Ашли произхождаше от род, където отдаваха свободното си време на размишления, а не на дела, увличаха се в прекрасни, но нереални мечти. Той се пренасяше в свой вътрешен мир, който бе по-красив от Джорджия, и към действителността се връщаше без охота. Общуваше с хора, ала не изпитваше към тях нито симпатия, нито ненавист. Съзерцаваше живота, а той нито го радваше, нито го натъжаваше. Приемаше вселената и мястото си в нея такива, каквито са, и без да се вълнува от съдбата си, се вглъбяваше в музиката и книгите, потъваше в своя по-хубав свят.
Щастие може да има само когато се женят хора от едно тесто.
Цялото им семейство е чудато и винаги си е било такова. А сигурно такова и ще си остане вечно. Казвам ти, те са се родили особняци. Погледни ги само как тичат към Ню Йорк и Бостън, за да слушат опера и да зяпат рисунки разни, и как купуват цели сандъци с френски и немски книги от янките! Ей ги, все четат и мечтаят, Господ знае за какво, като могат по-добре да си прекарат времето в лов или игра на покер, както правят свестните мъже… Ашли може да се равнява с най-добрите ездачи и с най-добрите играчи на покер — такива като мене, котенце! И не отричам, че седне ли да пие, може да събори под масата дори Тарлтънови. Умее ги всички тия работи, ама не ги прави от душа. Затова ти казвам, че е особняк.
Никога не смесвай карти с уиски, ако не си закърмен с ирландска ракия.
Животът на Елен не беше лесен, нито пък щастлив, но тя и не бе очаквала да е лесен, а колкото до липсата на щастие — това беше женската участ. Светът принадлежеше на мъжете и тя го приемаше такъв, какъвто е. Мъжът притежаваше имота, а жената се оправяше с него. Мъжът се ласкаеше от мисълта, че той управлява всичко, а жената хвалеше неговите умения. Мъжът издаваше кански викове, ако в пръста му се забиеше треска, а жената приглушаваше стенанията си от родилните мъки, за да не смути спокойствието му. Мъжете имаха груб език и често се напиваха. Жените се преструваха, че не чуват неприличните слова, и без упреци отвеждаха пийналите си съпрузи в леглото. Мъжете можеха да бъдат грубияни и скандалджии; жените бяха длъжни да са мили, сдържани и опрощаващи.
Тя беше възпитана в традициите на истинските дами и бе научена как да носи бремето си и все пак да запазва очарованието си. Намеренията й бяха и от трите си дъщери да направи също тъй изискани дами.
…когато Скарлет поотрасна, прояви се като схватлива ученичка по този предмет, но не научи почти нищо друго. Въпреки многото гувернантки и двете години, прекарани в девическия пансион в близкия град Файетвил, нейното образование бе съвсем повърхностно, но в окръга нямаше момиче, което да танцува по-добре от нея. Тя знаеше как да се усмихне, така че да се появят трапчинките й, как да пристъпи леко на пръсти, та широките й поли върху обръчите да се люшнат пленително, как да погледне мъжа в лицето, а после да сведе очи и миглите й да запърхат, все едно тръпне от нежни чувства. Преди всичко беше се научила да крие от мъжете острия си ум зад изражение, мило и простодушно като на бебе.
Не бива да прекъсваш господата, когато говорят, дори ако мислиш, че знаеш по тези въпроси повече от тях. Мъжете не харесват дръзките девойки.
— Младите госпожици, дет само знаят да се мръщят и да си вирят носа и се повтарят „туй ще направя“, „туй няма да направя“, най-често не могат да си фанат съпруг — мрачно пророкуваше Мами. — Младите госпожици трява да навеждат очи надолу и да казват „Да, сър, тъй си е“ и „Да, сър, както вий речете“.
Скарлет много искаше да бъде като майка си. Единствената трудност съзираше в това, че когато човек е справедлив, искрен, нежен и всеотдаен, изпуска много от радостите на живота и със сигурност се лишава от много обожатели. А животът бе прекалено кратък, за да се пропускат приятните неща. Някой ден, когато се омъжеше за Ашли, когато остарееше и имаше свободно време, тя щеше да стане като Елен. Но дотогава…
…тя се чудеше и маеше, че хората могат тъй егоистично да забравят болката й и че земята продължава да се върти, когато душата й е сломена.
…животът не я бе научил, че в едно състезание бързината не винаги е гаранция за победа. Тя лежеше сред сребристите сенки, обладана от нарастваща смелост, и градеше планове, възможни само на шестнайсет години, когато животът е тъй приятен, че поражението изглежда невъзможно, а красивата рокля и нежната кожа се смятат за оръжия, всесилни да спечелят благоволението на съдбата.
— За Бога, как ми се иска да съм омъжена вече — негодуващо промърмори тя и с отвращение начена ямса. — Омръзна ми вечно да бъда неестествена и никога да не мога да направя каквото ми се ще. Уморих се да се преструвам, че не ям повече от една птичка, да ходя, когато ми се тича, и да ахкам след валса, че съм замаяна, след като мога да танцувам неуморно два дни безспир. Дотегна ми да казвам: „Вие сте просто чудесен“ — на разни глупави мъже, дето нямат мозък и на половина на моя. Досади ми да се правя, че нищичко не знам, та да могат мъжете да се перчат, като ми разправят разни истории… Не мога да хапна ни залък повече.
— Защо едно момиче непременно трябва да е глупаво, та да си хване мъж?
— Туй е, щот мъжете не знаят кво искат. Те знаят само кво си мислят, че искат. Ама кога жената прави квот на тях им е угодно, спестява си сума ядове и не е страшно, че ще остане стара мома. Те се си дирят кротки и боязливи девойчета, дет да имат корем и мозък колкот на птиче. На никой мъж не му изнася да земе момиче, дет може да излезе по-умно от него.
Никой от вас не знае що е война. Мислите си, че тя е да яздиш добър кон, а сетне хубави девойки да ти хвърлят цветя, когато се прибираш вкъщи като герой. Ама не е тъй. Не сте познали! Война значи да гладуваш и да те хваща шарка и пневмония, дето си спал в калта. Ако пък не е шарка и пневмония, ще те удари в червата.
На шестнайсет години суетата е по-силна от любовта и сега в пламналото й сърце нямаше място за нищо друго освен за омраза.
Но при младите ергени работата беше съвсем друга. На тях можеше да се засмива лекичко, а когато се втурнеха да я питат защо се смее, да прихне още по-силно, без да им обяснява причината, за да ги върти около себе си в безкрайно недоумение. Можеше да им дава с очи вълнуващи обещания, които биха накарали всеки мъж да приложи безброй хитри ходове да остане насаме с нея. А когато бяха вече насаме и той се опиташе да я целуне, трябваше да се покаже много, много огорчена или много, много сърдита. Караше го да й се извини, че е бил невъзпитан, и тъй мило му прощаваше, че той да търси възможност да направи втори опит за целувка. Понякога, но не често, можеше да допусне да я целунат. (Елен и Мами не бяха я учили на това, но тя бе открила, че подобна волност се ползва с голям успех.) След това трябваше да се разплаче и да заяви, че не разбира какво става с нея и че не би могла да се надява повече на уважението на младежа. В такива моменти той обикновено бе принуден да избърше сълзите й и да й направи предложение, за да докаже колко много я уважава. Имаше и други начини… О, колко много уловки можеха да се приложат при ергените и тя ги владееше всичките — всички нюанси на премрежен поглед, на бегла усмивка иззад ветрилото, полюшването на снагата, при което полата се издува като камбана, сълзите, смеха, ласкателствата, милото съчувствие. Всички тези примамки бяха действали безпогрешно… освен при Ашли.
Човек трябва да загуби репутацията си, за да осъзнае какво бреме е била тя за него и колко ценна е истинската свобода… Всеки може да мине без репутация, в случай че има достатъчно смелост или достатъчно пари.
— С пари не може да се купи всичко.
— Това трябва да сте го чули от някого. Такава баналност не бихте могли да измислите сама. Какво е това, дето не може да се купи?
— О, и аз не знам… Във всеки случай поне щастието и любовта.
— По принцип пречки не съществуват, но ако е невъзможно, с пари човек може да си купи чудесни заместители.
…може да се забогатее не само при създаването на една цивилизация, но и при крушението й.
Чувствата й към него не бяха се променили от времето, когато го обикна. Терзаеха я същите вълнения, накарали я да занемее, когато, едва четиринайсетгодишна, видя от верандата на Тара как той язди усмихнат към нея, а косата му блести като злато на утринното слънце. Любовта й все още бе просто девическо обожание към един мъж, непонятен за нея, мъж с качества, които бяха чужди на природата й, но я очароваха. Той все още въплъщаваше детската й мечта за Прекрасния рицар и копнението й не стигаше по-далеч от това, да се надява на взаимност и да очаква целувка.
С брака бе приключила, но не и с любовта,…
Всички войни са свещени за онези, които ги водят…
Ако хората, които подпалват войните, не ги обявят за свещени, кой глупак ще тръгне да се бие? Но независимо от ободрителните призиви, отправяни от ораторите към безумците на фронта, независимо от благородните цели, които те приписват на войните, подбудите им винаги са едни и същи. И това са парите. Всъщност всяка война се свежда до една най-обикновена разправия за пари. Но много малко са хората, които го осъзнават. Ушите на народа са проглушени от тръби и барабани и от красивите думи на оратори, които си седят у дома на топличко. Понякога бойният зов е „Спасете гроба на Христа от неверниците!“, друг път е „Долу папата!“ или „Свобода!“, а понякога е „Памук, робовладелство и Права на щатите!“
Спечелих достатъчно и го вложих в английски банки, при това в злато. Не на мене ония хартийки без стойност.
…има два момента, в които могат да се направят големи пари — единият е при създаването на държавата, другият е при рушенето й. При създаването печалбите се трупат бавно, а при краха — с главоломна бързина.
Войни ще има винаги, защото мъжете ги обичат. Жените не, но мъжете ги обичат дори повече, отколкото обичат жените.
Времето отлиташе в галоп…
У хората, които обичаше, тя не забелязваше друго освен доброто…
Есента, суха, прашна и топла, неусетно се промъкна във внезапно притихналия град, стегна го в душната хватка и усили тягостното чувство в уморените тревожни сърца.
Единствено чувството й към Тара се запази непроменено. Всеки път, когато се връщаше от полето капнала от умора, само щом зърнеше нашироко застроената бяла къща, сърцето и се изпълваше с гордост и радост, че се прибира в родното огнище. Всеки път, щом погледнеше през прозореца си към зелените пасища, червените ниви и оплетените блатни гъсталаци, обземаше я благоговение пред неизразимата им красота. Любовта й към тази земя с плавни вълнисти хълмчета, покрити с плодородна почва — свидната червена земя, преливаща в кървавоалено, винено, керемидено и пурпурно, която чудотворно сътворяваше нежнозелени храстчета, осеяни с бял пух, — тази любов бе единствената частица от Скарлет, останала непокътната, когато всичко друго се променяше издъно. Никъде другаде по света нямаше такава земя.
Когато гледаше Тара, разбираше донякъде защо се водят войни. Рет не беше прав, че само парите са причината. Не, мъжете се биеха за тези хълмисти простори, леко набраздени от плуга, за ширналите се зелени пасища с ниско окосена трева, за ленивите жълти реки и белите къщи, потънали в прохладните сенки на магнолиите. Единствено заради това си струваше да се борят хората — за своята червена земя, която после щеше да принадлежи на синовете им, а след години да ражда памук и за внуците им.
Изпотъпканата земя бе единственото, което й бе останало, след като майка й и Ашли ги нямаше вече, Джералд бе изпаднал в старческо слабоумие от преживяното, а парите, робите, сигурността и положението й за една нощ бяха изчезнали като дим. От дълбините на съзнанието й, сякаш от друг свят, изплува споменът за един разговор: баща й бе заявил, че земята е единственото, за което си струва човек да се бори. Как бе могла да е тъй глупава и невежа тогава, та да не схване дълбоката истина в неговите думи.
„Тя е единственото трайно нещо на този свят… и за всеки с поне капчица ирландска кръв земята, на която живее, е свидна като майка. Тя е едничката, за която си струва човек да се труди, да се бори, да умре дори.“
Да, Тара заслужаваше да се борят за нея и Скарлет приемаше простичко и безусловно тази борба. Никой нямаше да успее да й отнеме Тара. Тя не би склонила да остави себе си и близките си на милостта на роднини. Щеше да задържи Тара, та дори ако трябваше да съсипе от работа всички в имението.
Времената никога не се променят, щом става дума да се потрудим честно…
Негрите често дразнеха с глупостта и леността си, но у тях имаше вярност и привързаност, които не можеха да се купят с пари…
…на Юга се гледа като на завоювана провинция…в основата на политиката на завоевателите лежи отмъщението…Северът изглежда няма намерение да позволи на Юга да се изправи на крака.
…всички правила на играта са променени…честният труд вече не гарантира справедливо възнаграждение. На практика в Джорджия бе въведена военна диктатура. Войниците на янките бяха пръснали гарнизоните си из целия щат и Бюрото на новоосвободените, което бе поело пълната власт, създаваше закони и наредби за своя лична изгода.
Това Бюро, организирано от федералното правителство, за да се погрижи за някогашните роби, които бездействаха и бяха твърде възбудени, бе привлякло в селата и градовете хиляди негри от плантациите. То им осигуряваше прехрана, додето те се шляеха и набираха злоба срещу бившите си господари.
За мене това са най-красивите ръце на света — продума той и леко целуна двете й длани. — Красиви са, защото са силни и всеки мазол е един медал, Скарлет, всеки мехур по тях е отличие за храброст и себеотрицание. Те са загрубели заради всички нас — заради баща ти, момичетата, Мелани, бебето, негрите и мен.
Сражението е като шампанско — замайва еднакво бързо главите и на герои, и на страхливци. На бойното поле всеки глупак може да прояви храброст, защото там или си смел, или си мъртъв.
Най-вече се боя да не би животът ми да стане твърде реален, да не бъда въвлечен в личен, прекалено личен контакт с простите житейски факти. Не че имам нещо против да цепя дърва в калта, но имам възражения срещу начина на живот, който изисква това от мене. Мъчно ми е за изгубената красота на онзи бит, който аз обичах. Скарлет, преди войната животът беше истински красив. В него имаше блясък, съвършенство, една хармония и симетрия, напомнящи гръцкото изкуство. Може би не всички са го възприемали така, сега го разбирам. Ала аз, който живеех в Дванайсетте дъба, се опиянявах от красотата му. Аз имах своето място в някогашния живот. Сам бях частица от него. Но той отмина безвъзвратно, а в новия не мога да се вместя и се страхувам. Сега разбирам, че навремето съм наблюдавал само театър на сенките. Избягвах всичко осезаемо, хората и случките, които бяха прекалено реални, прекалено живи. Цялото ми същество се съпротивляваше на тяхното нахлуване в моя вътрешен мир. Аз се опитвах да избягна и тебе, Скарлет. Ти беше твърде земна, кипяща от жизненост, а аз като последен страхливец предпочетох сенките и мечтите…
Мелани е от царството на моите мечтания — най-нежният ми сън. Ако не беше войната, тъй и щях да изживея дните си — щастливо усамотен в Дванайсетте дъба, доволно да наблюдавам как животът си тече край мен, без никога да взема участие в него. Ала когато дойде войната, животът с цялата си суровост връхлетя насреща ми. Влязохме за пръв път в бой — ти си спомняш, това беше при Бул Рън — и аз видях приятелите си от детинство разкъсани на парчета, чух цвиленето на умиращи коне, познах ужасното чувство на погнуса, когато мъжете, по които стрелях, се сгърчваха и почваха да плюят кръв. Ала това не бяха най-лошите страни на войната, Скарлет. Най-лошото във войната бе, че трябваше да живея с други хора.
Винаги съм се старал да се уединявам и да избягвам околните. Малкото си приятели подбирах крайно внимателно. Но през войната разбрах, че съм си създал свой собствен свят, населен с нереални личности. Тя ми показа какви са хората в действителност, но не ми показа как да живея с тях. Боя се, че никога няма да се науча на това. От друга страна, виждам, че за да издържам жена си и детето си, ще бъда принуден да проправям пътя си сред общество от хора, с които нямам нищо сродно. Ти, Скарлет, хващаш живота право за рогата и го насочваш според волята си. Но къде е моето място? Как да живея аз? Казвам ти откровено, че се страхувам.
Винаги се намира кой да се грижи за неща, които не могат да се оправят сами.
…той си мислеше, че никога не е виждал такава сърцатост, както у Скарлет О’Хара, тръгнала да завладява света в дреха от кадифените завеси на майка си и с перо от петльова опашка.
Сънят я бе освежил и възвърнал силите й, а от коравата студена бучка, заседнала в сърцето й, тя черпеше смелост. Предстоящото кръстосване на шпаги с един мъж, независимо кой бе той, мобилизираше борбените заложби на духа й и след дългите месеци на битки с неизброими премеждия тя се оживяваше от мисълта, че най-после се изправя срещу конкретен противник, когото може да обезвреди със собствени сили.
Външността им се бе променила слабо, а обноските — никак, но на нея й се струваше, че само тези две неща са останали от старите й приятели. Те все още излъчваха неподдаващи се на времето достойнство и храброст, които нямаше да изгубят до смъртта си, но също тъй до гроб щяха да бъдат съпътствани от огорчение, толкова дълбоко и разяждащо, че не можеше да се изрази с думи. Те бяха уморени, но корави хора; изразяваха се внимателно и изискано; бяха победени, ала не приемаха поражението; съсипани и все пак изправили глави. Бяха сразени и безпомощни — просто жители на завоювана провинция. Страната, която обичаха от все сърце, бе погазена от врага, долни негодници се гавреха със закона, бившите им роби посягаха на благополучието им, на мъжете бе отнето правото на глас, жените бяха подлагани на оскърбления. А споменът за гробовете нямаше да се изличи от съзнанието им.
Всичко в стария им свят бе претърпяло промяна, единствено обликът на нещата се бе запазил. Някогашните обичаи се поддържаха по силата на една могъща потребност, защото само те им оставаха в наследство. Бяха се вкопчили здраво във всичко, което са познавали и обичали в миналото — спокойните благи обноски, галантността, приятната задушевност в общуването между хората и най-вече стремежа на мъжете да закрилят жените. Верни на традициите, в които са били възпитани, мъжете бяха изтънчени и любезни кавалери и почти успяваха да създадат атмосфера, в която жените се чувстваха защитени и изолирани от всичко грубо и неподходящо за техните очи. Според Скарлет това беше връх на нелепостта, защото на какво ли не бяха се нагледали през последните пет години дори най-боязливите и щадени жени. Бяха се грижили за ранени, бяха склонявали очите на мъртъвци, преживели бяха всички страдания на войната, пожара и опустошението, бяха познали ужаса да останеш без покрив и без къшей хляб.
Ала въпреки гледките, на които бяха станали свидетели, въпреки слугинските задължения, които бяха вършили и щяха да продължават да вършат, те си оставаха благородни дами и господа — пълни с горчивина, надменни, издигнати над всяко дребно любопитство, внимателни един към друг, обладани от твърдост, красиви и крехки като кристалчетата на изпочупените полилеи над главите им, с две думи — истински кралски особи в изгнание. Някогашното време бе отминало, но тези хора щяха да продължат да живеят тъй, сякаш то още съществува — с очарователните си маниери, оставили се на течението на едно приятно бездействие, решени да не се впуснат в суетнята и борбата за всеки цент, за да се разграничат от янките, убедени, че не бива да се разделят с нищичко от стария си начин на живот и норми на поведение.
Да, Скарлет знаеше, че и тя самата е много променена. В противен случай не би извършила всички онези неща през времето след последното си отпътуване от Атланта; не би замислила онова, което сега се стремеше отчаяно да постигне. Ала между нейната и тяхната твърдост имаше разлика, макар в момента да не можеше точно да прецени в какво именно се изразява тя. Вероятно в това, че на света нямаше нещо, което не би направила в името на своята цел, а за тези хора съществуваха много неща, дето те не биха сторили, дори някой да опреше нож на гърлото им. Може би и в това, че те бяха изгубили сетна надежда, ала продължаваха да се усмихват на живота, да му се покланят изискано и да го заобикалят. Скарлет не можеше да постъпва така.
Тя не можеше да не се съобразява с живота. Трябваше да го живее, ала той бе тъй суров и враждебен, че за нея бе невъзможно дори да опита да го приема по-безгрижно и усмихнато. Скарлет бе сляпа за очарованието, смелостта и несъкрушимата гордост у своите приятели. Тя тълкуваше поведението им като безсмислена упоритост на хора, които забелязват фактите, но с усмивка им обръщат гръб.
Докато наблюдаваше втренчено танцуващите, зачервени от кадрила, тя се питаше дали и на тях събитията са повлияли по същия начин, както и на нея, та те всички имаха мъртви възлюбени, осакатени съпрузи, гладуващи деца, изгубени имоти, свиден дом, в който сега се разпореждаха пришълци. Но разбира се, те също бяха понесли своя дял от страданията! Тя познаваше неволите им почти тъй добре, както и своите собствени. Бяха изтърпели същите загуби, същите лишения като нея, имаха същите трудности. Ала реакцията им срещу тях бе различна от нейната. Лицата, които виждаше в стаята, не бяха истински; те бяха отлично изработени маски, които никога нямаше да бъдат свалени.
Но ако страдаха тъй силно от жестоките обстоятелства — а в това нямаше съмнение, — как тогава успяваха да поддържат веселото си изражение и илюзията, че на сърцата им е леко? Кому изобщо бяха нужни техните усилия да се преструват, че нехаят. Тя съзнаваше, че е неспособна да ги разбере, и изпитваше смътно раздразнение от тях. Не можеше да бъде такава. Не беше по силите й да наблюдава крушението на своя свят с този безгрижно равнодушен вид. Чувстваше се като подгонена лисица — сърцето й ще се пръсне, а тя със сетни сили тича да се скрие в дупката си, преди да са я застигнали хрътките.
Внезапно в душата й пламна омраза към всички тях, задето са тъй различни, задето понасят загубите си с изискана небрежност, каквато тя не би могла, а и не би желала да постигне. Ненавиждаше тези усмихнати непознати, танцуващи с лекота, тези глупци, които се гордееха с нещо изгубено и гордостта им дори още повече се подсилваше от туй, че са го изгубили. Жените се държаха като благородни дами и тя знаеше, че наистина са такива, макар черната работа да беше станала тяхно ежедневно задължение и да нямаха ни една прилична рокля в гардероба си. И все пак бяха дами от глава до пети. А тя не можеше да се почувства дама въпреки кадифената рокля и парфюмираната коса, въпреки гордостта от достойния си произход и от богатството, което някога бе притежавала. Суровият допир с червената земя на Тара я бе отдалечил от благородниците и тя съзнаваше, че никога няма да се почувства знатна дама, додето масата й не е отрупана със сребро и кристал, с изобилие от вкусни блюда, додето пред вратата не я чака собствена карета, запрегната с красиви расови коне, додето бели наместо черни ръце берат памука в Тара.
„О, да — мислеше си тя със затаен от гневна възбуда дъх. — Точно в това е разликата! Макар и да са бедни, те все още се чувстват благородници, а аз — не. Наивните глупаци, изглежда, не си дават сметка, че не можеш да бъдеш знатен, щом нямаш пари!“
Но даже в този миг на внезапно прозрение тя смътно съзнаваше, че колкото и глупави да й изглеждат, именно тяхната философия е правилна. Елен също би я възприела. Тази мисъл я тревожеше. Знаеше, че е длъжна да разсъждава като тях, но не успяваше. Знаеше го, ала не можеше да принуди себе си да вярва фанатично, че жената — родена дама, си остава дама дори и в нищетата.
През целия си живот беше слушала презрителни подигравки по адрес на янките, чиито претенции за знатност се основавали на богатството, а не на произхода. Ала колкото и еретично да звучеше, тя не можеше да не приеме правотата на янките по този въпрос, та макар да грешаха за всичко останало. За да бъде дама, беше нужно да е богата. Уверена бе, че Елен би припаднала, ако можеше да чуе подобни мисли, изказани от устата на собствената й дъщеря. Дори да стигнеше до дъното на мизерията, Елен никога нямаше да се срамува. Да се срамува! Да, точно това чувство изпитваше Скарлет. Срамуваше се от бедността си, от унизителната немотия, до която я бяха довели превратностите на съдбата, от това, че трябваше да върши работа, предназначена само за негри.
Тя сви рамене с раздразнение. Даже и тези хора да бяха прави, а тя да грешеше, те все пак си оставаха горди глупци, неспособни да гледат напред, в бъдещето, както правеше тя, напрегнала всеки свой нерв и готова да рискува чест и добро име, но да си възстанови изгубеното. За мнозина от тях бе под достойнството им да се опитат да поприпечелят нещичко. Ала времената бяха тежки и напрегнати. Те изискваха съответно тежка и напрегната борба, ако човек искаше да си извоюва място в живота. Скарлет знаеше, че семейната традиция насилствено би възпряла много от тези хора да се хвърлят в подобна борба, тъй като несъмнено нейна основна цел бе забогатяването. Те всички вярваха, че няма нищо по-вулгарно и просташко от това човек открито да се стреми да спечели пари или дори открито да говори за пари. То се знае, имаше и изключения. Мисис Мериуедър например с нейното сладкарство и Рене, който караше колата със сладкишите. И още Хю Елсинг, който цепеше дърва и обикаляше да ги разнася по къщите; и Томи, захванал се с предприемаческа дейност; и Франк, който благодарение на практическия си усет бе успял да отвори магазин. Ала това бяха само единици от общата маса. Плантаторите щяха да чоплят по няколко акра земя и да живеят в оскъдица. Лекарите и адвокатите щяха да се върнат към практиката си и да чакат клиенти, които никога може би нямаше да се появят. А останалите — онези, които навремето не бяха имали никакво занятие и бяха живели от рентата си? Какво щеше да стане с тях?
Ала тя не желаеше да бъде бедна до края на дните си. Нямаше да седне и да чака търпеливо някое чудо да стане. Щеше да се втурне смело в живота и да отвоюва за себе си каквото успееше…
Тя се гордееше с одеколона си, защото бе единствената парфюмирана дама сред присъстващите и Франк го бе забелязал. В един внезапен прилив на дързост й бе пошепнал, че е цветуща и благоуханна като роза.
Ех, само да не беше тъй стеснителен! Напомняше й дърт и боязлив кафяв полски заек. Щеше й се той да притежава малко от пламенната галантност на братята Тарлтън или дори наглата и грубовата откровеност на Рет Бътлър. Ала ако притежаваше подобни качества, вероятно щеше да има и достатъчно ум, за да прозре отчаянието, таящо се зад смирено пърхащите й мигли. Той обаче тъй слабо познаваше жените, че нямаше ни най-бегли догадки за намеренията й. Без съмнение това бе удобно за нея, ала никак не я насърчаваше да го уважава.
…типичното за мъжете разочарование, когато откриеха, че и жената може да бъде умна.
От рода Уилкс никога няма да излезе свестен ратай, нито пък нещо друго полезно. Те стават само за украса. Хайде сега, пригладете настръхналата си перушина и не приемайте толкова навътре дебелашките ми реплики за гордия и почтен Ашли. Невероятно е как подобни илюзии се вкореняват тъй упорито у жените — дори у твърдоглави реалистки като вас.
Вълненията им отново бяха оживели, за да се преобразят без остатък в една студена и безпощадна горчилка, преизпълваща сърцата им.
Югът бе сякаш проснат на земята от гигантски злонамерен юмрук и онези, които бяха управлявали преди, се оказаха по-безпомощни дори от някогашните си роби.
Цяла Джорджия беше пълна с войски, а гарнизонът в Атланта надвишаваше по големина полагаемия се за града. Комендантите на войските на янките в различните градове имаха неограничена власт, дори властта да разполагат с живота на гражданското население и не пропускаха да се възползват от нея. Можеха да пъхат хората в затвора и го правеха по най-нищожен повод или дори без повод, да заграбят имуществото им, да ги бесят. Можеха да тормозят и измъчват народа и действително го вършеха чрез издаване на противоречиви разпоредби относно ръководството на частните предприятия, относно надниците, които трябваше да бъдат заплащани на прислугата, относно онова, което можеше да се говори на обществени места, в частен кръг или да се публикува във вестниците. Те определяха как, кога и къде гражданите да изхвърлят боклука си, кои песни могат да пеят дъщерите и съпругите на бившите конфедерати, тъй че да се пеят вече „Дикси“ и „Флагът Бони Блу“, се считаше за престъпление, едва ли не равностойно на измяна. По тяхно нареждане никой не можеше да получава писма по пощата, без да е положил Желязната клетва[1], а в някои случаи дори беше отказвано да се издава брачно свидетелство на двойки, които не желаеха да произнесат омразната клетва.
Цензурата на вестниците бе тъй строга, че бе невъзможно да се вдигне протест срещу несправедливостите и беззаконията на военните, а поединичните роптания бяха задушавани със затворнически присъди. Затворите вече бяха пълни с видни граждани и те гниеха там без никаква надежда за скорошен процес. На практика бяха отменени процесите със съдебни заседатели и законът за хабеас корпус[2]. Гражданските съдилища все още съществуваха, колкото за показ, ала действаха по благоволението на военните, които бяха в правото да се намесват в издаваните присъди и го използваха, тъй че гражданите, имали нещастието да бъдат арестувани, зависеха в действителност от милостта на военните власти. А броят на арестуваните беше голям. Само подозрение за размирни изявления против правителството, за участие в ку-клукс-клан или оплакване от негър, че някой бял се е държал надменно с него, бяха достатъчни, за да иде човек зад решетките. Не бяха необходими никакви доказателства и улики. Единственото условие беше да има обвинение. А благодарение на подстрекателствата от страна на Бюрото на новоосвободените винаги се намираха негри, пълни с желание да отправят обвинения.
На негрите все още не бе дадено право на глас, ала Северът беше категоричен, че те трябва да гласуват, и не по-малко категоричен, че гласуването им следва да бъде благоприятно за собствените му интереси. При тази възможност на негрите бяха сваляни звезди от небето. Войниците янки ги подкрепяха във всичко и най-сигурният начин бял човек да си навлече беля беше да направи оплакване срещу негър, било то и най-дребното.
Бившите роби сега бяха стълбове на съзиданието и с помощта на янките дори най-изпадналите и невежи измежду тях бяха издигнати на върха на обществената йерархия. Към негрите от домашната прислуга — най-издигнатата каста измежду робите, се отнасяха не по-добре, отколкото към белите им господари. Хиляди слуги останаха при бившите си собственици и се занимаваха с черна работа, която преди бе под достойнството им. Не бяха малко и полските работници, които отказаха да се разделят със стопаните си, но все пак именно от тях произлизаше основната маса „освободени черньовци“.
В дните на робството тези нископоставени негри бяха презирани от домашната прислуга и от работниците в двора на имението като същества от нисша порода. Точно както бе постъпвала и Елен, господарките на плантациите в целия Юг бяха давали малките негърчета на обучение за различни занятия, при което най-добрите бяха подбирани за длъжности с най-голяма отговорност. В полето отиваха онези, които не можеха или не желаеха да се учат. Именно тези хора, стояли някога на най-ниското стъпало сред негрите, бяха сега сред най-привилегированите в Юга.
Подпомагани от безскрупулните авантюристи, които управляваха бюрата на новоосвободените и подтиквани от северняците с тяхната жарка злоба към Юга, стигаща едва ли не до религиозен фанатизъм, някогашните полски работници внезапно откриха, че могат да си позволяват всичко. И тогава започнаха да се държат така, както и следваше да се очаква.
Негрите бяха замаяни от тези приказни обещания и в представите им свободата се отъждестви с един безкраен празник на пиршества и безделие. Негрите от провинцията нахлуха в големите градове, като изоставиха обширните земеделски райони без работна ръка. Атланта бе претъпкана от тях и още стотици продължаваха да прииждат — бездейни и опасни в резултат на новите идеи, втълпявани в главите им. Живееха наблъскани в нехигиенични бараки и сред тях избухнаха епидемии от дребна шарка, тифус и туберкулоза. Привикнали господарките им да се грижат за тях при болест, те нямаха понятие как да лекуват себе си или близките си. Не бяха приучени да полагат грижи за безпомощните старци и малките деца. А Бюрото на новоосвободените беше твърде обсебено от политическите си интереси, за да поеме опеката над тях, както някога правеха собствениците на плантации.
Изоставени на произвола, негърски дечица тичаха като подплашени животинчета из града, додето някой бял, съжалил се над тях, не ги прибереше в кухнята си. Възрастни негри от провинцията, напуснати от децата си, объркани и обзети от паника в непривичното градско гъмжило, седяха по бордюрите на тротоара и издигаха глас към минаващите дами: „Господарке, моля ви, хей, мисис! Земете и напишете на стария ми господар от окръга Файет, че съм ей туканка на̀. Той ще дойде да си ме прибере мене, стареца. Божкее, наситих й се на таз свобода!“
Бюрото на новоосвободените, залято от потока негри, изсипал се към него, започна да осъзнава грешката си и се опита да ги отпраща при предишните им собственици. Уверяваше ги, че ако се върнат, вече ще бъдат свободни работници, защитавани от писмени договори, определящи дневното им заплащане. Старите негри с радост се връщаха в плантациите и още повече утежняваха бремето на обеднелите мизерстващи плантатори, ала младите оставаха в Атланта. Те не работеха, нито имаха намерение да се захващат с нещо.
За пръв път в живота си негрите получиха достъп до уискито. През дните на робството никога не бяха го вкусвали освен по Коледа, когато на всекиго поднасяха по един „напръстник“ заедно с подаръка. Сега бяха разпалвани не само от агитаторите в Бюрото, а и от непривичния за тях алкохол, тъй че хулиганските прояви бяха неизбежни. Под угроза се намираха както имуществото, тъй и животът на някогашните богаташи и белите южняци живееха в постоянен страх. Пияни им отправяха оскърбления на улицата, нощем подпалваха къщите и хамбарите им, посред бял ден бяха задигани коне, добитък и пилета. Накратко, престъпността се ширеше, ала малцина от нарушителите на реда биваха изправяни пред съда.
Но всички тези прояви бяха дреболия в сравнение с опасността, заплашваща белите жени, много от които войната беше лишила от мъжка закрила и които живееха сами в отдалечени от селищата места и край пусти пътища. Именно проявите на насилие срещу жените и вечният страх на южняците за съпругите и дъщерите им доведоха до създаването на ку-клукс-клан. В пресата на Севера се поде страшен вой срещу тази тайна организация, действаща нощем. Северът настояваше да бъдат изловени и обесени всичките й членове, защото саморазправата бе грубо нарушение на закона.
В страната се разиграваше поразително зрелище — половината от населението с щикове се опитваше да принуди другата половина да признае равноправието на негрите. На тях щеше да бъде позволено гласуването, а на повечето от бившите им господари то бе забранено. Югът трябваше да бъде държан на колене и един от начините да се постигне това бе лишаването на белите от избирателни права. Повечето от хората, които се бяха сражавали за Конфедерацията, бяха заемали някакъв пост по време на съществуването й или бяха й оказвали помощ и съчувствали на каузата й, сега нямаха право да гласуват или възможност да избират държавни чиновници и попадаха изцяло под властта на враждебно настроените пришълци. Доста мъже, размислили трезво над думите на генерал Лий, бяха готови да положат клетва за вярност, да станат пълноправни граждани и да забравят миналото. Ала на тях не беше позволено да го сторят. Други, на които бе разрешено да положат клетва, с бурно възмущение отказаха да се закълнат във вярност на едно правителство, което умишлено ги подлагаше на жестокости и унижения.
От големите нови къщи се лееше обилна светлина, там имаше скъпи вина, цигулки и танци, брокат и фино сукно, а само зад ъгъла хора гинеха от студ и недояждане. Наглост и бездушие определяха поведението на победителите, горчива омраза и мълчаливо достойнство се излъчваха от победените.
Удоволствието, което й носеха тези мисли за бъдещето, не бе помрачавано от мисълта, че всъщност не изпитва искрено желание да проявява себеотрицание, състрадателност и доброта. Единственото, което искаше, бе да се ползва със славата, че притежава подобни качества. Ала мрежата на съзнанието й бе твърде рехаво оплетена, за да отсява такива трудно доловими разлики. Достатъчна й бе увереността, че някой ден, когато забогатееше, всички щяха да са благосклонни към нея.
Сега нямаше време да бъде истинска дама.
— Направихте това, че се отличихте от другите жени и по този начин определено постигнахте сполука. Както съм ви казвал и преди, това е единственият непростим грях в което и да било общество. Щом си различен, ти си прокълнат! Скарлет, самото обстоятелство, че успяхте с предприятието си, е обида за всеки мъж, който не е успял. Запомнете, мястото на една благовъзпитана жена е у дома и тя не бива да има никакво понятие от този трескав и груб свят.
Ако сте различна, ще бъдете откъсната не само от хората на вашата възраст, но и от поколението на родителите ви, а също и от връстниците на децата ви. Те никога няма да ви разберат и както и да постъпвате, все ще бъдат възмутени. Ала вашите предци вероятно биха се гордели с вас и биха казали: „Личи си нашата семка“, докато внуците ви ще въздишат със завист, ще казват: „Баба трябва да е била опасна лудетина навремето!“ — и ще се опитват да бъдат като вас.
Беше я обичал толкова дълго време, а сега виждаше как розите по страните й вехнат и радостта в очите й гасне.
Никаква сила на света не може да ни сломи освен нашата собствена природа, в която е заложено тъй силно да копнеем по неща, изгубени безвъзвратно, и да пазим толкова много спомени.
Думата „погубен“ отекна заплашително в сърцето й подобно на погребален звън. Очите й бързо потърсиха неговите, но те бяха разширени и някак прозрачно сиви, погледът им минаваше през нея и бе насочен надалеч към неведомите пътища на съдбата, които за нея бяха загадъчни.
Пехотинецът, кавалеристът, артилеристът — всички пазеха възпоминания от дните, когато животът кипеше, и в безнадеждния залез на зимата на своето битие си припомняха разгара на своето лято с неговия трескав зной.
След като се налага да крадете, Скарлет, защо вместо от бедните и слабите не крадете от богатите и силните? Още от времето на Робин Худ, та чак до наши дни това се счита за признак на висока нравственост.
…Чувствах се тъй, сякаш трябваше да греба с весла в бурно море, за да прекарам тежко натоварена лодка. Достатъчно много грижи имах, докато я закрепя върху вълните, та да се тревожа още и за по-маловажни неща, с които лесно можех да се разделя, без да чувствам липсата им, като например добрите обноски и… изобщо всичко от тоя род. Много ме беше страх, че лодката ми може да се преобърне, затова изхвърлих зад борда всичко, което ми се струваше маловажно.
— Гордост, почтеност, благородство, порядъчност, доброта — започна да изрежда той с кадифен глас. — Вие сте права, Скарлет. Тези неща не са важни, особено когато лодката потъва. Но огледайте се и вижте приятелите си. Те или докарват лодките си до брега с непокътнат товар, или пък се задоволяват да бъдат носени от вятъра с вдигнати платна.
— Сбирщина глупаци — отсече тя. — За всяко нещо си има време. Когато натрупам много пари, и аз ще бъда от добра по-добра. Същинска божа кравица ще стана. Тогава ще мога да си го позволя.
— Вие ще можете да си го позволите… но няма да ви се удаде. Трудно е да спасиш изхвърления в морето товар, а и да успееш да си го възвърнеш, той е вече непоправимо повреден. Боя се, че когато сте в състояние да извадите изхвърлените в морето чест, добродетелност и великодушие, ще откриете, че водата ги е променила, и то за съжаление не към по-добро…
Гледани отвън, къщите бяха тъмни, безмълвни и потънали в сън, но вътре чак до зори се разнасяше тревожен шепот.
Когато седна до нея и тъмните му очи внимателно се взряха в лицето й, тя мигновено почувства как лъхът на смъртта се разпръсна под влияние на буйната жизненост, струяща от него, а стаята, обляна от меката розова светлина на лампите, отново възвръща приятната си уютна атмосфера.
Всичко можеше да каже на Рет. Той самият бе толкова черен отвътре, че не би могъл да се държи като съдник. Колко утешително беше да познаваш някого също тъй лош и безчестен като теб, измамник и лъжец, който не ти отстъпва по нищо, при положение че светът бе изпълнен с хора, дето не биха излъгали в името на спасението на душите си и по-скоро биха умрели от глад, нежели да извършат непочтена постъпка!
…на този свят се прощава всичко, не се прощава само на онези, които не се интересуват от хорските работи…
Животът не е поемал към нас задължение да осъществява мечтите ни. Трябва да вземем каквото ни предлага и да сме благодарни, защото и по-лошо би могло да бъде.
Дявол да го вземе и него, знае ли какво всъщност иска? Нито може да е верен духом на съпругата си, нито да й изневери телом. Защо не реши нещо най-после? Ти не би имала нищо против да родиш от него, нали… и да пробуташ детето за мое?
Той, глупакът му с глупак, не иска душата ти, а аз не искам тялото ти. Жени мога да си купувам на безценица. Искам да притежавам душата и сърцето ти, ала никога не ще ги имам, както и ти няма да имаш душата на Ашли. Ето затова те съжалявам.
За Мелани: „Никога не е имала сила, а само сърце.”
…пак изпита безутешно отчаяние при мисълта, че не би могла да се справи в живота без изумителната сила, присъща тъкмо на слабите, кротките и добросърдечните.
Къщата бе съвсем безмълвна и това безмълвие се просмукваше в душата й като ситен студен дъжд.
„Носят бремето онези, чиито плещи са достатъчно здрави.“
Обичала съм нещо, измислено от самата мен… Направих един красив костюм и се влюбих в него, а когато Ашли дойде онази сутрин, яхнал коня си, тъй хубав и различен от останалите, аз му надянах този костюми и го принудих да го носи, без да ме е грижа дали му приляга или не. Изобщо не го виждах такъв, какъвто е в действителност. През всичките години съм обичала красивия костюм, а не него самия.
Сега тя смело можеше да извика в паметта си стария спомен и да погледне себе си: облечена в ефирна зелена рокля на цветчета, стои на слънчевата веранда на Тара, изпълнена с трепет при вида на младия ездач с неговата блестяща като сребрист шлем руса коса. Чак след толкова време си даваше сметка, че всичко е било само детинска фантазия, не по-значителна от суетното й желание да притежава обиците с аквамарин, които бе изкопчила дяволито от Джералд. Защото, получила веднъж обиците, напълно бе загубила интерес към тях, както губеше интерес към всичко, станало нейно притежание, освен към парите. В такъв случай и неговият ореол веднага би изчезнал, ако в онова далечно минало бе получила удовлетворението да му откаже при предложение за женитба. Ако бе успяла да го постави под своя власт и бе го накарала да прояви страст, настойчивост и ревност, да бъде ту сърдит и отчаян, ту умоляващ и изпълнен с надежда като останалите й обожатели, буйното й увлечение по него би се разпръснало като лека мъгла под слънчевите лъчи и вятъра веднага щом срещнеше друг мъж.
„Каква глупачка съм била — мислеше си горчиво тя. — А сега трябва да плащам скъпо. Онова, което тъй често бях пожелавала, се случи. Повтарях си, че искам Мели да умре, за да го имам за себе си. Ето сега тя е мъртва и аз го имам, но не изпитвам нужда от него. Проклетото му чувство за чест ще го принуди да ме попита не съм ли съгласна да се разведа с Рет и да се омъжа за него. Да се омъжа за него? Не бих го взела, ако ще и на златна тепсия да ми го поднесат! И все пак ще го мъкна като воденичен камък на врата си, додето съм жива. Вечно ще трябва да се грижа за него, да го пазя от лишения и от хорски обиди. Той ще се улови за полата ми като същинско дете. Изгубих любим и се сдобих с още едно дете. Да не бях обещала на Мели, все едно щеше да ми бъде дали ще му видя очите повече.“
…осъзнаваше, че от живота си е отишъл не просто човек, а легенда — една от онези кротки, незабележими жени, изковани от най-издръжлива стомана, жени, на които Югът се бе опирал през войната и в чиито горди и любещи прегръдки бе приласкан след поражението.
Той е благороден по душа и възпитание човек, озовал се в свят, където не му е мястото, и макар да съзнава, че старанията му са предварително обречени на провал, опитва се да живее по нормите на един погребан вече бит.
Обичах те, но не можех да допусна да го узнаеш. Защото ти си жестока към тези, които те обичат, Скарлет. Ти приемаш любовта им и я размахваш ката бич над главите им.
Рядко се срещат хора, които в тази ранна възраст са успели вече да завоюват света и да погубят душата си.
