Селянинът и лисицата
— Ти си глупак, — казала лисицата. — Жена ти е зла, свадлива, немарлива и грозна, не те обича и отдавна иска да се отърве от теб.
— Е, какво да се прави, — отвърнал селянинът, — така ми било писано.
Така разговорът свършил…
Лисицата откраднала един голям котел, напълнила го с вода и го поставила да ври на едно кръстовище. Наблизо минала жената на селянина и попитала:
— Какво вариш тук, лисицо, лиске?
— От всички страни на света събрах богатство, късмет, щастие и здраве, — отвърнала лисицата, — варя от тях вълшебна отвара. Който се изкъпе в нея, ще стане най-богат и най-щастлив от всички.
— А ако аз се изкъпя, — попитала коварната жена, — ще стана ли най-красива, най-богата и най-щастлива?
— Разбира се, че ще станеш, — отговорила лисицата, — но аз приготвям отварата за себе си и няма да позволя на никого да я докосне.
— А готова ли е отварата? — попитала жената.
— Отдавна е готова, — казала лисицата. — Ей сега ще си сваля кожата и ще вляза в котела.
Лисицата не успяла да довърши думите си, когато жената на селянина рипнала в котела и се сварила. А лисицата, без много да се бави, й смъкнала кожата и се облякла в нея. После обърнала муцуна на изток и започнала да мърмори заклинания, едно от друго по-дълги. Слънцето не се било скрило зад върховете на дърветата, когато лисицата се превърнала в прекрасно момиче, което приличало на жената на селянина толкова, колкото дъщерята красавица на уродлива майка. Прибрал се селянинът вкъщи, а на прага го посрещнала с поклон млада жена. Влязъл вътре, а там всичко било прибрано, никъде нямало прашинка, застлано с коприна, а в сандъците проблясвали златни и сребърни монети. Селянинът се удивил и се зарадвал, но не дал вид. Хапнал малко и легнал с младата си жена. Така си живели доволно и щастливо цяла година, но в една дъждовна есен на вратата им почукал странстващ даос и помолил да го пуснат да пренощува. Селянинът го приютил, на сутринта излязъл да го изпрати, а гостът му казал:
— Ти знаеш ли с кого делиш леглото, покрива и храната си?
Селянинът се усмихнал и попитал:
— А ще стане ли животът ми по-добър от това знание?
Даосът се замислил, поклатил глава и си тръгнал по пътя, без да каже нищо.
Огледалото
Веднъж в двореца влязло едно куче. Огледало се и видяло около себе си стотици кучета. Като всяко разумно куче, то се озъбило, за да се защити от тези, които го обкръжавали. В отговор всички те се озъбили. Кучето заръмжало, другите кучета веднага отвърнали със същото.
Сега кучето било убедено, че животът му е в опасност и започнало да лае. Напрегнало всичките си сили и залаяло особено отчаяно. Но в същия миг хилядите кучета също залаяли. И колкото повече лаело то, толкова по-силно му отвръщали те.
На сутринта открили нещастното куче мъртво. А в двореца нямало никого, само милиони огледала. Никой не се бил с кучето, нямало и кой да се бие, но то видяло себе си в огледалата и се изплашило. Когато влязло в битка, отраженията в огледалата направили същото. Кучето умряло в битката с милионите си отражения, които го заобикаляли.
Ако вътре във вас няма никакви препятствия, не може да има никакви препятствия и навън, нищо не може да застане на пътя ви. Такъв е законът.
Светът е само едно отражение, едно огромно огледало.
Смъртта на пеперудата
— Без да искам, убих една пеперуда, — изхлипало детето, — а мама ми каза, че да се отнеме чуждият живот е голям грях.
— Наистина е така, — важно отговорила Свинята, — но е грях само когато убиваш, без да е наложително, и изпитваш удоволствие от това. Милиони пеперуди умират всеки ден в клюновете на птиците или от лошото време, но малцина страдат за тях, това е естественият ход на нещата.
— Но гласът на майка ми сякаш е вътре в мен и непрекъснато ме укорява, — възразило момчето.
— Какво толкова, обясни му всичко и му кажи, че не е прав, — посъветвала го Мъдрата Свиня.
Озадаченото момче прошепнало нещо под носа си, лицето му грейнало в усмивка и се затичало нанякъде, като от радост дори забравило да благодари на Мъдрата Свиня за съвета.
— Хората наистина са майстори в това да си създават неприятности, за да могат после да се отървават от тях с радост — промърморила Свинята и като помислила, добавила, — и все пак жалко за пеперудата, защото тя също е била нечия приятелка…
Бойният петел
— Сега е почти готов, — отвърнал този път Дзин Син Дзъ. — Дори ако наблизо изкрещи друг петел, той не трепва. Ако го погледнеш отдалече, изглежда като издялан от дърво. Жизнената му сила е достигнала съвършенство. Другите петли няма да посмеят да приемат предизвикателството му. Щом го зърнат, ще се обърнат и ще побегнат.
Ми Дзъ и господарят
Ми Дзъ бил любимец на господаря. А в неговото царство имало закон: ако някой впрегнел царската колесница на своя глава, отсичали му краката.
Един ден майката на Ми Дзъ легнала на смъртния си одър. Той смело взел царската колесница и препуснал към майка си. Когато господарят чул за това, се възхитил и казал:
— Какво уважение! Заради майка си е забравил, че можеше да му отсекат краката!
Друг път, разхождайки се с господаря в градината, Ми Дзъ откъснал една праскова, която толкова му се усладила, че след като изял половината, предложил остатъка на господаря. И господарят казал:
— Колко ме обича! Забравя за себе си, само и само да ме зарадва!
Когато младостта на Ми Дзъ повехнала, господарят охладнял към него и той изпаднал в немилост. Сега вече господарят казвал:
— Какъв негодник! Веднъж излъга, че майка му умира, за да са възползва от колесницата ми. Освен това ме почерпи с нахапана праскова!
Простите истини
Животът ни е ограничен, а знанията безгранични. Опасно е за ограничения да следва безграничното. Това обяснява защо е опасно да се усъвършенстват знанията. Когато правиш добро, избягвай славата, ако правиш зло, избягвай наказанието. Ако приемеш същественото за основа, можеш да съхраниш тялото си, да опазиш живота си, да помагаш на родителите си, можеш да доживееш до преклонна възраст.
В океана живеела една най-обикновена риба. Но толкова много била слушала за Океана, че решила да се труди неуморно цял живот, но да стигне там.
Рибата започнала да се съветва с разни мъдреци и макар че много от тях нямали какво да кажат, те говорели всякакви глупости, за да поддържат авторитета си.
Така една мъдра риба казала, че да се достигне Океанът е много сложно. За целта отначало трябва да се практикуват определени пози и движения от първа степен на осморния път на безупречно движещите се с плавници риби.
Друга риба-гуру учела, че пътят към Океана минава през изучаването на основите на световете на просветлените риби.
Трета проповядвала, че достигането на Океана е много сложно, и много малко риби са успявали. Единственият път бил да се повтаря през цялото време мантрата „Рам-рам-рам…“ и само тогава ще се отвори пътят към Океана.
В края на краищата уморената от разнообразните поучения риба се залутала в някакви водорасли. И там срещнала съвсем обикновена незабележителна с нищо риба (навярно приличала на Лао Дзъ).
Като чула за дългото лутане, тя казала на търсещата риба:
— Океанът, който търсиш, винаги е бил, е и ще бъде до теб. Той винаги храни, пази и обкръжава обитателите си. И ти си част от него, просто не забелязваш това. Океанът е и вътре в теб и около теб, а ти си неговата любима част. Всички риби са вълни от този велик Океан!
Двете сенки
Една сянка попитала друга:
— Защо сме така непостоянни? Преди се вдигахме, а сега нещо сме спрели, преди малко стояхме, а сега се вдигаме?
— Може би постъпваме така в зависимост от нещо? — отвърнала другата сянка. — А може би, постъпваме в зависимост от нещо, което зависи от нещо друго? Завися ли аз от движенията на змията, от крилата на кълвача? Как да знам защо е така? А ако не е, как да разбера защо не е така?!
Бъдете живи
Една от тайните на Лао гласи: „Трябва да скриете това, което е прекрасно у вас, и никога да не го показвате наяве. Когато истината е скрита в сърцето, тя прораства като зърно, хвърлено в земята. Не го изваждайте навън. Ако го покажете на всички, ще умре, без да принесе полза.“
Случило се така, че Джуан Дзъ се прочул много, и императорът го поканил да оглави министерския съвет. Лао Дзъ се разсърдил:
— Някъде си сгрешил, защо иначе императорът би се интересувал от теб? Ти очевидно си се оказал полезен с нещо. Навярно, не си доразбрал нещо в моето учение. Сега няма да те оставят на мира.
Мъдрост
Чичото на Дракона казал на Уън Джъ:
— Ти владееш висшето изкуство. А аз съм болен. Можеш ли да ме излекуваш?
— Подчинявам се на заповедта, — отговорил Уън Джъ. — Но първо ми разкажи как се проявява болестта ти.
— Не смятам похвалите в общината за слава, не смятам хулите в царството за позор; когато получавам, не се радвам, когато губя, не тъгувам. Гледам на живота като на смъртта; на богатството — като на бедността; на човека — като на свинята; на себе си — като на другите; живея в дома си като в странноприемница; наблюдавам общината си, както и царствата Жун и Ман. Не се изкушавам от постове или награди, не се плаша от наказания или откупи, не се променям нито от процъфтяването, нито от падението, нито от изгодата или загубата, не ме вълнува нито радостта, нито скръбта. Заради тази болест не мога да служа на господаря си, да общувам с близките, с приятелите, не мога да се разпореждам с жена си и синовете си, да заповядвам на слугите и робите. Що за болест е това? Как да се излекувам от нея?
Уън Джъ казал на болния да застане с гръб към светлината и започнал да го преглежда.
— Ах! — възкликнал той. — Виждам сърцето ти. На неговото място има празнина цял цун — почти като на мъдрец! В сърцето ти има шест отвърстия, седмото е вече запушено. Вероятно заради това смяташ Мъдростта за болест. Но моето нищожно изкуство не може да излекува това по никакъв начин.
Върховният съдия
Императорът се срещнал с Лао Дзъ и бил толкова очарован от него, че го назначил за върховен съдия.
Лао Дзъ се опитал да откаже поста, но напразно. Тогава се съгласил и казал:
— Ще съжалявате, че ме назначихте, защото моите представи са коренно различни от вашите.
Императорът настоявал, защото бил уверен в необикновената мъдрост на този човек.
Лао Дзъ заел мястото на върховен съдия и първото дело, което разгледал, било на един човек, пипнат на местопрестъплението да краде у най-големия богаташ. Фактически нямало какво да се разглежда, защото крадецът бил заловен на място, а и си бил признал.
Лао Дзъ произнесъл такава уникална и изпълнена с разбиране присъда, каквато не била произнасяна нито преди него, нито след него. Присъдата гласяла, че крадецът трябва да лежи в затвора шест месеца, а същото наказание се налага на богаташа.
Богаташът не могъл да повярва на ушите си.
— Как може! Хем ме обраха, хем аз да вляза в затвора? Защо ме наказвате като крадеца?!
Лао Дзъ казал:
— Ти си първият крадец, а той е вторият. Но твоето наказание би трябвало да бъде по-сурово. Ти си събрал всички ценности на столицата в своите хамбари и килери и си докарал хиляди хора до глад, а това са хората, които произвеждат! Ти живееш за тяхна сметка. Ти си истински паразит!
Цялата зала мълчала. Богаташът казал:
— Възможно е да си прав, но преди да ме изпратиш в затвора, искам да видя императора. Пред императора той казал:
— Вие сте назначили човека, който ме осъди. Но помнете, че ако аз съм крадец, вие сте сто пъти по-голям крадец от мен. Вие експлоатирате цялата страна. Уволнете този човек, иначе ще обяви и вас за крадец.
Императорът казал:
— Грешката е моя, признавам, той ме предупреди, че неговите представи са коренно различни от моите. Ще оправим тази работа.
Лао Дзъ бил освободен от длъжност и императорът му казал:
— Ти беше прав, прости ми. Ние действително мислим по съвсем различен начин.
Духът не познава безпокойство
Лие Юйкоу показвал на Бохуню-Несъществуващия своята изкусна стрелба с лък: опънал тетивата, поставил върху лакътя си паничка с вода и пуснал стрелата, после, без да дочака тя да достигне целта, пуснал втора и трета. И през цялото време стоял неподвижен като статуя.
— Това са майсторски изстрели по време на стрелба, а не стрелба без изстрели, — казал Бохуню. — А би ли могъл да стреляш така, ако си застанал на ръба на скала над пропаст от хиляда метра?
Несъществуващия се покачил на една висока скала, стъпил на един камък, надвиснал над хилядаметрова пропаст, обърнал се и направил крачка назад по такъв начин, че стъпалата му останали до половината във въздуха и повикал при себе си Лие Юйкоу. Обаче той ужасен се хвърлил на земята и закрил лицето си с длани.
— Духът на висшия човек — казал Несъществуващия — не може да бъде смутен, дори когато литва високо в синьото небе, спуска се в световната бездна или се пренася в най-отдалечените кътчета на Земята. А сега ти искаш да си затвориш очите от страх. Изкуството ти не струва много!
Световната мъдрост
Дошъл веднъж при един даоски монах човек, който се оплаквал, че колкото и да се опитва, не може да постигне световната мъдрост. А след като не може да постигне световната мъдрост, той се съмнява в мъдростта на Бога. И това силно го притеснявало, затова дошъл при мъдреца за помощ. Монахът се съгласил да помогне на човека, но при условие, че той ще изпълнява нарежданията му. Първото му нареждане било — да седи на брега и да слуша песента на реката. „Това е гласът на Бога“, — казал монахът. Човекът така и направил.
Но когато вечерта се завърнал при монаха, на въпроса му дали е разбрал мъдростта на света, само поклатил глава.
Тогава второто нареждане било да гледа пламъците на огъня. „Това е танцът на Бога“, — казал монахът.
Но на сутринта човекът отново казал, че не е разбрал мъдростта на света. Земята и въздухът също не му говорели за мъдростта на света, понеже не можел да прогледне в тайните им. Монахът се замислил.
А на третия ден казал на човека: „Тогава погледни навътре в себе си, там се крият всичките ти съмнения“. И като видял в себе си приказния и многообразен свят на душата, човекът постигнал мъдростта на Бога, пресъздал във всяка душа образа на Вселената. И съмненията го напуснали, и се изпълнила с покой душата му.
Така всеки трябва да погледне в себе си, ако иска да види цялата Вселена.
Мелодията на майстора
Съвършения от Северните Врати казал на Жълтия прародител:
— Владетелю, вие изпълнявахте мелодията „Изгрев“ край езерото Дунтин. Слушах я и отначало се изплаших, после се отдадох на не-действие, а накрая се смутих. Мълчах развълнуван и дълго не можах да дойда на себе си.
— Близо си до истината, — отговорил му Жълтия прародител. — Композирах тази мелодия с човешка помощ, настроих цина с помощта на природата, изпълних мелодията с помощта на обредите и дълга, напълних я с велика чистота. Истинската мелодия отначало съответства на човешките дела, съгласува се с естествените закони, осъществява се с помощта на петте добродетели, отговаря на естествеността; след това тя привежда в хармония четирите годишни времена, привежда към великото единство цялото множество от неща. Едно годишно време се сменя от друго и съответно се раждат всичките неща, ту разцъфвайки, ту увяхвайки с постоянно разпределение на гражданските и военните дела. Прозрачният и мътният ефир с помощта на силите на горещината и студа се съединяват хармонично, в потоците светлина се чувства тяхното единение. За да се пробудят насекомите, им изпращам гръм. Край без изход, начало без зачеване. Ту смърт, ту раждане, ту упадък, ту подем — тези явления са постоянни и безкрайни, но всеки път са неочаквани, затова и си се изплашил.
Отново засвирих мелодията, която обединява силите на горещината и студа, озарих я със сиянието на слънцето и луната. Звуците й са ту отривисти, ту протяжни, ту нежни, ту сурови, всички те се изменят заедно. В тях има постоянство, защото няма преобладаващо. Звуците изпълват цялата долина. Размахът на мелодията се определя от обема на нещата; прегради всички процепи и силата й ще се съхрани. Тя е широка и свободна, названието й е високо и светло. Затова душите на предците и боговете ще останат в мрака, а слънцето и луната, планетите и звездите ще се движат според порядъка си. Спирах се заедно с тези, които имат предел, движех се заедно с тези, които са безкрайни. Размишлявах за тях, но не можех да ги достигна; гледах ги, но не можех да ги видя; следвах ги, но не можех да ги догоня. Стоях безмълвен на пътя към четирите пустоти, опрян на един висок платан, и пеех. Зрението ми се изтощи в стремежа да видя всичко, силите ми свършиха в стремежа да догоня всичко. Не успях да достигна всичко и тялото ми се изпълни с пустота, успокои се, затова и ти си се отдал на недействие.
Засвирих отново, без да ме мързи, съединявайки мелодията с естествения живот. Звуците идваха един след друг без ред, безформени. Разливайки се широко, но без да се разтягат. Сумрачна и смутна, почти беззвучна, мелодията не излизаше отникъде, задържаше се в дълбоката тъма. Едни я наричаха смърт, а други — раждане; едни — плод, други — цъфтеж. Тя се разсейваше в движение, изместваше се, не се придържаше към постоянното. Съмняваха се в нея, предоставяйки на мъдрия да я изучава. Мъдрият постигаше природата й, следваше естественото. Творческата сила на природата още не беше докосната, а всичките пет сетива бяха вече готови. Това се нарича естествена мелодия — няма думи, а сърцето се радва. Затова родът на Владеещите Огъня я прослави в химн.
Вслушай се — няма да чуеш звука й.Форми няма да видиш, като се вгледаш.Запълва небето, запълва земята,Обгръща шестте полюса.
Ти поиска да я чуеш, но не я разбра и затова се смути. Започнах мелодията със страх, а страхът предизвиква досада. После засвирих по-мързеливо, ти се отдаде на недействие и затова всичко отстъпи. Накрая предизвиках смут. От него хората стигат до помрачение, а оттам — до пътя. Можеш да се изпълниш с пътя и да живееш с него.
Изкуството на занаятчията
Дърводелецът Цин бил най-добрият в своя занаят.
Веднъж му поръчали да направи рамка за камбаната на владетеля Лу и когато работата била завършена, рамката се оказала толкова прекрасна, че изглеждала като направена от боговете или духовете. Владетелят Лу дошъл да я вили и попитал дърводелеца в какво се крие тайната на изкуството му.
— Аз съм прост занаятчия, — отговорил Цин. — За какво изкуство говориш? Имам само няколко дребни професионални тайни и ще ти ги кажа. Когато реших да направя рамката за камбаната, не ми се искаше да хабя напразно Ци — енергията на живота, затова постех, за да успокоя сърцето си.
След три дни пост вече не мислех нито за възнаграждението, нито за похвалата, нито за желания чин или за парите, които бих могъл да получа за добре свършена работа. На петия ден забравих, че за работата могат да ме поощрят или да ме накажат, че ще ме хвалят или ще ме обвиняват, спрях да мисля, че на едни трудът ми може да изглежда фин и прецизен, а на други — груб. В края на седмия ден от поста съсредоточих духа си до такава степен, че изцяло се забравих: не чувствах нито ръцете си, нито краката си. Занаятът ме изпълни изцяло и всичко останало престана да съществува за мен.
Тогава отидох в гората и след известно време видях дърво, чиято форма беше подходяща за рамката. Ето така духът ми, освободен от всякаква суета и грижа, намери съвършеното дърво. Сигурно затова хората разправят, че боговете или духовете са направили рамката.
Вълшебното копие
Минавайки през града, един от следващите Пътя на истината решил да даде представление на площад, за да заработи препитание за следващите няколко години. Странникът прикрепил към тоягата си нож вместо накрайник, направил си копие и започнал да показва различни номера. Скоро около него се събрала голяма тълпа, а някои от местните юнаци се опитали да се мерят с него в бойното изкуство, но както и да го нападали, с оръжие или без, той ги побеждавал лесно, държейки копието само с три пръста; награждавал нападателите си с обидни удари и ги гъделичкал с острието.
Когато денят започнал да преваля и скитникът решил да завърши представлението си, от тълпата зрители излязъл един младеж и му казал:
— Наистина нямаш равен в изкуството на копието, а аз отдавна търся учител, който би се съгласил да ми го преподава.
Младежът бил от богато семейство. Това ставало ясно от гордото му държание и красивите му дрехи. Докато очаквал решението на събеседника си, той проявил явни признаци на нетърпение и не успял да скрие искрата на високомерие, която проблясвала в присвитите му очи. Като видял, че скитникът се бави с отговора, юношата побързал да продължи речта си, обещавайки му добро заплащане за обучението, и му предложил да нощува в дома му заедно със слугите. Скитникът не искал да си навлича влиятелни врагове, но много искал да продължи пътя си. Затова казал на юношата:
— Аз съм прост човек, а не велик майстор, всичко, което видя ти, е само проявление на могъществото на вълшебната сила на това копие, — той показал тоягата с прикрепения на нея нож и продължил, — всичко, на което съм обучен — това е умението да му служа.
В очите на младежа пламнал алчен блясък и издал желанието му да притежава вълшебното копие. С пренебрежителен тон, в който не останала и капка уважение към скитника, юношата казал:
— Баща ми ще купи копието от теб, а ти ще получиш за него всичко, което пожелаеш. Ако се възпротивиш, е ти го вземат насила.
Скитникът се усмихнал и отвърнал:
— Аз не съм собственик на копието, то е мой господар, не можеш да го купиш, нито да го вземеш насила. Можеш само да му служиш и да се научиш да изпълняваш заповедите му. Ако някой се опита да го завладее по друг начин, ще си навлече нещастие, а вълшебната сила на копието ще отиде в някоя друга вещ.
— Сега разбирам, — възкликнал младежът, — защо това копие изглежда така. Вълшебната сила не искала привлича към себе си вниманието на непосветените. Научи ме да му оказвам почит и да изпълнявам заповедите му.
— Ако искаш да се научиш да му служиш и да бъдеш под негово покровителство, — отвърнал странникът, — ще ти се наложи първо да платиш на място на чиновника на копието обучението и издръжката за една година напред, а после да тръгнеш на пътешествие към свещените планини след копието, защото сега то се е запътило нататък.
До вечерта всичко било уредено и скитникът, младежът и копието тръгнали на път.
Дните минавали, годишните времена се сменяли, а младежът от капризен, изнежен и своеволен хлапак се превърнал в могъщ воин.
Веднъж, когато спътниците се изкачили на един висок превал, странникът хвърлил копието в една дълбока пропаст и едвам удържал младежа да не се хвърли след него.
— Ти достигна висините на изкуството, но не позна корените на живота, — обърнал се той към младия си другар, — нито една вещ на света не си струва да рискуваш за нея живота си. Що се отнася до вълшебната сила на копието, докато ги се учеше да го управляваш, отгатвайки всичките му желания, тя всичката премина в теб.
След тези думи младежът прозрял.
— О, Велики, — обърнал се той към мъдреца, — вземи ме със себе си да ти бъда ученик и вземи от мен заплащане за обучението.
— За истинското знание не се взима отплата, защото така и така отдаваш на него живота си, — отвърнал странникът.
— Защо тогава поискала ти платя, когато се запознахме? — попитал младежът.
Хората не ценят това, което получават даром и са направили от златото мярка за всички достойнства. Но истинските ценности винаги са с теб и около теб, това си ти самият, това, което дишаш, на което стоиш, което утолява жаждата и глада ти, това, което те стопля. Никакви други богатства не могат да се сравняват с това. Но ти никога нямаше да дойдеш с мен, ако в деня на първата ни среща ти бях казал това. Хората по света ценят най-много властта — и ти беше такъв тогава. Но видях в теб жажда за истината и започнах да те уча да обичаш живота. В деня на срещата ни те взех за ученик, ти узна това едва днес, — странникът се усмихнал, погледнал ученика си и тръгнал по своя път.
Мечът на инския цар
Уей Черното Яйце убил Цю Ясния заради тайнствена омраза и синът на Ясния, Верния, решил да му отмъсти. Духът на Верния бил много силен, но телесно той бил много слаб, ядял по едно зрънце и се олюлявал при най-лекия полъх на вятъра. Дори когато бил разгневен, не можел да вдигне оръжие, за да отмъсти. Но понеже се срамувал да търси чужда помощ, се заклел да се разправи сам с Черното Яйце.
Черното Яйце превъзхождал всички със смелостта и дързостта си, изправял се срещу сто мъже, бил човек канара, даже не приличал на човек: с протегнатата си шия отблъсквал удар с меч, с голата си гръд — стрелите. Остриетата се огъвали и пречупвали, а по тялото му не оставала драскотина. Като знаел силата си, той гледал на Верния като на пиле.
— Какво си мислиш, че правиш? — попитал Верния един негов приятел, Съветника Шън. — Ти си така оскърбен, а той те пренебрегва.
— Искам да ме посъветваш, — отговорил Верния, разплакан.
— Чувал съм, че прародителят на Великия съвършен от царство Уей получил скъпоценен меч от инския цар. С такъв меч едно момче може да отблъсне три армии. Дали пък да не му поискаш този меч? — казал Съветника Шън.
Верния се отправил към Уей и се видял с Великия Съвършен. Поклонил му се като роб, помолил го да приеме в дар жена му и децата му, а после се обърнал към него с молбата си.
— Имам три меча, избери си който искаш от тях, — отговорил му Великия Съвършен. — Но с нито един от трите не можеш да убиеш човек. Първо ще ти разкажа за тях.
Първият се казва Криещия светлина в себе си. Гледаш го и не го виждаш, замахваш с него и не знаеш докоснал ли си нещо, или не; прозрачен е и няма граници, разсича тялото, а то нищо не усеща.
Вторият е Приелия сянката. Ако се вгледаш в него от северната страна при смяната на утринния сумрак със зората или в здрача на границата между деня и нощта, ще видиш нещо, но няма да отгатнеш формата. Когато докосне някого, издава тих звън, сякаш скришом, но тялото не чувства болка.
Третият се нарича Закалената нощ. На дневна светлина се вижда сянката му, няма блясък; нощем той блести, но формата му не се вижда. Когато докосне тялото, го разсича с трясък, но раната заздравява веднага, остава само болката, а по острието няма кръв.
Вече тринадесет поколения тези три съкровища се предават в нашия род, но никой не ги е ползвал. Стоят си в килера и дори печатите им не са свалени.
— И все пак съм длъжен да ви помоля за последния, — казал Верния.
Великия Съвършен му върнал жената и децата, постил заедно с него седем дни и привечер, между деня и нощта, се отпуснал на колене и му връчил меча Закалената нощ. Верния го приел, поклонил се два пъти и се върнал у дома.
И тогава Верния се отправил с меча при Черното Яйце. Той лежал пиян по гръб под прозореца. Верния го разсякъл три пъти от шията до кръста, но Черното Яйце дори не се събудил. Верния си помислил, че е мъртъв и побързал да си иде, но на вратата срещнал сина на Черното Яйце. Замахнал три пъти сякаш във въздуха. Синът на Черното Яйце се разсмял и попитал:
— Защо ми правиш знак да дойда три пъти, и при това така глупаво?
Сега Верния разбрал, че с такъв меч не можеш да убиеш човек, въздъхнал тежко и се прибрал у дома.
Като се събудил, Черното Яйце нахокал жена си:
— Оставила си ме да заспя незавит, сега ме боли кръст и гърло!
А синът му казал:
— Снощи идва Верния, срещна ме на вратата и ми направи три пъти знак да дойда — мен също ме боли цялото тяло и не си усещам крайниците. Той ни унищожи!
Двамата учители
След като завършил обучението си при Горския от планина Уан („Гаванка“) и се сприятелил с Тъмното Око, учителят Лие Дзъ се заселил в Южното Предградие. Привържениците му се заселили също там. Те били невероятно много и дори самият Лие Дзъ не знаел точния им брой, въпреки че всяка сутрин водел дискусии с тях, и това се разчуло. Учителят Лие Дзъ двадесет години живял до Учителя от Южното Предградие, като ги разделяла само една обща ограда. Обаче те никога не се канели един друг на гости, а при среща на улицата се правели, че не се забелязват. Учениците и слугите им смятали, че между учителя Лие Дзъ и Учителя от Южното Предградие има някаква вражда.
Един от учениците запитал учителя Лие Дзъ:
— Защо вие, Ваша светлост, и Учителя от Южното Предградие се отбягвате един друг?
— Защо ми е да ходя при него? — отвърнал учителят Лие Дзъ. — Лицето на Учителя от Южното Предградие се отличава с пълнота, а сърцето — с празнота, ушите му не чуват, очите не виждат, устата му мълчи, сърцето не знае, тялото не се движи. И все пак ще се опитам да отида с теб да го видя.
С тях тръгнали четиридесет ученици. Те видели, че лицето на Учителя от Южното Предградие наистина прилича на маска на чудовище, с него не може да се общува. Погледнали към учителя Лие Дзъ и видели, че жизнената му енергия се е отделила от тялото, и той е напуснал тълпата.
Изведнъж Учителя от Южното Предградие посочил един ученик на Лие Дзъ от последния ред и заговорил с него радостно, като че ли пред него стои най-съвършеният и най-силният. Учениците на Лие Дзъ се учудили, и по пътя обратно на всички лицата изразявали съмнение.
— Защо толкова се учудвате? — казал Лие Дзъ. — Постигналият желаемото мълчи, изчерпалият знанията си също мълчи. Говоренето чрез мълчание също е говорене, знанието чрез незнание — също е знание. Липсата на думи и мълчанието, липсата на знания и незнанието — това също е вид говорене, също вид знание. Следователно няма нищо, за което да не говори, нищо, за което да не знае; означава също, че няма за какво да се говори, няма какво да се знае. Това е всичко.
