телец от Стария завет, тема, на която — твърде показателно, е посветено едно от най-прочутите платна на Пусен, да е обект на преклонение главно във Вениаминовото племе.

      След войната си с другите единайсет Израилеви племена вениаминците вероятно са се преселили на запад, към бреговете на Финикия. Финикийците имат огромни кораби, които биха могли да извозят множество бежанци, а са и потенциални съюзници на хората на Вениамин: те също се прекланят пред богинята майка, наричана при тях Астарта, повелителка на небесата.

Ако наистина е имало масово преселение на Вениаминовото племе от Палестина, би трябвало да са се запазили някакви сведения за това. И наистина, в древногръцката митология има легенда за сина на цар Бел — Данай, който заедно с дъщерите си идва в Гърция с кораб. Според Робърт Грейвс в мита за Данай се съдържат сведения за племето, преселило се на Пелопонес от Палестина, а цар Бел всъщност е Баал или може би Ваал от Стария завет. Заслужава да отбележим и че един от клановете във Вениаминовото племе е оглавяван от Бела.

В Аркадия култът към богинята майка не само процъфтява, но и се запазва много след като е забравен навсякъде другаде в Гърция. Богинята майка започва да се свързва с Деметра, сетне с Диана, или Артемида. Под името Ардуина Артемида се утвърждава като основно божество и в Ардените, откъдето франкското племе сикамби навлиза в територията на днешна Франция. С Артемида е свързана и превърнатата в мечка нимфа Калисто, чийто син Аркад е покровител на Аркадия. Прогонена от разгневената Артемида, Калисто е преобразена от Зевс в съзвездието Голямата мечка. Тоест вероятно не е въпрос само на съвпадение, че прякорът Урсус — Мечка, често се появява в рода на Меровингите.

През IX в. пр.н.е. финикийските царе от Тир се сродяват чрез брак с царете на Израилевото и Юдиното царство, което явно се е увенчало с тесни връзки между техните народи.

Първите рицарски романи за Граала се появяват в двора на графа на Шампания, активно участвал в създаването на Ордена на тамплиерите.

По принцип се смята, че Свещеният Граал е свързан с Исус… защо за него най-сетне започва да се говори в точно определен момент: в разгара на кръстоносните походи? Просто съвпадение ли е, че този тайнствен предмет, който сякаш не е съществувал цели хиляда години, отново изниква тъкмо когато Франкското кралство в Йерусалим изживява своя разцвет, когато тамплиерите са най-силни и катарите стават толкова влиятелни, че застрашават да изместят римокатолическата църква? Наистина ли се касае просто за стечение на обстоятелствата? Или между отделните факти има някаква връзка?

Повечето учени от нашето столетие са единодушни в становището, че в основата си преданията за Свещения Граал са езически и са свързани с обредите около смяната на годишните времена, около смъртта и повторното раждане на годината. В първоначалната си форма те явно идват от култа към растителността, който се доближава, а може би и произлиза от култовете към Тамуз, Атис, Адонис и Озирис, разпространени в Предна Азия. И в ирландската, и в уелската митология често се говори за смъртта, прераждането и обновлението, както и за подобните на тях процеси в земята: безплодието и плодородието.

Съществуват множество документални доказателства, че някои от водачите на националсоциалистите в Германия са вярвали в реалното съществуване на Граала, а по време на Втората световна война в Южна Франция са правени археологически разкопки, при които явно е търсен тайнственият предмет.

По времето на Малори на Граала вече са приписвани горе-долу същите свойства, които свързваме с него и днес. Още тогава се смята, че от него Исус и апостолите са пили на Тайната вечеря, а сетне Йосиф Ариматейски е събирал кръвта на Спасителя. Според някои сведения Йосиф Ариматейски е занесъл чашата в Англия, по-точно в Гластънбъри. Според други Мария Магдалина идва с Граала във Франция. Съществуват предания от IV в., според които Мария Магдалина бяга от Светите земи и идва с кораб в Марсилия, където и досега светите й мощи са почитани. Средновековните легенди гласят, че тя донася със себе си в Марсилия и Свещения Граал.

В по-старите предания обаче се подчертава, че Магдалина идва във Франция с Граала, а не с чаша, тоест едва по-късно Граалът е оприличаван на чаша.

Основателно или не, именно на Дьо Борон се приписва заслугата, че е превърнал Граала в чисто християнски символ. Самият писател заявява, че е черпил от по-ранен източник, различен от този на Кретиен дьо Троа. Когато говори за своя роман в стихове и по-конкретно за християнския характер на Граала, той намеква за някаква „велика книга“, чиито тайни са му били разкрити.

…в Граала е заложена някаква тайна, която е свързана с Христос и в която са посветени малцина.

Когато най-сетне Гауейн зърва все пак Граала, „му се стори, че насред Граала е съгледал дете… той вдигна взор и подир туй му се привидя, че Граалът целият е от кръв и плът, а после като че съзря Крал с корона, разпнат на кръст“. След известно време Граалът „се появи на освещаването на литургията, и то по пет различни начина, които никой не бива да издава, понеже тайнството на помазването е само за оногова, когото е посочил Господ. Крал Артур бе видял всички промени — накрая се появи потир.“

Накъсо, в „Перлесфаус“ Граалът приема различни въплъщения или образи. Най-напред той е коронован цар, разпнат на кръста. Сетне — дете. После мъж с трънен венец и разкървавено чело, нозе, длани и хълбоци. Четвъртото превъплъщение не е уточнено, петото е потир. Всяка промяна във вида на Граала е съпровождана от благоухание и силна светлина.

Граалът е няколко неща едновременно или нещо, което може да бъде тълкувано на няколко различни равнища. На битово ниво той явно е някакъв предмет: чаша, бокал или потир. В метафоричен смисъл е родословие или определени представители на това родословие. Съвсем очевидно Граалът е и някакво изживяване — например просветление, така както го разбират гностиците и както го почитат катарите и другите дуалистични секти от онова време.

Защо, след като Граалът е обгърнат с такава страховита за християните загадка, тайната му е предавана от посветени в нея юдеи? Как да си обясним, че писатели юдеи са имали достъп до определено християнски материали, за които никой в християнския свят дори не подозира?

…кой всъщност е Киот — това е Гиот Провански, трубадур, монах и изразител на възгледите на тамплиерите, който наистина е живял в Прованс и е писал любовни песни, нападки срещу римокатолическата църква, творби в прослава на своя орден и сатирични стихове.

Знам добре, че мнозина храбри рицари живеят при Граала в Мюнзалваше. Тръгнат ли нанякъде с конете си, което правят често, значи са поели да търсят приключения. Те, тези тамплиери, го вършат заради греховете си, независимо дали ще претърпят поражение или ще удържат победа. Доста са доблестните мъже, които живеят там, и аз ще ти кажа как се изхранват: от един камък от най-чиста порода. Ако не знаеш за него, ей сега ще чуеш името му. Казва се lapsit exillis. От силата на този камък фениксът се превръща в пепел, ала сетне от пепелта отново възкръсва. Така фениксът се топи, перата му променят цвета си, после обаче са все така ярки и красиви, както преди. И да си на смъртен одър, видиш ли този камък, няма да умреш следващата седмица. Зърнеш ли го, няма да се промени външността ти. И мъж да си, и девойка, все ще изглеждаш, както в деня, когато си съгледал камъка, както в разцвета на силите си, ако ще, и след двеста години ще си същият, само косата ти може да побелее. Такава е силата на камъка, подмладява всекиго от плът и кръв. Камъкът се нарича още и Граал.

Фениксът например е традиционен алхимичен символ на възкресението и прераждането, а в средновековната иконография олицетворява умиращия и възкръсващ Исус.

Граалът или неговото семейство призовават от външния свят хора, които да му служат, но те първо трябва да бъдат посветени в една тайна. Случва се обаче Граалът да праща по широкия свят и свои обучени хора, които да изпълняват нарежданията му, понякога да заемат и определен престол. Защото, както личи, Граалът притежава силата да качва на престола крале.

…когато се омъжват за мъже от външния свят, жените от семейството на Граала могат да разкриват потеклото и самоличността си. Мъжете обаче не бива да издават в никакъв случай тайната и трябва да внимават дори да не бъдат разпитвани за потеклото си.

…владетелите на Анжу са тясно свързани и с тамплиерите, и със Светите места. Графът на Анжу Фюлк става един вид „почетен“ тамплиер. Нещо повече, през 1131 г. се оженва за племенницата на Годфрид Булонски, легендарната Мелузина, и става крал на Йерусалим. Така според „Документите на Братството“ владетелите на Анжу — Плантагенетите, се сродяват с Меровингите. А и самото им име може би е отглас на „Плант-Ар“, или „Плантар“.

За разлика от авторите, писали по-късно романи за Граала, Волфрам дори твърди, че дворецът на Артур — Камелот, е разположен във Франция, по-точно в Нант, който днес се намира в Бретан и по време на разцвета на династията на Меровингите се пада на западната граница на владенията им.

Интересен е фактът, че френският град Авалон е основан по време на Меровингите. Той е столица на област, сетне на графство, което е в границите на кралство Аквитания. От този град идва името и на цялата област — Авалоне. 

…Волфрам е учудващо точен и педантичен в подробностите. Колкото повече изучаваш творбите му, толкова повече ти се струва, че става дума за реални хора, за семейство, което не е измислено, не е плод на въображението, а е съществувало и член на което вероятно е бил и Вилхелм Гелонски. Това предположение става още по-правдоподобно след признанието на Волфрам, че крие нещо, че „Парсифал“ и другите му произведения не са просто литературни творби, а документи за посветени, хранилища на някакви тайни.

…Граалът поне отчасти е и някакво преживяване. В подробните си обяснения за целебните свойства на Граала и способността му да дарява дълголетие Волфрам фон Ешенбах също има предвид някакво състояние на духа, начин на живот — и в буквалния, и в преносния смисъл на думата. Няма съмнение, че на определено равнище Граалът олицетворява своеобразно „посвещаване“ в някакво тайнство, което на съвременен език бихме могли да опишем като „трансформация“ или „алтернативно състояние на съзнанието“. Със същия успех можем да го назовем „гностично, мистично изживяване“, „откровение“ или „единение с Бог“.

В много от ранните ръкописи Граалът е наричан Санграал. Дори в романа на Малори, който датира от по-късен период, той е изписан като Сангреал — явно една от тези форми е оригиналната и след време е разделена — и то неправилно, на две части. Иначе казано, може би е трябвало да бъде разчленена не на „Сан Граал“, тоест Свещеният Граал, а на „Санг Раал“ или „Санг Реал“, сиреч, ако използваме съвременния френски правопис — „Sang royal“ — царска кръв.

…думата Урсус — мечка, често е служела за прозвище на представителите на Меровингите и не е изключено името Артур, което също значи „мечка“, да е нещо като опит достолепието на франкската династия да се припише и на владетеля на Британия.

А според едно средновековно предание Граалът е пренесен не от Йосиф Ариматейски, а от Мария Магдалина, и не в Британия, а във Франция.

…под самия Граал, или „царската кръв“, се подразбира кралската кръв на династията на Меровингите, кръв, смятана за свещена и притежаваща чудодейни, вълшебни свойства.

Дотук непрекъснато се бяхме натъквали на името на Мария Магдалина. Според някои средновековни легенди точно тя е донесла във Франция Свещения Граал — или „царската кръв“. Граалът е тясно свързан с Исус. И най-малкото в едно отношение има нещо общо с кръвта, или по-точно, с някакво родословие и потекло. Но в почти всички рицарски романи действието се развива по време на Меровингите. Те обаче са писани едва след като Годфрид Булонски, който според литературата е издънка на семейството на Граала и е потомък на Меровингите, става крал на Йерусалим.

Дали Мария Магдалина — тази толкова загадъчна жена от евангелията, всъщност не е съпруга на Исус? Може би са имали деца. След разпъването на Исус Мария Магдалина се е прехвърлила тайно най-малко с едно дете в Галия, където вече е имало еврейски общини, и е намерила убежище в тях. Накъсо, може би съществува род, водещ началото си от Исус. И този род — тази свещена царска кръв — тайно се е разраствал в продължение на четири века, период, който за едно голямо родословие в края на краищата не е чак толкова дълъг. Може би се е сродявал не само с еврейски, но и с римски и вестготски семейства, а през V в. — и с кралете на франките, за да положи началото на династията на Меровингите.

…преклонението пред Мария Магдалина, прераснало в истински култ по време на кръстоносните походи.

Съществуването на род, чийто основател чрез Дагоберт е Исус, обяснява и кое е семейството на Граала в рицарските романи, а също потайността, с която е обгърнато то, преклонението пред него, осакатения Крал на рибарите, който не може да управлява, защо Парсифал наследява замъка на Граала. И накрая, нашето предположение хвърля светлина и върху тайнственото потекло на Годфрид Булонски — син или внук на Лоенгрин, внук или правнук на Парсифал, издънка на семейството на Граала. А ако Годфрид наистина е потомък на Исус, то победоносното превземане на Йерусалим през 1099 г. има много по-съществени последици от това, че Божи гроб е бил освободен от неверниците: с него Годфрид си е възвърнал полагащото му се наследство.

В първоначалния си вариант евангелието завършва с разпъването на Исус, с неговото погребение и с празния гроб. Няма Възкресение Христово, няма явяване на учениците. Днес почти всички съвременни библеисти са единодушни, че този разширен финал е добавен към оригинала по-късно, някъде в края на II в.

Всъщност в гръцкия оригинал на Новия завет се говори за „Исус Назорянина“, което в по-късните версии е преведено неправилно като „Исус от Назарет“. С други думи „назарей“, или „назорянин“ означава член на определена секта и няма връзка с град Назарет.

Мнозина очакват Месия, който да освободи народа си от игото на тираните. Чисто историческа и семантична случайност е, че това име е използвано само и единствено за Исус.

      Неговите съвременници не си представят месията като някаква божествена сила, за тях такова нещо е просто немислимо. Гръцката дума за месия е „христос“. Терминът — и на староеврейски, и на гръцки, означава „помазан“ и се използва главно за царе. Тоест когато в Стария завет е помазан за цар, Давид става „месия“, „христос“. И всички останали царе от Давидовия дом са известни с това прозвище. Когато Юдея е римска провинция, дори назначаваният от Рим първосвещеник е известен като „свещеник месия“, или „свещеник христос“.

     Ала за зилотите и другите юдеи, опълчили се срещу римското владичество, този първосвещеник марионетка е „лъжемесия“. За тях истинският месия значи нещо съвсем различно: това е „изчезналият“ цар, неизвестният потомък на Давидовия род, който ще освободи народа си от гнета на римляните. По времето на Исус всички очакват появата на този месия дотолкова, че това се превръща едва ли не в масова истерия, продължила и след смъртта му. Въстанието от 66 г. всъщност е вдъхновено до голяма степен от твърденията на зилотите, че месията ще дойде всеки момент.

    И така в думата „месия“ не се съдържа и намек за нещо божествено. В строгия смисъл тя означава просто „помазан цар“, който в съзнанието на хората се превръща и в освободител, иначе казано, в политическа фигура, и няма нищо общо с влагания от по-късните християни смисъл на „син Божи“. Тъкмо в този делничен, политически смисъл е използвана и спрямо Исус. Той е наричан „Исус Месията“ или — преведено от гръцки, „Исус Христос“, което едва след време се превръща в нещо като собствено име.

Въз основа на всичко това съвременните учени смятат, че макар и писано късно, евангелието от Йоан е може би най-достоверното и точното от гледна точка на историята.

     Хипотезата, че Исус е бил женен, става още по-правдоподобна покрай факта, че евангелистите често го наричат „рави“. Възможно е, разбира се, терминът да е използван в най-широкия си смисъл — учител. Но начетеността на Исус, познанията, които той проявява пред старейшините в Храма, показват, че той едва ли е бил какъв да е учител и че вероятно е бил обучаван специално за равин. Това съответства и на евангелските сказания, според които Исус е равин в тесния смисъл на думата. В такъв случай обаче той със сигурност е бил женен, тъй като според Мишна, еврейския кодекс с религиозно-юридически правила, „неженен мъж не може да бъде учител“.

     В Четвърто евангелие има пасаж, където се разказва за сватба, може би за сватбата на самия Исус. Става дума естествено за сватбата в Кана, един доста популярен епизод. Колкото и да ни е познат обаче, той ни изправя пред някои съществени въпроси, над които си заслужава да помислим.

     От евангелието от Йоан излиза, че сватбата е била доста скромна, съвсем според обичаите на селата, не се уточнява и кои са младоженката и младоженецът. Исус е „поканен“ специално — нещо донякъде необичайно, тъй като той още не е тръгнал да изпълнява мисията си. Още по-необичайното обаче е, че на сватбата е и майка му — присъствие, което не е обяснено никъде и сякаш се подразбира от само себе си.

     И още нещо, майка му не само му подсказва, а направо му нарежда да набави вино. Държи се така, сякаш е домакиня: „И като се привърши виното, каза Иисусу майка Му: вино нямат. Иисус й казва: какво имаш ти с Мене, жено? Още не е дошъл часът Ми“ (Йоан. 2:3-4). Тя обаче не обръща внимание на възраженията му. „Майка Му рече на служителите: каквото ви каже, сторете“ (Йоан. 2:5). И те начаса й се подчиняват, сякаш са свикнали да изпълняват заповедите и на Мария, и на Исус.

Защо Мария ще отправя такава молба към сина си? И още по-важно, защо двама от „гостите“ на сватбата ще се нагърбват да осигуряват вино, нещо, което според обичаите върши домакинът? Освен, разбира се, ако сватбата в Кана не е сватба на самия Исус. В такъв случай наистина е негова грижа всички да имат вино.

      Съществуват и други доказателства, че това е сватбата на самия Исус. Веднага след чудото „старият сват кусна от водата, що се бе превърнала на вино… и повика младоженеца, и му каза: всеки човек слага първом доброто вино и, когато се понапият, тогава по-долното, а ти си запазил доброто вино досега“ (Йоан. 2:9-10, курсив на авторите). Тези думи явно са отправени към Исус. Ала според евангелието са адресирани към „младоженеца“. Очевидният извод е, че Исус и младоженецът са един и същи човек.

     Въпреки ширещото се мнение никъде в евангелията не се казва, че Мария Магдалина е проститутка. Когато името й се споменава за пръв път в евангелие от Лука, тя е описана като жена, „от която бяха излезли седем бяса“. Общоприето е да се смята, че в този стих е описано как Исус прогонва злите духове и как преди това Мария Магдалина е била обладана от нечистата сила. Не е изключено обаче да става дума за някакво покръстване, за ритуал на посвещаване. Така например в култа към Ищар, или Астарта, Богинята майка, има седем степени на посвещаване. Може би, преди да се присъедини към Исус, Магдалина е изповядвала този култ. Магдала, или Мигдалил, ще рече „селото на гълъбите“ и има доказателства, че там наистина са били отглеждани гълъби за жертвоприношения. А гълъбът е свещеният символ на Астарта.

      Във всички евангелия Исус се държи с Мария Магдалина както с никой друг, не крие предпочитанията си към нея, което вероятно е породило у другите му ученици известна ревност. Ето защо са очевидни опитите в по-късните предания да се очерни ако не името й, то поне нейното минало. Представянето й като блудница вероятно е нещо като отмъщение към жената, по-близка с Исус от всеки друг: все пак човешко е останалите да са й завиждали. Ако другите „християни“, живели по времето на Исус или след това, са ревнували Мария Магдалина за необикновените й отношения с техния духовен водач, вероятно е имало опити значението й да бъде принизено. Дори днес я смятаме за грешница, а през Средновековието поправителните домове за разкаяли се проститутки се наричат „магдалини“. Ала от евангелията личи, че жената, дала името на тези институции, не заслужава да бъде позорена.

     Когато в Четвърто евангелие Лазар се разболява, Исус е извън Витания и е отседнал за няколко дни с учениците си край река Йордан. Макар да научава за това, остава там още два дни — доста необичайна реакция, — след което се връща във Витания, където Лазар вече лежи в гроба. Марта се втурва насреща му с виковете: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми“ (Йоан. 11:21). Твърде странно твърдение: как така, ако Исус е присъствал физически там, мъжът е нямало да умре? Случката обаче е показателна с това, че Марта посреща Исус сама. Би могло да се очаква, че и сестра й ще е с нея. Ала Мария си стои вкъщи и излиза едва след като Исус й нарежда. Епизодът донякъде е изяснен в „тайното“ евангелие от Марко, намерено от професор Мортън Смит и цитирано по-горе. В укритите пасажи от Марко Мария все пак излиза от къщата още преди Исус да й е заповядал, и веднага получава гневните укори на учениците, които Спасителят е принуден да успокои.

     Има логика в това Мария да си стои вкъщи, когато Исус идва във Витания. Според еврейските обичаи тя е в „шивех“, траур. Но защо не отива заедно с Марта да посрещне Исус? Съществува едно-единствено обяснение: според тогавашните еврейски закони жена в траур няма право да напуска къщата, освен ако не я накара мъжът й. В тази случка поведението на Исус и Мария от Витания се вмества изцяло в еврейските изисквания към съпруга и съпругата от онова време.

Как да си обясним и блаженото нехайство на Исус, безразличието, с което посреща вестта, че Лазар е болен, и спокойствието, с което остава на Йордан, вместо да се върне незабавно във Витания?

       Както подчертава и професор Мортън Смит, обяснението вероятно се крие в някакъв горе-долу обичаен ритуал на посвещаване в „тайнствено учение“. Смит доказва, че подобно посвещаване и обредите, свързани с него, са доста разпространени в Палестина от времето на Исус. Те често включват символична смърт и прераждане, обозначавани именно с тези имена; усамотяване в гроб, олицетворяващ за преродения майчината утроба; ритуал, често наричан кръщаване и свеждащ се до това, че посвещаваният бива потапян символично във вода; чаша вино, отъждествявано с кръвта на пророка или магьосника, ръководещ церемонията. Отпивайки от виното, ученикът символично се слива със своя учител в мистично „единство“. Твърде показателно е, че св. Павел обяснява точно с тези думи целта на кръщаването. По време на Тайната вечеря Исус също използва тези фрази.

…Лазар и „любимият ученик“ са един и същи човек и че зад името „Йоан“ всъщност се крие Лазар. 

…понеже съдбата на Лазар е отразена подробно в множество предания, според които, както и според някои ранни църковници, той заедно с Мария Магдалина, Марта, Йосиф Ариматейски и неколцина други заминава с кораб за Марсилия[16]. Там св. Филип обявява Йосиф за светец и го праща в Англия, в Гластънбъри, където той построява християнски храм. Според преданията обаче Лазар и Мария Магдалина остават в Галия: Магдалина умира в Екс ан Прованс или Сен Бом, а Лазар — в Марсилия, където основава първата епархия. Друг от спътниците им — св. Максимин, основава първата епархия в Нарбон.

      Ако Лазар и „любимият ученик“ наистина са един и същи човек, вече знаем защо и двамата изчезват. Лазар отива в Марсилия заедно със сестра си, която според легендата пренася и Свещения Граал, или „царската кръв“. А както личи от последната глава на Четвърто евангелие, бягството и животът в изгнание са подготвени не от друг, а от самия Исус и неговият „любим ученик“.

Независимо дали е от Назарет, Исус при всички положения не е „беден дърводелец“. (в Талмуда арамейската дума за „дърводелец“ и „занаятчия“ — „нагар“, е използвана в смисъл „учен“, „начетен човек“.) Тъкмо обратното, от евангелията излиза, че е високообразован, че се е изучил за равин и общува както със заможни и влиятелни хора, например с Никодим и Йосиф Ариматейски, така и с бедняци. А сватбата в Кана още веднъж доказва на какво обществено положение се е радвал.

Както изглежда, Исус е бил цар първосвещеник от Давидовия род със законни претенции към престола. За да заздрави позициите си, е сключил династичен брак със символично значение. Сетне се е заел да обедини страната, да поведе след себе си своите сънародници, да прогони потисниците, да свали от престола наместниците на римляните и да възвърне славата на царството на Соломон. Такъв човек наистина е бил „Юдейски Цар“.

В евангелие от Марко след разговора с Исус Пилат пита първосвещениците: „Какво искате да сторя с Тогова, Когото вие наричате Иудейски Цар?“ (Марк. 15:12). От думите му личи, че поне някои евреи са смятали Исус за свой цар. Пилат също използва титлата и в четирите евангелия. Нямаме причини да смятаме, че го прави колкото да му се присмее и подиграе. В Четвърто евангелие упорито я повтаря въпреки възраженията на тълпата. Нещо повече, в трите синоптични евангелия и самият Исус признава, че претендира за титлата: „Пилат го попита: Ти ли си Иудейският Цар? А Той отговори и му рече: ти казваш“ (Марко. 15:2). В превода отговорът може би звучи двусмислено и това вероятно е търсено преднамерено. В гръцкия оригинал обаче той значи само едно: „Правилно казваш.“ Където и да се появява в Библията, тази фраза е тълкувана по този начин.

Исус става жертва на римската администрация, на римския съд, присъдата му е издадена от римляни, пак те изпълняват тази присъда, като го екзекутират по начин, по който умъртвяват само враговете на Римската империя. Тоест Исус е разпънат за престъпления не срещу юдаизма, а срещу Рим. (Както подчертава професор Брандън, всеки, заел се да установи какво е представлявал историческият Исус, трябва да започне от факта, че римляните го екзекутират за противодържавна дейност. Според Брандън преданието, че той е „юдейски цар“, отговаря на истината. Подобна титла е твърде опасна, та да бъде измислена от първите християни.)

Твърде вероятно Варава е син на Исус. Смята се, че Исус е роден някъде през 6 г. пр.н.е. и че е разпънат най-късно през 36 г., тоест умрял е на около 42 години. Но дори да е бил разпънат на 33 години, пак е могъл да остави син. Според обичаите от онова време е могъл да се ожени на шестнайсет-седемнайсет години. И на двайсетгодишна възраст да се е оженил, пак е могъл да има син на тринайсет, който според тогавашните представи на евреите вече е бил мъж. Могъл е, разбира се, да има и други деца, заченати дори и ден преди качването му на кръста.

      В Четвърто евангелие, вече докато е прикован към кръста, Исус казва, че е жаден. В отговор му дават гъба, уж напоена с оцет — случка, описана и в другите евангелия. На тази гъба обикновено се гледа като на поредната садистична гавра. Но дали наистина е така? Оцетът, както и прокисналото вино, действат стимулиращо, имат ефекта на ароматичните соли и често са давани на робите в галерите, припаднали след бой с пръчки. Помирише ли оцет, пийне ли малко от него, един ранен или изтощен човек само ще си възвърне временно силите. При Исус обаче въздействието е обратно. Още щом вкусва от оцета, той изрича последните си думи и „предава дух“. От физиологична гледна точка подобна реакция е необяснима. Тя обаче ще е съвсем естествена, ако гъбата е напоена не с оцет, а с някакво сънотворно, например със смес от опиум и беладона, прилагани масово в Близкия изток от онова време. Но защо му е на Исус да взима сънотворно? Има само едно обяснение: защото това също влиза в предварително разработения сложен и доста находчив сценарий на разпятието, при което жертвата уж умира, но всъщност остава жива. С един такъв сценарий не само ще бъде спасен Исус, но ще се сбъдне и старозаветното пророчество за Месията.

Според средновековните предания тъкмо Йосиф Ариматейски съхранява Свещения Граал, а Парсифал му е роднина. Според по-късни легенди той е кръвен роднина на Исус и на неговото семейство. В случай че наистина е така, значи е имал законното право да поиска тялото на Исус; Пилат надали е щял да даде трупа на екзекутирания престъпник на някой случаен човек, но защо да не го направи, ако срещу подкуп му го иска някой роднина на покойника? Ако Йосиф — богат и влиятелен член на синедриона, наистина е роднина на Исус, това е още едно потвърждение, че Исус е с благородническо потекло. Става по-обяснима и връзката на Йосиф със Свещения Граал — „царската кръв“.

…царят първосвещеник има високопоставени приятели, които подкупват продажния римски прокуратор и с негова помощ инсценират разпъване на кръст — в частен имот, където достъп имат само малцина. Псевдоекзекуцията е организирана така, че обикновените хора да я наблюдават от безопасно разстояние: върху кръста вместо царя първосвещеник е качен друг човек, а дори и да е разпънат самият претендент за трона, той не умира. На здрачаване, когато се вижда още по-малко, „тялото“ е свалено от разпятието, което се намира само на хвърлей от гробницата, откъдето след ден-два изчезва „като по чудо“.

      Ако наистина е имало такъв сценарий, къде е отишъл Исус след инсценираната екзекуция? Отговорът на този въпрос няма особено значение за нашата хипотеза, гласяща, че Исус е оставил потомство. Според някои ислямски и индийски предания той умира на преклонна възраст някъде в Изтока, най-вероятно в Кашмир. От друга страна, един австралийски журналист отстоява твърде любопитната и убедителна теза, че Исус е починал в Масада през 74 г., когато крепостта е превзета от римляните и когато той вече е наближавал осемдесетте. (…докато е бил в Израел, са го помолили да изнесе нелегално от страната един от свитъците, намерени при разкопките в Масада. Той отказал, но все пак видял свитъка. Бил подписан от „Йешуа бен Яков бен Генисарет“ и авторът обрисувал себе си като човек на осемдесет години и като последния законен цар на Израел (с. 22). В превод името означава Исус от Генисарет, син на Яков…)

    В светлината на нашата хипотеза обаче по-важно бе какво е станало не със самия Исус, а с неговото семейство, по-точно с жена му, с децата и шурея му. Ако сценарият ни отговаря на истината, заедно с Йосиф Ариматейски и неколцина други те са се прехвърлили тайно с кораб от Светите места в Марсилия, където Мария Магдалина наистина е донесла със себе си Свещения Граал — „царската кръв“, тоест потомците на Давидовото коляно.

…през 325 г. свиква Никейският църковен събор, на който е уточнено кога се празнува Великден и какви са правата на епископите и така е подготвена почвата за съсредоточаване на властта в ръцете на духовниците. Най-важното обаче е, че на този събор с гласуване се приема, че Исус е бог, а не простосмъртен пророк. ( 218 души гласуват „за“, 2 — „против“ и Синът е обявен за бог наравно с Бащата.)

Сред апокрифите е евангелието от Петър, екземпляр от което е намерен през 1886 г. в една долина в Горен Нил, макар че още през 180 г. го споменава епископът на Антиохия. Според апокрифното евангелие Йосиф Ариматейски е близък приятел на Пилат Понтийски, което, стига да е вярно, засилва подозренията, че разпятието е било инсценирано. Пак в евангелие от Петър се казва, че Исус е погребан в „Йосифовата градина“. Най-необичайното обаче са последните думи на Исус върху кръста: „Сило, сило моя, защо ме напусна?“

Още откакто първобитният човек се е научил да мисли, се убеждаваме от словата на своите предци и на боговете, от техните постъпки и дух, че истинската беда за нас, хората, е не смъртта, а животът. Смъртта прави душите ни свободни и те се прибират в своя непорочен дом, където не знаят що е човешка несрета, ала докато са затворени в тленното тяло и търпят несгодите му, те всъщност са мъртви, понеже нищо не свързва божествено и тленно. Дума да няма, и докато е затворена в тялото, душата може да постигне много: тя го превръща в свой мисловен орган, неусетно го тласка към постъпки, непостижими за тленната природа. Ала веднъж освободена от бремето, което я тегли надолу към земята и я задушава, душата се връща в своите селения, където наистина се сдобива с благословена сила и неограничена мощ и става невидима за човешкия взор досущ като самия Бог. Дори вътре в тялото тя не може да бъде видяна, влиза в него незабелязано и все така неусетно го напуска, понеже по природа е безсмъртна, същевременно обаче променя самото тяло: докосне ли се до нещо, то ще разцъфти и ще пребъде, напусне ли го, то ще увехне и ще умре, толкова всесилно е нейното безсмъртие.

…Свитъците от Наг Хамади съдържат множество пасажи, от които ортодоксите или „привържениците на посланието“ биха настръхнали. Така например в един от старинните ръкописи — „Втори трактат за великия Сет“, чиято дата на написване не е уточнена, има описание на Исус, което съвпада напълно със становището на еретика Василид: според текста в свитъка Исус не е умрял на кръста, тъй като хитроумно е бил заменен с друг човек. В приведения цитат Исус говори от първо лице:

     ‘’Не им се дадох, както си въобразяваха, че ще сторя… Не умрях, само се престорих на умрял, за да не се посрамя в техните очи. Защото умрях не аз, а те — от глупост и заслепление, като разпнаха своя човек… Не аз, друг, техният баща, пи от жлъчта и оцета. Те ме удариха с тръстиката, ала друг, Симон, понесе кръста върху плещите си. Върху главата на друг сложиха те трънения венец… А аз се смеех на тяхното неведение.’’

     С убедителна последователност някои други текстове в Свитъците от Наг Хамади свидетелстват, че между Петър и Мария Магдалина е имало дълга ожесточена вражда, вероятно отражение на разкола, настъпил между „привържениците на посланието“ и привържениците на родословието. Ето как се обръща Петър към Мария Магдалина в евангелие от Мария: „Знаем, сестро, че Спасителят обичаше теб повече от всички други жени. Кажи ни думите на Спасителя, които помниш — които ти знаеш, а ние — не.“ По-нататък Петър казва възмутен на другите ученици: „Нима наистина е говорил насаме с една жена, а нас е пренебрегнал? Нима от нас се очаква да слушаме нея? Нима я е предпочел пред нас?“ А един от учениците му отвръща: „Едно е сигурно, Спасителят я е познавал много добре. Затова я е обичал повече от нас.“

Но в евангелие от Филип се казва съвсем недвусмислено: „Имаше три жени, които не се отделяха от Спасителя: Неговата майка Мария, сестра й и Мария Магдалина, наричана негова другарка.“ Според един учен тук „другарка“ трябва да бъде тълкувано като „съпруга“. Наистина има основания за подобно становище — нататък евангелие от Филип става още по-категорично:

      А другарка на Спасителя е Мария Магдалина. Но Иисус я обичаше повече от всичките си ученици и често я целуваше по устата. Другите ученици се чувстваха засегнати и даваха воля на неодобрението си, като му казваха: „Защо я обичаш повече от всички нас?“ Тогава Спасителят каза и им отговори: „Защо не обичам вас като нея?“

     Евангелие от Филип е дори по-конкретно: „Не бойте се от плътта и не я обичайте. Боите ли се, тя ще ви стане господар. Обичате ли я, ще ви погълне и скове.“ На друго място тази мисъл е доразвита: „Велико е тайнството на брака! Без него нямаше да го има света. Сега съществуването на света зависи от човека, а съществуването на човека — от брака.“ А в края на евангелие от Филип откриваме следните думи: „Има Син человечески и син на Сина человечески. Господ е Син человечески, а синът на Сина человечески биде създаден от Сина человечески.“

      Омразата между Петър и Мария Магдалина, за която става дума в Свитъците от Наг Хамади, доказва, че между „привържениците на посланието“ и привържениците на Исусовото семейство наистина е имало конфликт, точно както предполагахме и в хипотезата си. В него обаче са победили „привържениците на посланието“, с което са предопределили развитието на западната цивилизация. Те си спечелват все по-голям монопол върху знанието, връзките между хората и документите, в резултат на което не остават почти никакви сведения, че Исус изобщо е имал семейство. Още по-малко са данните, които говорят за връзка между това семейство и династията на Меровингите.

     Покрай вестготите арианството става преобладаваща форма на християнството в Испания, Пиренеите и днешна Южна Франция. В случай че семейството на Исус наистина е намерило убежище в Галия, излиза, че през V в. то е живяло във владенията на вестготите ариани, които едва ли са го подлагали на гонения, обратно, вероятно са го обграждали с почит и уважение и техните благородници дори са се сродили с него, преди наследниците на Исус да се сродят с бракове и с франките, в резултат на което се появява династията на Меровингите. Вестготите сигурно са го бранели и закриляли от западната римска църква. Тоест не е странно, че сред благородниците и кралския род на вестготите откриваме чисто семитски имена, например Бера. Дагоберт II се жени за вестготска принцеса, чийто баща се казва Бера. Това име се среща непрекъснато в родословието на Дагоберт II и Зигеберт IV, в чиито вени тече кръвта и на вестготи, и на Меровинги.

Наистина на династията на Меровингите се приписва свещено, божествено потекло, никъде обаче не се споменава, че те са потомци на Исус.

      Меровингите са кралската династия на франките, тевтонско племе, спазващо тевтонския племенен закон… не само са познавали еврейското законодателство, но са имали достъп и до еврейски писмени паметници.

     Син на Теодорих, крал на евреите от Септимания, е Вилхелм Гелонски, който наред с другите си титли има и титлата граф на Барселона, на Тулуза, на Оверн и на Разес. Подобно на баща си той е не само потомък на Меровингите, във вените му тече и кръвта на еврейските царе, на Давидовото коляно, факт, признат и от Каролингите, и от халифа и — макар със свито сърце — от папата.

      Вилхелм Гелонски става един от така наречените „перове“ на Карл Велики, той е реално съществувал исторически герой, който мери ръст с такива легендарни личности като Роланд и Оливие. Когато синът на Карл Велики — Луи, става крал, именно Вилхелм слага короната на главата му. Според някои летописци Луи му рекъл: „Господарю мой Вилхелм… твоят род издигна моя.“

Гербът на Рен Льошато

Емблемата на Братството на монасите от Сион.

     В случай че хипотезата ни е вярна, след като напускат Светите места, жената на Исус и неговите деца (а в периода, откакто навършва шестнайсет-седемнайсет години, до предполагаемата си смърт той би могъл да има няколко деца) намират убежище в Южна Франция, в еврейска община, където успяват да запазят рода. През V в. техните потомци явно се сродяват с кралското семейство на франките, с което полагат началото на династията на Меровингите. През 496 г. църквата сключва съюз с Меровингите: явно знае какъв е техният произход и въпреки това се задължава да е вярна на династията и потомците й. Това обяснява защо именно на Хлодвиг е предложено да стане император на Свещената римска империя и защо той не е провъзгласен за крал, а просто е признат за такъв.

    С това, че негласно се замесва в убийството на Дагоберт и така предава Меровингите, църквата извършва престъпление, което не може да бъде нито обяснено, нито забравено. Ето защо се налага да се запуши устата на хората, които знаят нещо: излезе ли наяве истината за произхода на Меровингите, западната църква едва ли ще заздрави позициите си в борбата със своите врагове.

    Въпреки всички усилия да бъдат унищожени потомците на Исус или най-малкото на Меровингите те оцеляват отчасти благодарение на Каролингите, които явно са се чувствали по-гузни, задето са узурпирали престола, отколкото западната църква, и се стремят да узаконят положението си чрез династични бракове с принцеси от династията на Меровингите. По-важното обаче е, че сред издънките на рода на Исус са Зигеберт, син на Дагоберт, чийто потомък е и Вилхелм Гелонски, цар на еврейското княжество Септимания, и Годфрид Булонски. След като през 1099 г. той превзема Йерусалим, потомците на Исус си възвръщат онова, което им се полага по право: наследството, отредено за тях още в старозаветни времена.

     По време на кръстоносните походи потеклото на Годфрид едва ли е било чак такава тайна, както се иска на църквата. При хегемонията, с която разполага римокатолицизмът, е малко вероятно обаче то да е разгласено открито. Но е сигурно, че за него се разказват предания и легенди, намерили най-силен израз в разказа за Лоенгрин, митичния прародител на Годфрид, и, естествено, в рицарските романи за Свещения Граал.

     Ако хипотезата ни е вярна, Свещеният Граал е най-малкото две неща. От една страна, това са родословието, потомците на Исус, „Sang Raal“ или „Real“, тоест, „царската кръв“, за чиито пазители са определени тамплиерите, орден, създаден от Братството от Сион. От друга страна, Свещеният Граал би могъл да бъде тълкуван дословно като съда, или чашата, в която е била събрана и съхранявана кръвта на Исус. С други думи, това е утробата на Мария Магдалина, а оттам и самата Магдалина. Явно оттук води началото си култът към нея, зародил се през Средновековието и бъркан с култа към Богородица. Може да се докаже например, че много от прочутите „Черни богородици“, или „Черни мадони“ от ранното християнство всъщност са светилища не на Дева Мария, а на Мария Магдалина, още повече че в тях е изобразена жена с дете. Някои смятат, че и готическите катедрали, тези величествени каменни изображения на утробата, посветени на „Девата“, също са, както се подчертава и в „Червената змия“, храмове в прослава на спътницата на Исус, а не на неговата майка.

      Тоест Свещеният Граал олицетворява и потомството на Исус, и Мария Магдалина, чиято утроба е дала живот на това потомство. Има обаче и друго. През 70 г., по време на голямото въстание в Юдея, предвожданите от Тит римски легиони плячкосват Йерусалимския храм. Според преданията заграбеното съкровище в крайна сметка е пренесено в Пиренеите, а в разговор с нас Плантар заяви, че сега то се намира в Братството на монасите от Сион. Не е изключено обаче в Йерусалимския храм да се е пазело не само съкровището, заграбено от стотниците на Тит. В юдаизма от едно време религия и политика са неразривно свързани. Месията трябва да е цар първосвещеник с власт и в духовните, и в светските дела. Ето защо е твърде вероятно в Храма да са се съхранявали и архивите на еврейската царска династия: документи, които днес бихме нарекли кръщелни и брачни свидетелства, както и други сведения, каквито се събират за всяко царско или благородническо семейство от онова време. В случай че Исус е бил „юдейски цар“, в Храма със сигурност са се пазели множество най-подробни данни за него. Там вероятно е било и тялото му или най-малкото неговата гробница, след като според евангелията тялото е изчезнало от първия, временен гроб.

      През 1100 г. потомците на Исус в Европа вече се радват на завидно положение, а чрез Годфрид Булонски си извоюват позиции и в Палестина. Те няма как да не знаят своето потекло и родословие. Не е изключено обаче да не са в състояние да го докажат на света, нещо наложително в светлината на амбициите им за бъдещето. Ако са знаели, че има поне някаква вероятност такива доказателства да съществуват — да речем, някъде около Йерусалимския храм, са щели да направят всичко възможно, за да ги открият. Това обяснява ролята на рицарите тамплиери, които тайно правят разкопки под Храма, в така наречените Соломонови конюшни. След всички доказателства, на които се натъкнахме, почти няма съмнение, че рицарите тамплиери са пратени в Светите места с една-единствена задача: да намерят нещо и да го приберат. По всичко личи, че са изпълнили мисията си: открили са онова, което са издирвали, и са го донесли в Европа. Ала и досега е загадка какво точно се е случило с него. Едно обаче е сигурно: с помощта на Бертран дьо Бланшфор, предполагаем четвърти велик магистър на Ордена на тамплиерите, край Рен Льошато е укрито нещо: за целта са докарани германци миньори, които в най-строга тайна изкопават скривалище. Можем само да предполагаме какво е скрито там: вероятно мумифицираното тяло на Исус или онова, което днес бихме нарекли брачно свидетелство на Исус и кръщелни свидетелства на неговите деца. Или пък нещо, което би предизвикало сензация. Всяко от тези неща или всички, взети заедно, биха могли да бъдат Свещеният Граал. Твърде вероятно е някое или всичките да са попаднали — случайно или преднамерено — у еретиците катари и да са се превърнали в част от загадъчното съкровище на Монсегюр.

     Според историческите сведения Годфрид Булонски основава „кралска династия“, чието начало е положено на камъка на Сион и затова тя е равнопоставена на най-издигнатите династии в Европа. В Новия завет, а по-късно и в масонските ложи се твърди, че „Сионският камък“ е синоним на Исус. Ако това наистина е така, появата на такава „кралска династия“ наистина става логична и закономерна.

Представителите на „кралската династия“, водеща началото си от Годфрид и Балдуин, вероятно са смятали с времето, след като заздравят позициите си, да разкрият чии потомци са. Кралят на Йерусалим сигурно е щял да си извоюва надмощие над останалите европейски монарси, а патриархът на Йерусалим е щял да измести папата. Така Йерусалим е щял да засенчи Рим и да се превърне в истинската столица на християнския свят, пък и не само на него: стига Исус да бъде признат за простосмъртен пророк от плът и кръв, за цар първосвещеник и законен наследник на Давидовия престол, той е щял да стане приемлив и за мюсюлмани, и за евреи. Като крал на Йерусалим прекият му потомък е щял да осъществи едно от най-важните положения в политиката на тамплиерите: примиряване на християнството с юдаизма и исляма.

      Колкото до откритите от Сониер свитъци, два от тях или най-малкото техни факсимилета са разпространявани на циклостил, а по-късно са и публикувани. Другите два — обратното, държани са в най-строга тайна. В разговора си с нас Плантар обясни, че са съхранявани в сейф в банка „Лойдс“ в Лондон. Успяхме да узнаем за тях само това.

       Вече изложихме своята хипотеза, че Исус има потомци, че представители на неговия род са живи и до ден-днешен. Не сме сигурни естествено, че хипотезата ни е изцяло вярна. Но дори и някои подробности да подлежат на уточняване, сме убедени, че поне в основни линии сме прави. Не е изключено да сме изтълкували погрешно ролята на някой предполагаем велик магистър на ордена или значението на някой съюз в политическите боричкания от XVIII в. Но след нашето проучване се уверихме, че загадката на Рен Льошато е свързана с целенасочените опити на някои влиятелни кръгове да възстановят чрез Меровингите монархията във Франция, а защо не и в цяла Европа, и че тези кръгове обосновават законността на подобна реставрация с това, че Меровингите всъщност са потомци на Исус.

Вече е ясно защо Луи XI е смятал Мария Магдалина за основоположница на френската кралска династия, твърдение, което дори в контекста на XV в. в началото ни звучеше абсурдно. Ясно е и защо според преданието върху короната на Карл Велики, копие от която днес е част от регалиите на Хабсбургите, е пишело „Rex Solomon“, както и защо в „Протоколите на старейшините от Сион“ се говори за нов цар „от свещеното Давидово коляно“.

      През Втората световна война по причини, които и досега не са доизяснени, лотарингският кръст е символ на комитета „Свободна Франция“, оглавяван от Дьо Гол. Това е доста странно. Защо лотарингският кръст, тоест гербът на Рене Анжуйски, е отъждествяван с Франция? Лотарингия никога не е олицетворявала Франция. Почти през цялата си история тя е независимо херцогство, населявана от германски племена държава, влизаща в Свещената римска империя.

     Лотарингският кръст може би се е превърнал в символ на френското съпротивително движение, защото, както личи, в него активно е участвало Братството на монасите от Сион и защото генерал Дьо Гол е близък с някои членове на ордена, например с Плантар. Има обаче един любопитен факт: трийсет години преди това поетът Шарл Пеги споменава лотарингския кръст в едно свое стихотворение. Малко преди да загине в битката при Марна от 1914 г., Пеги, близък приятел на автора на „Вдъхновеният хълм“ Морис Барес, пише следните строфи:

Ръцете Исусови са лотарингският кръст

и кръвта в артериите, и кръвта във вените.

Изворът чист на Божия милост, на светлина.

 

Ръцете на Сатаната са лотарингският кръст,

същите артерии, същите вени,

същата кръв, извор на беди…

Днес във Великобритания и Европа има най-малко десетина рода с множество разклонения, които водят началото си от Меровингите. Сред тях са Хабсбургите и Лотарингите, които по титла са херцози на Лотарингия и крале на Йерусалим, семейство Плантар, Люксембург, Монпеза, Монтескьо и други. Според „Документите на Братството“ родът Синклер, както и различни клонове на Стюардите във Великобритания също са свързани с това родословие. Наред с другите и семейство Девъншир явно е посветено в тайната. Повечето от изброените родове преспокойно биха могли да претендират, че водят началото си от Исус;

      В миналото семействата, водещи началото си от Меровингите, безспорно са се занимавали с политика и са се стремели към политическа власт. Това важи и за Братството на монасите от Сион и за мнозина от неговите велики магистри. Нямаме причини да смятаме, че и днес политиката не е все така важна и за ордена, и за потомците на династията. Всички факти ни навеждат на мисълта, че Сион си е поставил за цел да изкове съюз между онова, което сме свикнали да наричаме църква и държава: съюз между светската и духовната власт, между свещеното и делничното, между политика и религия. В много от своите документи Сион заявява, че както го изисква традицията на Меровингите, новият крал „ще царува, без да управлява“. С други думи, ще е цар първосвещеник, който има предимно ритуална и символична роля, докато управлението, изпълнителната власт е поверена на друг — вероятно на Братството на монасите от Сион.

     Излишно е да казваме, че представата ни за тези цели е твърде хипотетична. Но те безспорно включват създаването на теократични Съединени европейски щати, на транс-, или паневропейска конфедерация, обединена в съвременна империя и управлявана от династия, водеща началото си от Исус. Тази династия ще съсредоточи в ръцете си не само политическата и светската власт, тя, както навярно се досещате, ще наследи и престола на св. Петър, тоест Ватикана. Владенията на династията може би ще се състоят от множество кралства и княжества, свързани помежду си от бракове и династични съюзи, от нещо като пригодена към нашия век „феодална система“, ала без злоупотребите, които сме свикнали да свързваме с това понятие. Самото управление ще бъде поверено вероятно на Братството на монасите от Сион, приело формата на, да речем, Европейски парламент с изпълнителни и законодателни функции.

ПРЕДПОЛАГАЕМИТЕ ВЕЛИКИ МАГИСТРИ НА БРАТСТВОТО НА МОНАСИТЕ ОТ СИОН:

ЖАН ДЬО ЖИЗОР

Мари дьо Сен Клер

Гийом дьо Жизор

Едуар дьо Бар

Жана дьо Бар

Жан дьо Сен Клер

БЛАНШ Д’ЕВРЬО

      Това всъщност е Бланш Наварска, дъщеря на краля на Навара. Родена е през 1332 г. От баща си наследява графства Лонгвил и Еврьо, които граничат с Жизор; през 1359 г. става графиня и на Жизор. Десет години преди това се е омъжила за краля на Франция Филип VI, чрез когото сигурно е познавала Жана дьо Бар. Прекарва почти целия си живот в замъка Ньофл край Жизор, където умира през 1398 г.

Според множество предания Бланш изучава алхимията и в лабораториите в някои от своите замъци прави алхимични опити. Пак според устната традиция притежава безценен трактат по алхимия, написан през XIV в. в Лангедок, но основаващ се на ръкопис отпреди цели седем века, тоест от времето на Меровингите. Говори се, че Бланш е покровителка на Никола Фламел.

Никола Фламел

Рене Анжуйски

Йоланда дьо Бар

Сандро Филипепи

ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ

    Роден през 1452 г., Леонардо е близък познат на Ботичели — до голяма степен покрай общия им учител Верокио. Подобно на Ботичели, е покровителстван от Медичите, от семейства Есте и Гонзаг, а също от Людовико Сфорца, син на Франческо Сфорца, един от най-добрите приятели на Рене Анжуйски и член-учредител на Ордена на полумесеца.

Вече е доказано, че както и Ботичели, Леонардо проявява голям интерес към езотеричното. В разговор с нас Франсис Йейтс дори го нарече „ранен розенкройцер“. Той обаче стига много по-далеч от Ботичели в увлечението си по езотеричното. Дори Васари, негов съвременник и биограф, го описва като „еретик по душа“, ала не уточнява до какво се свежда еретизмът му. Но от известно време някои днешни учени са на мнение, че е бил привърженик на древна ерес, отстояваща, че Исус има близнак. Намираме доказателства за това твърдение в една ранна скица, наречена „Богородица със св. Йоан Кръстител и св. Ана“, както и в прочутата „Тайна вечеря“, където наистина се виждат двама съвършено еднакви Христоса. Ала не е ясно как да се разбира доктрината за близнака на Исус: буквално или символично.

В периода между 1515 и 1517 г. Леонардо е военен инженер във войската на Шарл дьо Монпансие Бурбонски, главнокомандващ на Франция и вицекрал на Лангедок и Милано. През 1518 г. се установява в замъка Клу и явно отново поддържа близки отношения с Шарл Бурбонски, който живее наблизо, в Амбоаз.

ШАРЛ ДЬО МОНПАНСИЕ БУРБОНСКИ

Фердинанд ди Гонзаг

Луи дьо Невер

Робърт Флъд

Йохан Валентин Андрея

Робърт Бойл

Исак Нютон

Чарлс Ратклиф

Шарл Лотарингски

Максимилиан Лотарингски

Шарл Нодие

ВИКТОР ЮГО

     Семейството на Юго е от Лотарингия и както твърди писателят, е от знатно благородническо потекло, самият той обаче е роден през 1802 г. в Безансон, славещ се като средище на подривната дейност. Баща му е генерал в армията на Наполеон, но е много близък с хората, организирали заговора срещу императора. Един от тях всъщност е любовник на майката на Юго, живее в една къща с нея и като кръстник и наставник на малкия Юго изиграва решаваща роля за неговото формиране. Така още от седемгодишен писателят опознава света на интригите, съзаклятничеството и тайните общества.

       На седемнайсет години вече е ревностен ученик на Шарл Нодие — тъкмо от него усвоява дълбоките познания по готическа архитектура, които проявява по такъв блестящ начин в „Парижката св. Богородица“. През 1819 г. заедно с брат си и Нодие основава издателство, което подготвя за печат списание под редакцията на Нодие. През 1822 г. се венчава с тържествена церемония в „Св. Сюлпис“. След три години заедно с жена си и семейството на Нодие заминава на дълго пътешествие в Швейцария. Пак през 1825 г. двамата приятели присъстват на коронацията на Шарл X. През следващите години организира салон като този на Нодие, който е покровителстван от същите знаменитости. А когато през 1845 г. Нодие умира, Юго е сред хората, които носят на погребението ковчега с тленните му останки.

Подобно на Нютон е силно набожен, но религиозните му възгледи са твърде необичайни. Също като Нютон, и Юго не приема догмата за Светата троица и оспорва божествения произход на Исус. Повлиян от Нодие, цял живот проявява интерес към езотеризма, гностицизма, кабалистиката и философията на херметиците, което личи и в поезията и прозата му. Знае се, че е бил свързан и с така наречения Орден на Розата и Кръста, в който членуват Елифас Леви и младият Морис Барес.

    Политическите възгледи на писателя открай време са озадачавали критиците и историците и са твърде сложни, непоследователни, подвластни на други фактори, за да се спираме тук на тях. Важно е обаче да отбележим, че макар да се възхищава от Наполеон, Юго е заклет роялист и приветства завърналата се на престола династия на Бурбоните. Същевременно смята, че е за предпочитане те да останат на власт само известно време, колкото да запълнят зейналата пропаст. Като цяло явно ги ненавижда и критикува особено ожесточено Луи XIV. Управникът, когото Юго подкрепя най-ентусиазирано и с когото всъщност е близък приятел, е Луи-Филип, „краля гражданин“, избран да ръководи една народна монархия. А Луи-Филип е сроден с династията на Хабсбургите-Лотарингите: жена му е племенница на Максимилиан Лотарингски.

КЛОД ДЕБЮСИ

      Дебюси е роден през 1862 г. и макар родителите му да са бедни, бързо завързва познанство с богати и влиятелни хора. Още като юноша свири в замъка на любовницата на френския държавен глава и явно се познава с него. През 1880 г. под свое покровителство го взима богата руска благородничка, меценатка на Чайковски, и той я придружава в обиколката й из Швейцария, Италия и Русия. През 1884 г., след като получава престижна музикална награда, учи известно време в Рим. Между 1887 и 1906 г. живее главно в Париж, преди и след този период обаче пътешества много и се запознава с редица знаменитости. Опитахме се да установим дали някой от тях е свързан със семействата, чиито родословия са поместени в „Документите на Братството“, но в повечето случаи усилията ни се оказаха напразни. По всичко личи, че Дебюси е пазел в тайна с кого от политиците и благородниците се познава. Почти цялата му кореспонденция е унищожена, а в малкото негови писма, които са се запазили, най-старателно са заличени важни имена и цели изречения.

      Дебюси се запознава с Юго чрез поета символист Пол Верлен. След време пише музика към някои от произведенията на Юго. Докато е в Париж, непрекъснато общува със символистите, които са ядрото на културния живот във френската столица и които понякога са изявени творци, понякога особняци, понякога и двете. Сред тях са младият духовник Емил Офе, чрез когото Дебюси се запознава с Беранже Сониер, Ема Калве, прочутата оперна певица, проявяваща подчертан интерес към езотеризма, загадъчният маг на символизма във френската поезия Стефан Маларме, към чийто шедьовър „Следобедът на един фавн“ композиторът пише музика, драматургът символист Морис Метерлинк, чиято пиеса „Пелеас и Мелизанда“ Дебюси превръща в световноизвестна опера, и графът ексцентрик Филип Огюст Вилие дьо Лил-Адам, автор на пиесата „Аксел“, в която намират израз възгледите на розенкройцерите. Дебюси се заема с либретото към окултната драма на Вилие, която също смята да превърне в опера, ала не успява да го довърши, тъй като през 1918 г. умира. Познава се и с други знаменитости, посещавали прочутите литературни вторници на Маларме: Оскар Уайлд, У. Б. Йейтс, Пол Валери, Андре Жид, Марсел Пруст.

     Приятелите на Дебюси и Маларме проявяват изострен интерес към езотеричното и са свързани и с други кръгове, отдадени още повече на езотеризма. Тоест, Дебюси се познава с почти всички прочути представители на така нареченото „френско окултно възраждане“.

Жан Кокто