Из "Почакай, слънце" от Дора Габе

"Докато човек може да дава, той не може да умре."

 М. Д. Валмор

Дора Габе

Почакай, дай ми време

да разбера как може да се спи

във тоя разтревожен свят, 

когато е безсънието съвест, 

а съвестта е ден?

Цялата ми същност се превърна в обич

от жалост към объркания свят,

от милост към загиналите рано,

от радост към родените сега.

Сърцето ми е станало

гранит напечен и слънчасал.

Усещам как земята се върти,

как мравката не спира.

                                     Кога ще си отдъхнат те?

                                     Кога?

                                     "Не се вълнувай!" - казвам на сърцето си.

                                     "Почивка няма!" - ми отвръща то.

Защо не спрат звездите в своя път?

Нима и те не могат да си светят

спокойно и щастливо,

а все трептят, трептят, трептят...

Но щом заспя,

минутите крадат от младостта ми,

за да се будя мъдра всяка заран.

Седя в сърцето на часовник,

следя секундите, минутите и часовете

и виждам как във кръг минават месеците.

СВОБОДА

На клончето е кацнало и пее.

Свободно пее, пълни въздуха със песен

и всичко живо я поема.

Кой би оспорил свободата

на вятъра, когато грабва песента

и я разнася?

А тежкоклонестата вишня

с напъпилите вече плодове, 

когато сокове набира в жилите си -

кой би я спрял

свободно и във ритъма на песента

да ги разлива в своя плод?

                                                      Слушам, слушам, слушам

                                                      и нищо не запречва свободата

                                                      на мойта мисъл да лети,

                                                      дори да се промъкне

                                                      в дома на моя враг, за да поиска

                                                      една целувка братска. 

Слушам, слушам, слушам

и в мен расте свободната ми воля

да обичам,

да се гневя

и да се втурвам

в огъня дори

с протегнати ръце...

Това море, невидимо в нощта,

поглъща моя свят

и го стопява.

Но грейне фара,

стресне тъмнината

и всичко оживява.

Светът е пълен с музика.

Светът е пълен с теб.

Ще издържиш ли самотата

да гледаш през прозореца морето,

със жажда да летиш, 

със мъка да не можеш!

Наоколо ми празнота, но в мен

такава детска радост зазвъня,

че ми се смъкнаха годините сами

и светлина излъчиха очите ми.

В живота ми незабелязано

се вмъкна някой,

премина през очите ми,

заседна в моето сърце

и диша чрез кръвта ми.

РАЗСТОЯНИЯ

"Обичам те" - ѝ рекъл той

(преди да бе обичал още).

"Щастлива съм" - отвърнала

(преди да бе щастлива още).

Избързалите думи отлетели,

пробили хоризонтите

и се превърнали в далечини,

в пространства, в необятност...

Напразно дирели и двамата

една опорна точка, 

една яъзможност,

една илюзия,

за да се заловят -

ръцете им увиснали.

                                                             Веднъж, за да се приближи,

                                                             той се опитал да ѝ спомни

                                                             първата им среща.

                                                             "Да, да" - отвърнала

                                                             (без да си спомня нещо).

И пак отново като колело

се завъртели празни думи,

безсилни, немощни да стоплят

тясното легло...

Със цялата си жива плът

усещам пулса, изпреварил времето

на пъпките, готови да разцъфнат,

и виждам ранното зачатие на плод

във влюбените птици,

когато призива на славея пробужда

копнежите на младостта. 

Със милиони пипалца

очите ми докосват тоя свят

и го поглъщат с жажда,...

МЕТАМОРФОЗА

На двата края върху пейка

седим със него, чужди, непознати.

Той: неприятен, грозен и невзрачен,

аз: неприветлива, самотна...

Погледнах крадешком:

Заслушал се в шума на вятъра, 

очите му в отсрещната брезичка,

а на лицето му - усмивка,

една издайническа светлинка,

изскочила отнейде от душата му,

огряла образа му.

                                                             Да можех да му заговоря

                                                             със думите на вятъра

                                                             и с погледа на бялата бреза,

                                                             родила бих се втори път

                                                             и него бих родила,

                                                             красив и строен като бор,

                                                             какъвто може би

                                                             брезичката го вижда...

...и цялата пред мене широта

да вместя в себе си!

В шума ли на морето се разливаш, 

във гънките на времето ли скрит,

или те носи вятърът

по цялата вселена?

Но как да вярвам, че си в нея,

когато си в сърцето ми все още?

ЗАЛЕЗ

Слънцето опря на хоризонта

зад черния изгърбен хълм. 

На пейката седим със кучето Маркиза

и с поглед го следим.

Розовата тишина

си притаи дъха

в очакване...

Как бавно слиза, бавно си отива.

Светът като дете очи притваря

и заспива.

Изчезва всичко в полуздрач.

И ний с Маркиза двете,

притиснати една до друга,

се стопяваме

в изчезващия свят.

УСМИВКАТА

Една усмивка - 

и цъфнаха бадемите веднага,

засмукаха пчелите розов цвят.

Една усмивка само - 

и вече друг е тоя свят. 

Една усмивка - 

и до болка синьо е небето,

гушат се една във друга

планините

и въздухът е опиянен.

Една усмивка -

и не ми трябва нищо друго;

една усмивка стигна,

за да е цялата вселена в мен.

Дочувам отзвук от гласа ти

в шума нестихващ на тополите.

И само камъкът на спомена

лежи недвижим в мен,

с една въздишка твоя

и последен поглед...

Откакто се родих,

на всички поколения

връстница станах.

А времето,

превърнато във вечност,

пространството - в безкраен свят,

ме носят и аз плувам,

щастлива, че не зная

към кой бряг

ще ме изведат!

Няма хоризонт!

Морето е изпило млякото от облаците

и обвило

целия простор в мъгла.

Къде е оня поглед,

който ме прониза,

за да излее свойта красота...

БЕЗ ДУМИ

Стои сама и не пасе,

загледана в пространството,

във огнения залез,

рога забила във небето.

                                                        Когато доближих,

                                                        докосна влажната си муцуна

                                                        до мойте пръсти

                                                        и ме погали с поглед.

А нямаше освен нас двете никой

върху зелената поляна,

заобиколена от веригата

на снежните Родопи

в далечния тъмнеещ хоризонт.

                                                        Усетих прилива на обич,

                                                        която с млякото

                                                        раздава на децата.

                                                        Как исках да ѝ кажа, 

                                                        че съм дете все още, 

                                                        за мляко и за обич жадно!

А може би тя затова

целуна мойте пръсти?!

ЗАВРЪЩАНЕ

Това бе родната ми къща,

голяма и висока,

с комин до облаците...

Не можех да порасна изведнъж,

за да ги стигна,

а само питах: как, защо?

Но никой не можа да ми отвърне.

Отидох и се втурнах във света

да гоня хоризонти и височини.

                                                    Но хоризонт се не достига,

                                                    височината ражда висота.

                                                    Завърнах се със същите въпроси.

А родната ми къща,

ниска, схлупена и стара,

се вмести изведнъж във моето сърце

и заедно със мен се вряза в хоризонта!

Гнети ме тая тишина,

когато замълчим,

а трябва да се дигне глас;

тежи ми крясъка на празни приказки,

когато трябва да е тихо;...

Из "Изкуството да владееш себе си" от Владимир Леви

Пълнокръвният живот е даден само на енергичните, само енергичните правят живота. Но никой никога не знае истинската мярка на своята енергия. 

Йогите казват, че сърцето има характер на породист кон: своенравен и плашлив. Към сърцето, казват те, трябва да се обръщаме почтително и нежно, ласкаво да го убеждаваме, но не и сплашваме: това не ти е някакъв черен дроб с характер на муле, на което можеш да му подвикнеш. 

"Слушай своето дишане и ти ще чуеш ритъма на Вселената."

Из "Йога"

"Всеки ден съвършено възобновявай себе си. Прави това отново, отново и пак отново."

Препоръка, написана върху ваната на китайски император

"Всичко, което се прави истински, се прави леко."

Неизвестен автор

"Най-истинското у индивида, онова, в което най-ярко се изявява неговата личност, са потенциалните му възможности, които се разкриват в различни, неточно определени моменти от живота му."

Пол Валери

"Дръжте се така, сякаш вече сте щастливи и вие наистина ще се почувствате щастливи."

Дейл Карнеги

"Бъдете внимателни до края така, както в началото и вие ще довършите започнатото."

Лао Дзъ

"Всичко истински велико израства бавно, незабележимо."

Сенека

"Научихте ли се да се радвате на препятствията?"

Надпис върху камък в Тибет

Из "Деветдесет и трета година" от Виктор Юго

От всички изкачвания, водещи от мрака към сетлината, най-благородното и най-трудното е да се родиш аристократ и роялист, а да станеш демократ.

Да изглеждат в добро настроение в лошо време - такъв е навикът на морските капитани.

Хубавото в една война се преценява по количеството на злото, което причинява. 

- Вие сте сеньори, вие, другите. Това са ваши работи.
- Все пак, това, което става...

- Това става по-горе...А има и работи, които стават още по-горе - слънцето изгрява, луната намалява или се увеличава, с тия неща се занимавам.

Понеже мисля, смятам, че зная.

Аз бях беднякът в края на вашия замък. Имало е случаи да ми давате милостиня; но този, който дава, не гледа, а онзи, който получава, разглежда внимателно и наблюдава. Кажеш ли просяк, все едно, че казваш шпионин. 

Любопитството е по-силно от опасността; всеки иска да знае, макар и да загине...

...мислителят има някаква цел, а мечтателят няма.

Много по-сърцераздирателно е да видиш, че гори колиба, отколкото дворец.

Благородник може да бъде само сърцето. 

Макар и да е нощ в нас, все пак има и звезди. 

...тия хора, притежаващи някакъв вътрешен глас, който слушат. Тия хора изглеждат разсеяни; това не е вярно - те са съсредоточени.

Хубаво е да изваеш статуя и да ѝ вдъхнеш живот; още по-хубаво е да обработиш един ум и да му вдъхнеш истината.

Аз съм огромното око на народа и гледам от дъното на моето мазе. 

Посредствените и хълмовете лесно предизвикват възторг; но това, което е много високо - геният, както и планината , събранието, както и шедьовърът, погледнати от много близко, ужасяват. Всеки връх изглежда преувеличение. Уморително е да се изкачваш. Задъхваш се при стръмнините, подхлъзваш се при наклоните, нараняваш се при грапавините, в които всъщност е красотата; разпенените потоци издават пропастите, облаците скриват върховете; изкачването плаши толкова, колкото и падането. Поради това ужасът надминава възторга. И човек изпитва това странно чувство - отвращение от великото. Той вижда пропастите, но не вижда възвишенията; той вижда чудовището, а не вижда чудото.

Безукорност в жестокостта - това приблизително е цялата революция.

Атеизмът е аристократичен. 

Един мъртъв крал не значи един човек по-малко. 

Някои личности са създадени да останат по средата на пътя. 

В най-добрите бъчви има утайка. 

Свободата на един гражданин завършва там, където започва свободата на друг гражданин. 

Чудотворната природа действа двойнствено - възхищава големите умове и ослепява диваците.

Просторните хоризонти извеждат душата до общи идеи; ограничените хоризонти пораждат частните идеи, които понякога стават причина големите сърца да бъдат малки умове...

Общите идеи, ненавиждани от частните идеи - това е борба против прогреса. 

...един внук на брат е като внук.

...всеки правеше каквото си иска - обикновено явление, когато "на началника си се подчиняваш от приятелство"...Особен род подчинение, което създава герои, но не и войници.

Нищо не заслепява така силно, както изумлението пред сбъдналите се мечти. 

Симурден си представяше как Говен с броня от светлина и с метеорен блясък на челото смазва мракобесието, разтворил мощните, съвършени криле на справедливостта, разума и прогреса и вдигнал в ръка меча; ангел, но ангел изтребител. 

Мълчанието е убежище на семплите души, изпитали зловещата дълбочина на скръбта. 

Майчинското чувство е безгранично; за него не може да се спори. А това прави майката възвишена, нещо като звяр. Майчинският инстинкт е Божествено животински. Майката не е вече жена, тя е само майка...И поради това в разсъдъка на майката има нещо нисше и едновременно висше. Майката притежава някакъв нюх. Огромната, смътна сила на Сътворението е в нея и я ръководи. Сляпо, но прозорливо. 

Натрапчивата мисъл води или до лудост, или до героизъм.

...по злокобното чело на Симурден блестеше изгряваща светлина. 

...милостта...покварява справедливостта.

Пробуждането на децата е като разцъфтяването на цветята; сякаш парфюм лъха от тези свежи души. 

Както птичето пее, така детето бърбори. Един и същ химн. Неясен, неразбран, но вълнуващ химн. Детето по-добре от птичето изразява смътната човешка съдба, която е пред него. Поради това тъга обзема хора, които слушат радостното пеене на детето. Най-възвишената кантата, която може да се чуе тук на земята, е чуруликането на човешката душа през устата на детето. Това неясно шушукане на някаква мисъл, породена инстинктивно, съдържа несъзнателен повик към вечната справедливост; може би това е протест от прага на входа преди влизането в живота; смирено и сърцераздирателно възмущение; тази усмихваща се към безкрайността невинност покорно приема всички положения в съдбата на слабото и беззащитно същество. Ако му се случи нещастие, това ще означава, че е злоупотребено с неговото доверие.

   Шепотът на детето е горе-долу като словото; песен без ноти; говор без срички; шепотът е започнал на Небето и никога няма да заглъхне на земята; той предшества раждането и не стихва, продължава. Мънкането съдържа това, което детето е казвало, когато е било ангел и това, което ще каже, когато стане човек; люлката има свое Вчера, както гробът има свое Утре; и в смътното чуруликане това утре и това вчера съединяват своята двойна загадъчност; и нищо не доказва така Бога, вечността, отговорността и двойнствеността на съдбата, както страшната сянка в тази лъчезарна душа. 

Душата вярва в светлината.

Каквото и да има над главата си - таван или свод, в очите на детето винаги се отразява небето. 

Нищо не прилича така много на душата, както пчелата. Тя лети от цвят на цвят, както душата от звезда на звезда, и пренася мед, както душата пренася светлината. 

Пчелата е като домакинята. Тя се кара пеейки.

...в безкрайността имаше нещо майчинско; това чудо, вселената, е в пълен разцвет, нейната безграничност се допълва с добротата ѝ. 

Една клета жена е много по-нещастна от един окаян мъж, защото е средство за развлечение.

Човек най-добре се спасява, когато е сам. Където един минава, двама не минават.

Жените са слаби, но майките са силни. 

...огромна сграда, която сякаш бе построена от мрак, по-черен от мрака, който я заобикаляше. 

...всичко, което обобщава човечността, е свръхчовешко. 

"О, ако трябва така да умрат (децата ѝ), аз ще убия Бога!"

Когато възрастните са ужасени, децата са любопитни. Който лесно се учудва, трудно се плаши; незнанието прави човека безстрашен.

Зад облака, който ни хвърля сянка, има звезда, която ни хвърля светлината си. Ние не можем да се измъкнем нито от светлината, нито от сянката. 

Благоразумието е само разум; а чувството често е съвестта. Първото е чисто човешко, второто е по-висше. Поради това чувството не е така ясно, но е много по-мощно. Все пак - каква сила в строгия разум! 

- Какво...има над правосъдието?
- Справедливостта. 

- А детето! На кого го даваш ти?

- Най-напред на бащата, който го зачева, после на майката, която го носи в утробата си, после на учителя, който го възпитава, после на града, който го прави зрял, после на родината, която е върховна майка, после на човечеството, което е велико семейство...Всяка от тия степени баща, майка, учител, град, родина, човечество е едно от стъпалата на стълбата, която води до Бога. 

Моята мисъл е: винаги напред. Ако Бог беше желал човек да се връща назад, би му поставил едно око в тила. Нека да гледаме винаги към страната на изгрева, на разцъфтяването, на раждането. Това, което пада, окуражава това, което се изкачва. Пропукването на старото дърво е повик към младото дърво. Всеки век изгражда свое дело, днес гражданско, утре човешко. 

Таити е рай. Само че в този рай никой не мисли. А по-ценен е един мислещ ад, отколкото един глупав рай...Нека си бъдем човешко общество. По-голямо от природата. Да. Ако вие не прибавяте нищо към природата, защо да излизате от природата? Тогава задоволете се само с труда, както мравката, и само с меда, както пчелата. Останете си работно животно, вместо да бъдете управляващ ум. Ако прибавите нещо към природата, вие непременно ще станете по-голям от нея; да прибавяш значи да увеличаваш; да увеличаваш значи да растеш. Обществото е възвишената природа. Аз искам всичко онова, което липсва на кошерите, всичко онова, което липсва на мравуняците - паметници, изкуство, поезия, герои, гении. Законът на човека не е да носи вечните товари...Човекът не е създаден да влачи вериги, но да разперва криле.

Увеличаваше се светлината на зората, която блестеше в зениците му. 

Природата е безмилостна; тя не желае да прибере своите цветя, своята музика, своите благоухания и своите светли лъчи пред отвратителните човешки дела; тя смазва човека с контраста между божествената красота и социалната грозота; тя не го пощадява, показва му крилете на пеперудата и песните на птиците; и трябва в разгара на престъплението, в разгара на отмъщението, в разгара на варварството той да почувства погледа на тия свети неща; той не може да избегне огромното порицание на всемирната доброта и неумолимото спокойствие на небесната синевина. Безобразието на човешките закони трябва да се покаже съвсем разголено сред ослепителната вечна красота. Човекът разбива и смазва, човекът унищожава, човекът убива; но лятото си остава лято, лилията си остава лилия, звездата си остава звезда. 

И тия две души, трагични сестри, отлетяха заедно, тъмната се вля в светлината на другата.

Из "Мактуб" от Паулу Коелю

Мисли за гъсеницата. Тя прекарва по-голямата част от живота си на земята, завиждайки на птиците и негодувайки срещу съдбата си и вида си. "Аз съм най-нещастното от всички създания — мисли си тя. – Безобразно, отблъскващо и осъдено да пълзи по земята". Веднъж, обаче Майката Природа помолила гъсеницата да направи какавида. Гъсеницата се изумила, до този момент тя никога не била правила какавиди. Мислила си, че това е построяване на гроб и се подготвила да умре. Макар и нещастна в живота, който живяла до този момент, тя се оплакала на Бога: "Тъкмо привикнах към това положение на нещата, Господине, и ти ми взимаш и малкото, което имам." В отчаянието си, тя се завила в какавида и започнала да чака края си. След няколко дни, гъсеницата видяла, че се е превърнала в прекрасна пеперуда. Тя можела да лети в небето и била необикновено възхитена от това. Тя изпитала удивление от живота и от Божиите замисли.

Изкуството да се гадае е било разработено, за да бъдат съветвани хората, а не за да се предсказва бъдещето. То дава добри съвети, но лоши пророчества. В една от молитвите си, с които Иисус ни учи, казвайки: "Господ ще го направи". Когато Бог поставя проблем, Той дава и решението му. Ако гаданието би било способно да предсказва бъдещето, всеки предсказател би бил богат, женен и доволен.

Човекът, който търси само светлината, бягайки от отговорностите, никога няма да намери сиянието.

Бог живее…в онези места, където Mу позволят да влезе.

Онези, които тръгват в нова посока и искат да запазят малко от стария си живот, тяхното собствено минало ги разкъсва на части.

…стиховете на Р. Тагор, записани на плочата: "Не чукът е направил тези скали толкова прекрасни, а водата - със своята сладост, танц и песен". Там, където силата може само да разруши, мекотата може да извае.

От страх да не се смалим, ние не растем. От страх да не заплачем, ние не се смеем.

Ученикът казал: "Всички учители говорят, че духовното съкровище се придобива чрез индивидуално търсене. Тогава защо сме тук всички ние заедно?" "Вие сте заедно, защото гората е винаги по-силна от самотното дърво - отговорил учителят. - Гората съхранява влагата, съпротивлявайки се на урагана и помага на почвата да бъде плодородна. Но това, което прави дървото здраво, са неговите корени. И корените на едно растение не могат да помогнат на друго да расте. Това, че сме заедно с една цел, позволява на човека да расте по свой собствен начин и това е пътят на тези, които искат да се съединят с Бога.

Всеки, който иска да ограби заради Бога, иска да ограби Бога.

Страхът не е признак на малодушие. Този страх ни позволява да бъдем смели и достойни пред лицето на житейските ситуации. Някой, който е изпитвал страх и въпреки него е действал, без да му позволи да го изплаши, доказва своята храброст. Но някой, който в трудна ситуация не се е съобразил с опасността, само доказва своята безотговорност.

Щом намерих всички отговори, всички въпроси се промениха.

Никой никога няма да докаже, че Бог съществува. Определени неща в живота трябва просто да бъдат опитани и никога обяснени. Любовта е такова нещо. Бог, който е любов, е също такова нещо…Бог никога няма да влезе в главата ти. Вратата, която Той използва, е твоето сърце.

Ева се разхождала в Едемската градина, когато я настигнала змията. "Изяж тази ябълка" - казала тя. Ева, научена от Бога, се отказала. "Изяж тази ябълка - настоявала змията. - Така ти ще станеш по-красива за своя мъж". "Това не ми е необходимо - отговорила Ева. - Той няма друг, освен мене". Змията се засмяла: "Разбира се, че има". Понеже Ева не повярвала, тя я завела на върха на хълма, където имало кладенец. "Тя е там долу. Точно тук я скри Адам". Ева погледнала надолу и видяла красива жена, отразена във водата. А след това изяла ябълката, предложена й от змията.

Кръстопътят е свещено място. На него поклонникът трябва да вземе решение. Ето защо боговете обикновено спят и ядат по кръстопътищата. Там, където се пресичат пътищата, са концентрирани две големи сили - пътят, който ще бъде избран, и пътят, който трябва да бъде отхвърлен. Двата са превърнати в единствен път, но само за кратък период от време. Поклонникът може да си отпочине, да поспи малко и дори да се посъветва с боговете, които населяват кръстопътя. Но никой не може да остане там завинаги: щом изборът е направен, той трябва да върви, без да мисли за пътя, който е отхвърлил. В противен случай кръстопътят става проклятие.

В разгара на най-проливния дъжд през малко село върви човек и вижда горяща къща. Когато се приближава до нея вижда един човек, който седи в пламналата гостна стая. "Ей, къщата ви е в пламъци!" - завикал пътешественикът. "Знам това" - отговорил му човекът. "Тогава защо не излизате?" "Защото вали дъжд - заявил човекът. - Майка ми винаги ми казваше, че мога да пипна пневмония, ако излизам в дъжда". Коментар на Зао Чи относно баснята: "Мъдър може да се смята онзи човек, който е способен да пренебрегне ситуацията, ако види, че е принуден да направи това".

…не съдете другите, заради техните убеждения. Ние не можем да осъждаме мечтите на другите. За да вървим с вяра по своя собствен път, не е необходимо да доказваме, че пътят на другия е погрешен. Този, който прави само това, което му се получава, не вярва в своите собствени сили.

Повечето примитивни цивилизаци имат обичай да погребват своите мъртви в позата на зародиш.

Когато човек чувства, че душата му е недоволна, той не може да моли за съвет. Самостоятелното решение е необходимо за…по-нататъшно напредване в живота.

   Философът Аристипус се наслаждавал на властта си в съда на Дионисий, тиранина на Сиракуза. Веднъж през деня той отишъл при Диоген, който си готвeл лещена чорба. "Ако Вие искате да бъдете Диониски съдия, не трябва да ядете леща" - казал Аристипус. "Ако знаехте, колко възхитително вкусна е лещата, Вие нямаше да искате да сте Диониски съдия" - отговорил Диоген. Учителят казал: "Истината е в това, че всичко има цена, но цената винаги е относителна. Когато ние следваме мечтите си, ние можем да създадем впечатление пред другите, че сме нещастни и неудачници. Но не е важно какво мислят другите. Важна е радостта в сърцето ни".

Вселенската Душа се нуждае много от това, вие да сте щастливи.

…колкото повече искате да дадете, толкова повече ще получите обратно.

Прошката прилича на улица с двупосочно движение. Всеки път, когато ние прощаваме някому, ние прощаваме и на самите себе си. Ако сме търпими към другите, можем по-лесно да приемаме своите собствени грешки. По този начин, без вина или мъкa, ние сме способни да подобрим своето отношение към живота. Когато поради слабост ние позволяваме на ненавистта, завистта и нетърпимостта да вибрират около нас, ние поглъщаме още повече от тези колебания…Актът на прошката изчиства астралния план и ни показва истинската светлина на Божественността.

…кого можем да смятаме за мъдър човек. Това е онзи, който без да убива своите страсти, е способен да ги контролира.

Разказват за четвъртият Влъхва, който също видял звездата, сияеща над Витлеем. Но той винаги закъснявал да стигне до мястото, където би могъл да бъде Иисус, защото по пътя постоянно го спрали бедни и нуждаещи се с молби за помощ. След тридесет години странстване по стъпките на Иисус, през Египет, Галилея и Витания, влъхвата стигнал до Йерусалим, но отново било прекалено късно. Детето Иисус вече било мъж и влъхвата пристигнал в деня на разпятието. Мъдрецът носел бисери, за да ги даде на Иисус, но продал всичките, за да помогне на онези, които срещал по пътя си. Останал му само един бисер, но Спасителят вече бил мъртъв. "Аз провалих делото на целия си живот" - помислил си мъдрецът. А след това чул глас: "Въпреки това, което ти си мислиш, ти беше с мен през целия ми живот. Аз бях гол, и ти ме облече. Аз бях гладен, и ти ме нахрани. Аз бях арестуван, и ти ме навести. Аз бях във всяка бедна душа по твоя път. Благодаря ти за това, че ти толкова често ми показваше любовта си".

Когато твоята душа е в съгласие с твоите мечти, това прави Бога щастлив.

Когато дървото е претоварено с плод, неговите клони се навеждат до самата земя. Истински мъдър е скромният. Когато дървото не носи никакъв плод, неговите клони са високомерни и надменни. Глупавият човек винаги вярва, че е по-добър от другите.

На Тайната вечеря Иисус обвинил - с едни и същи думи и с еднаква сериозност двама от своите апостоли. Двамата ще извършат престъпленията, предвидени от Иисус. Юда Искариотски ще се стресне и ще осъди себе си. Петър също ще се стресне след като три пъти отхвърли всичко, в което е вярвал. Но в решаващия момент Петър ще разбере истинското значение на Христовото послание. Той ще помоли за прошка и унижен, ще продължи да проповядва. Той би могъл да избере самоубийството, но вместо това той ще се срещне с апостолите и ще каже: "За моята грешка ще се знае до края на човешкия род. Но ми позволете да я поправя". Петър ще разбере, че Любовта прощава. Юда няма да разбере нищо.

Ние маскираме нашите добри действия с ирония и безразличие, сякаш животът е синоним на слабост.

Всички пътища водят до едно и също място. Но вие избирате пътя и вървите по него докрай. Не се опитвайте да вървите по всички пътища.

Приеми тайнствата на религията и Вселената ще ти се покаже.

Ако искаш по-добре да разбереш своята роля в света, записвай. Опитай се да вложиш душата си във всеки ред, дори никой да не го прочете, или което е по-лошо, ако някой прочете онова, което ти не би искал да бъде прочетено. Обикновеното писмо ни помага да организираме своите мисли и да видим по-ясно какво ни заобикаля. Хартията и писалката творят чудеса - те облекчават болката, правят мечтите ни осъществими и извикват загубената надежда. Думата има сила.

Ако в твоето сърце има духовни съкровища, приложѝ ги още сега. Или те ще изчезнат. 

Из "Белю Пушилката" от Джек Лондон

Бавно припадаше сив здрач, ставаше по-студено и гледката като че ли придоби някаква първобитна суровост.

В мигове на пълно изтощение хората забравят всичките ограничения, наложени им от цивилизацията,

Аз съм съвсем буден. Система не може да има, но ти пак си измислил система. Простото тройно правило е вятър и мъгла. От календара не е останало нищо. Светът е хвръкнал по дяволите. Няма вече нищо правилно и установено. Таблицата за умножението се е побъркала. Две е осем, девет е единадесет, а две по две е осемстотин четиридесет и шест… и… половина. Нещо е всичко, нищо е нещо, а два пъти всичко е крем за лице, млечен коктейл и басмени коне. Ти си измислил система. Сметките бият пресмятането. Туй, дето не е, а това, дето го няма, трябва да го има. Слънцето изгрява на запад, луната е касова бележка, звездите са консервирано месо, скорбутът е божия благословия, умрелият рита, скалите плуват, водата е газ, аз не съм аз, ти си някой друг, пък може и да сме близнаци, ако не сме мусака от загорели картофи, за пържена със син камък. Събудете ме! О, няма ли някой да ме събуди!

   

   Пушилката обичаше този живот, лютата полярна зима, безмълвната пустош, безкрайната снежна покривка, на която не беше стъпвал човешки крак. Около него се издигаха заледени върхове, които нямаха имена и не бяха нанесени на географската карта. Окото му не долавяше някъде в неподвижния въздух на долините да се вдига пушек от ловджийски стан. Той се движеше сам в натежалата тишина на безлюдното мъртвило, но самотата не го потискаше. Пушилката обичаше, всичко това — дневния труд, джафкащите кучета, стъкмяването на стана в продължителния здрач, трепкащите звезди над главата му и пламтящото великолепие на Северното сияние.

   Най-много обичаше той своя стан в края на деня сред тази снежна пустиня. Никога нямаше да го забрави. Той виждаше мислено картината, която щеше да нарисува някой ден. Утъпкано място в снета, където гори огън; легло от два кожуха от заешки кожи, постлани върху прясно отсечени елхови клони; заслон от парче брезент, който спира и отпраща назад топлината на огъня; опушен кафеник н кофа, сложени на повалено дърво, мокасини, надянати на пръчки, за да съхнат, забити в снега снегоходки; а оттатък огъня — кучета, гушещи се по-близо до топлината, посърнали и нетърпеливи, космати и заскрежени, с пухкави опашки, с които грижливо покриват краката си; а наоколо — стена от обкръжилия го мрак.

…В своята самота, лишен от възможността да размени с някого дума, той много мислеше и мислите му бяха дълбоки и прости. Мислеше с ужас колко безсмислено беше пропилял годините на градския си живот, мислеше за бездарността на всички школски и книжни философии, за многоумния цинизъм на редакциите и художническите ателиета, за лицемерието на спекулантите, почиващи в своите клубове. Те не знаят какво е вълчи апетит, непробуден сън, желязно здраве; никога не са изпитвали истински глад, истинска умора, за тях е непознато опиянението от работата, от което кръвта във всичките ти жили кипи като вино.

   Този прекрасен, мъдър, суров Северен край бе винаги съществувал, а той нищо не е знаел за него. Учудваше го как е могъл той, създаденият за такъв живот, да не чуе тихия зов на северната природа…

…те се носеха през стената на черния мрак … Този мрак бе почти лепкав, толкова много приличаше на плътно вещество.

„Човек не е победен, докато не са го победили“ 

…ще си намерим тук белята и ще киснем цяла вечност и още малко отгоре.

В тези консервирани храни липсва най-важното, най-същественото нещо. От тях е бил изпарен самият живот.

…няма нищо по-лесно от туй да излъжеш… Светът е препълнен, та чак прелива от глупаци, дето просто търсят някой да им помогне да се разделят със златото си.

Я погледни това Северно сияние… Несериозна работа, а? Също като някоя врътлива и непостоянна жена. И най-добрите са непостоянни, ако не са глупави. И всичките са котки, най-малките и най-големите, най-добрите и най-лошите. Подгонят ли някой мъж, на когото са хвърлили око, заприличват на ненаситни лъвове и виещи хиени.

    По-късно сутринта Пушилката отиде да се поразходи из улисания в първобитното си всекидневие стан. Току-що се бе завърнала голяма дружина ловци и мъжете се разотиваха всеки при своя огън. Жени и деца отиваха с кучета, запрегнати в празни шейни, други жени и деца мъкнеха заедно с кучетата шейни, натежали от прясно, но вече замръзнало месо от убития дивеч. Времето беше мразовито, както се случва понякога в ранна пролет, и тази първобитна картина се разиграваше при температура тридесет и пет градуса под нулата. Никъде не се виждаше тъкан плат. Всички бяха еднакво облечени с кожуси и дрехи от мека дъбена кожа. Край Пушилката минаваха момчета с лъкове в ръце, а стрелите в колчаните им бяха с каменни върхове; виждаха се и много костени и каменни ножове за дране на кожи, затъкнати в поясите или в кании, закачени на врата им. Жени шетаха около огньовете и пушеха месо, а вързани на гърбовете им кърмачета с опулени очички смучеха парчета лой. Кучета — истински вълци — настръхваха пред Пушилката, но се пазеха от заплашващата ги къса тояга, която той носеше; те душеха миризмата на този пришълец, когото трябваше да търпят поради тоягата.

…ловджийският стан се местеше все по-нататък по дирите на елените. Това бяха истински диви индианци…Тука бе горе-долу западната граница на техните земи — през лятото те отивали в тундрите по бреговете на Ледовития океан, а на изток стигали чак до Лъскуа.

Аз все още не мога да се начудя на своето откритие колко лесно се живее без света.

— Лабискуи, дъщерята на Снас, Властителя на дъждовете, Великия вожд, ще запали първия си момински огън тая вечер.

Но аз бих искала да любя така. Всичките ли млади мъже и жени по света любят по този начин? Тука не е така. Тука само се оженват. Изглежда, че нямат време. Аз съм англичанка и никога няма да се омъжа за индианец. Какво бихте направили вие? Затова още не съм палила моминския си огън. Някои от младежите все се молят на баща ми да ме накара да го запаля…Един от тях е Либаш. Той е голям ловец. А Махкук все обикаля и пее песни. Той е смешен. Довечера, ако дойдете при шатрата ми, след като се стъмни, ще го чуете как пее в студа. Но татко казва, че мога да правя каквото си искам и затова няма да паля моя огън. Виждате ли, когато една девойка реши да се омъжи, тя го съобщава на младежите по този начин. Четириокия винаги казваше, че това е чудесен обичай. 

В съобщението се изброяваха имената на десетина девойки, след това трите вестителки закретаха нататък, за да разгласят същото край другите огньове.

Ергените, които бяха дали младежка клетва никога да не говорят с никаква девойка, не се интересуваха от предстоящата церемония. За да покажат презрението си, те започнаха да се стягат незабавно да заминат и изпълнят задачата, която им бе поставил Снас,…

…въпреки искрената си любов девойката не знаеше как се държат влюбените. За първобитните диваци любовните ласки са непознати. Тя не е имала от кого да ги научи.

Лабискуи продължаваше да чурулика и да възпява сладката мъка на своята любов, докато той се мъчеше да се съвземе и да намери начин да ѝ каже трънливата истина.

Девойката го гледаше с влюбени очи и всеки неин поглед беше милувка. 

За първи път в живота си той започваше наистина да разбира какво нещо е жената, а душата на Лабискуи бе тъй чиста, тъй изумителна в своята наивност и неведение, че Пушилката безпогрешно четеше всяка нейна мисъл. Тя притежаваше всичките ненакърнени добродетели на своя пол, неопошлени от познаването на живота и от хитрините на самозащитата. Мислено той препречете Шопенхауер и се убеди, извън всякакво съмнение, че печалният философ не е бил прав. Да опознаеш жената, както Пушилката опозна Лабискуи значеше да разбереш, че всички женомразци са болни хора.

Той бе потресен до дъното на душата, когато откри у себе си тази наклонност към многоженство. Беше чувал да се спори по този въпрос в артистичните среди на Сан Франциско — че било възможно един мъж да обича две жени, дори и три жени едновременно. Но не беше го вярвал. Как можеше да го повярва, без да го е изпитал? Сега беше друго. Той наистина обичаше две жени и макар повечето време да беше съвсем убеден, че обича Джой Гастел повече, имаше, и други моменти, когато със същата увереност чувстваше, че обича Лабискуи повече.

…нямаше достатъчно спартански дух, за да порази тази жена-дете със смъртоносен удар в сърцето.

Никой не иска да види дъщери си омъжена…Поне хора с въображение. От това боли. Самата мисъл причинява болка, казвам ви. Но въпреки всичко, поради естествения ход на живота, някой ден Маргарет все ще трябва да се омъжи. 

…очите й светеха от любов, която тя не умееше да скрие, понеже не знаеше да се преструва.

Мислите за тебе в моето сърце са ярки и безбройни като звездите… няма език за тях. Как мога да ти ги разкажа? Те са тук, виж!

С тези думи Лабискуи му свали ръкавицата, мушна ръката му в топлата пазва на своята парка и я сложи на сърцето си, Тя я притисна и задържа там. И в проточилото се мълчание той долови удари, ударите на нейното сърце, и разбра, че всеки удар е любов. А после бавно, почти неусетно, все още стиснала неговата ръка, тя откъсна снагата си от него и го поведе към хранилището. И той не можа да устои. Сякаш го водеше самото ѝ сърце, което лежеше в шепата му.

ЗА БЯЛАТА СМЪРТ:

След четвърт час те спряха, за да си поемат дъх. — Аз вече не виждам далечните върхове — забеляза Пушилката.

— Въздухът става, гъст и тежък — добави Лабискуи. — Трудно се диша.

— Има три слънца — дрезгаво промърмори Маккан, олюля се и се облегна на щеката си, за да не падне.

Имаше по едно лъжливо слънце от двете страни на истинското.

— Те са пет — рече Лабискуи и докато гледаха, все нови и нови слънца блясваха пред техните очи.

— Боже Господи, небето е пълно със слънца, те нямат брой! — уплашено закрещя Маккан.

И това беше вярно, защото, където и да погледнеха, полукръгът на небето блестеше и пламтеше, от появяващи се в него все нови слънца.

Маккан остро изписка от изненада и болка.

— Нещо ме ухапа!… изкрещя той и отново изписка.

След това изписка Лабискуи, а Пушилката усети остро убождане в бузата, толкова студено, че го опари като киселина. Това му напомни как веднъж бе плувал в морето и го бе жегнала с отровните си пипалца медуза-сифонофора. Усещанията толкова много си приличаха, че той машинално обърса бузата си, за да се отърве от несъществуващото парливо вещество.

А после, странно приглушен, проехтя гърмеж… С лица, убождани и жегвани от невидими въздушни остриета, тримата се пръснаха широко по снежната покривка и се закатериха нагоре. Приглушените изстрели на пушките звучаха странно в техните уши… — Колко странно звучи гласът ти — забеляза Пушилката. — Сякаш идва някъде отдалече.

— Закрий си устата! — извика внезапно Лабискуи. — И не приказвай. Сега знам какво е това. Закрий си устата с ръкава, ей така, и не говори!

Маккан падна пръв и с мъка се изправи на крака. А след това те всички започнаха да падат, да стават и пак да падат, докато стигнаха върха. Волята им беше по-силна от мишците, те не знаеха защо, но усещаха, че целите са сковани и изтръпнали и едва могат да се движат. Когато погледнаха назад от билото, видяха младежите да се препъват и падат по нагорнището.

— Няма да стигнат дотука — каза Лабискуи. — Това е бялата смърт. Познавам я, макар и да не съм я виждала. Чувала съм старите хора да разправят. Скоро ще плъзне мъгла, но не като планинската или морската мъгла, или като мъглата при силен студ. Малцина са я видели и останали живи.

Маккан зина и започна да се задушава.

— Закрий си устата! — заповяда Пушилката.

Припламналата от всички страни около тях светлина накара Пушилката да вдигне очи нагоре, към множеството слънца. Те мъждееха и се забулваха. Въздухът бе изпълнен с микроскопични огнени искри. Близките върхове се губеха в тази призрачна мъгла; младежите, които неотстъпно се приближаваха, потъваха в нея. Маккан беше се отпуснал, и седеше клекнал на ските, закрил, уста и очи с ръцете си… задържайки се и управлявайки с щеката, се стрелна в искрящия елмазен прах и изчезна.

Пушилката погледна Лабискуи и тя му се усмихна, макар че едва се крепеше на краката си. Той й кимна да тръгва, но девойката се приближи до него и така, един до друг, на десетина стъпки разстояние, двамата полетяха надолу през парещата плътна стена на студения огън…

— Сега трябва да спрем — с мъка прошепна Лабискуи, — иначе ще умрем. Трябва да се покрием, така казваха старите хора.

Без да губи време да развързва възлите, тя започна да прерязва ремъците на торбата си. Пушилката преряза своите и като хвърлиха последен поглед към огнената смъртоносна мъгла и многото слънца, двамата се покриха с кожените си завивки и се свиха прегърнати под тях. След миг усетиха някой да се препъва в тях и да пада, после чуха безпомощно хлипане и псувни, задавени в страшен пристъп на кашлица, и разбраха, че Маккан се притиска към тях и се завива със спалния си чувал.

Сетне самите те започнаха да се задушават, разтърсвани и раздирани от суха кашлица, спазмодична и неудържима. Пушилката забеляза, че температурата му се качва и той целият гори, в същото състояние изпадна и Лабискуи. Часове наред пристъпите на кашлицата ставаха все по-чести и по-силни, но най-лошото дойде едва късно подир обед. След това бавно настъпи подобрение и между пристъпите те задрямваха от изтощение.

Обаче Маккан кашляше все по-лошо и по-лошо и те разбраха по неговите стонове и писъци, че е в безсъзнание. Веднъж Пушилката понечи да отметне завивките, но Лабискуи здраво се вкопчи в него.

— Не — замоли му се тя. — Да се отвиеш сега, значи смърт! Притисни лицето си тука, в моята парка, дишай леко и не приказвай… виж, както правя аз.

— Сложи устните си на моите — рече тя. Искам да умра така.

— Ние ще умрем заедно, скъпа — отговори той.

— Не! — Леко потрепване на ръката й го прекъсна, а гласът ѝ бе толкова слаб, че той едва го чуваше, но все пак чуваше всяка нейна дума. Ръката й затършува в качулката на нейната парка, тя извади оттам някаква торбичка и я сложи в неговата ръка. — А сега дай си устните, любими. Твоите устни на моите устни и твоята ръка на моето сърце.

И в тази дълга целувка тъмата отново го обгърна, а когато дойде на себе си, разбра, че е сам, разбра, че и той ще умре. И уморено се зарадва, че ще умре.

Той забеляза, че ръката му лежи върху торбичката. Засмя се вътрешно на любопитството, което все пак го караше да дръпне вървите и да я отвори. От нея се изсипа мъничък поток храна. Нямаше нито едно късче, което да не му беше познато, и всичките Лабискуи бе откраднала от Лабискуи — трохи хляб, сложени настрана в далечните дни, преди Маккан да загуби брашното; парченца и нахапани залъци еленово месо; остатъци от лой; задният крак на заека, недокоснат; задният и част от предния крак на невестулката; крилцето на овесарката със следи от зъбите й, отказали се да го изядат — жалки огризки, трагични саможертви, доброволни самоизтезания, хапки, които неизмеримата ѝ любов бе откраднала от ужасния глад.