...любознателността винаги ще си намери съюзници и няма пречки за тоя, който иска да служи на знанието и красотата.
...стените са ръбовете на мраморен съсъд, който е събрал в себе си града, за да не се разлее ни капка от красотата му,...
Самуил е доверчив. Това е слабостта на добрите, които мерят другите със себе си - те не могат да си представят, че тия други са толкова хитри и подли.
...тия правила, които определяха какво да се върши през всеки ден на годината и всеки час на деня и какви одежди да се обличат, като се върши това или онова, не са нищо повече от позлатени вериги, чиито звена се намираха в ръцете на знатните. Десетки императори се бяха задоволявали със своята златна клетка.
Хубаво е цял живот човек да милва и хора, и животни, ала светът е така нареден, че ако не убиеш вълка, той ще ти изяде агнето. И ако не изкорениш плевела, житницата ти ще остане празна.
...граница и жена не се опазват, ако Господ не ги пази.
И най-могъщият дъб зрее в малък желъд.
...съдбата е затворила очите му за блясъка на света, за да го накара да обърне поглед навътре, към себе си.
Преди векове славяните ослепявали своите певци - да ги накарат да гледат само хубостта на словото.
Тая тояжка беше рабошът на Самуил. С чудновати резки и черти всяка сутрин Самуил дълбаеше върху тоягата, що има да върши през деня. Някои знаци бяха древните езически славянски резки, с които вещите старейшини записваха, пък и гадаеха, преди да се яви славянското писмо, а други белези си беше измислил сам Самуил и те му говореха на свой таен език, що само той разбираше. Такава тояжка в ръцете му беше за ония, що не чакаха добро от него, по-страшна и от Самуиловия меч, а говореше се, че знаците са заклинателни, а ако не са писани за добро, проклятие стига човека, когото Самуил е нарочил за вражда.
Най-напред в края на тояжката Самуил издълба място, където да върже ремъка, после остави кората гладка на една длан дължина и изряза един след друг 3 кръга. Наглед те отделяха дръжката на тояжката, ала всъщност бяха първите знаци на Самуиловата азбука, които неизменно всеки ден той вдълбаваше в кората и мислите си. И значеха те едно и също нещо, речено три пъти: единение, единение, единение.
Първият кръг говореше: единение на всички славяни от Дунав до Пелопонес. Свързани с еднакъв език и нрави, те трябваше да се свържат с една съдба и един вожд.
Вторият кръг говореше: единение на всички племена и езици, пръснати като островчета сред славянското море - стари и прастари жители на тия земи или довеяни от битки и преселения - арбанасите по високите арбанаски планини, власите по Пинд, турците край Вардара, арменците - павликяни край Филипопол.
Третият кръг говореше: единение на всички, що живеят по българските земи: боляри, духовници, селяци. Всеки, който вдигнеше ръка на единението, излизаше вън от голямото семейство, лишаваше се от огън и вода и трябваше да бъде прокълнат и убит.
Трите кръга, изписани като пръстени, знаци на вярност и оброк, пазеха останалите резки и черти - да не се промъкне между тях недостойна мисъл или намерение.
Ако се съберяха всички рабоши, които беше извезал Самуил за тия години - той почна да дълбае на рабош, когато беше двадесет и петгодишен, а наесен щеше да стори четиридесет, - да се разчетяха знаците им, човек щеше да види, че те бележат дълъг път. Тъй забитите в планината дървени стълбове бележат стръмните пътища на горяните - падне ли сняг, да не ги изгубят.
И нещо друго говореха хилядите писани тояги. Те бяха като стълбове на оградата, зад която Самуил държеше мисълта и стремежите си. Тъй буен кон и млад бик се държат зад ограда, за да не се втурнат на воля - през гори и поляни. Те насочваха погледа на Самуил и го държаха като верига, щом сърцето му го потегляше някъде настрани.
Най-добре се вижда лицето на човека, когато той е между хората...
След двадесет и осем години, броени от днешния ден нататък, Самуил ще види своите ослепени войници и ще падне като поразен от гръм. И като отвори очи, ще поиска глътка вода, ала щом първите капки докоснат устните му ще затвори очи и ще се вкамени. Два дни преди да умре, ще лежи Самуил без да може да повдигне дори клепките си, без да вижда, без да чува, без да говори. Като камък. Като мъртвец. Ала умът на Самуила ще свети в това вкаменено тяло по-ярко от всякога, сякаш съдбата нарочно е затворила всички прозорци към света, за да може Самуил в покой и тишина да премери и присъди плодовете на живота си. И тия два дни ще бъдат като два века, защото за мислите няма време и граници. Самуил ще преброди всички пътеки на живота си, ще извика сенките на всички скъпи мъртъвци, ще изстиска поука от всеки спомен, както се изстисква вино от зрял грозд. Много хора ще получат присъдите си, много подвизи ще се развенчаят, много поражения ще станат подвиг.
Ала Самуил не ще предаде на живите поуката от тия два дни размисъл - сам, лице срещу лице със смъртта, - когато всяко нещо показа истинския си ръст и отиде на своето място. Самуил ще умре, без да проговори.
А между днешното лице и смъртната маска Самуил ще има още едно лице. И всяко от трите лица на Самуила ще изглежда завършено, както изглеждат завършени пъпката, цветът, плодът.
Ала много време беше изминало, докато посятото семе покълне и даде тая пъпка.
...свободните общини раждат смели, силни хора, непокорни и вироглави пред болярите, ала и пред враговете, а пък заробването прави селяните страхливи, измамници и лъжци, за да се запазят от господарите; и че мъжките добродетели и мъдростта струват хиляди пъти повече от богатството и човек не бива да се цени по това, що има в кулата си, а по това, що носи в сърцето си.
Задругарят от деня на раждането си, до смъртта си, ден и нощ е между свои хора, допира се до тях с рамо, с пръсти, с душа. Дори първата нощ с жена си не е сам - в стаята стои по-старият брат. Като поживее така, задругарят ставаше сякаш не отделен човек, а частица от нещо по-голямо и по-важно - задругата. Можеше да бъде силен, умен човек, но над волята му стоеше волята на задругата. Да те изпъдят, значеше да се родиш втори път, да излезеш от топлата утроба на майката задруга, да се отделиш, както се казва, от пъпа й, да застанеш сам и гол пред враждебния свят.
...проклетите жени изглеждат винаги високомерни, а добрата жена, дори императрица да е, пак си остава скромна и мила.
Слънцето залязваше. Сянката на планината се надигаше нагоре по тъмните стебла на дърветата - като че полянката се пълнеше с влага, а бледото слънчево сияние се качваше към върховете, да не се намокри. Накрая останаха да блестят върховете на най-високите буки. За миг блясъкът им дори се засили, сякаш слънцето береше душа - после и тоя блясък угасна. Остана да сияе само синьото небе - като изпрашено от светъл прах.
Трогнат, разтърсен от вълнение, старейшината гледаше стройните, извишени дървета. Те са пристъпили тихо до него, те са го изправили, а когато е вдигнал глава, те са застинали по местата си, сякаш нищо не е било - като вечни стражи, които не бива да се месят в човешките работи, ала не са се сдържали те, помогнали са му, само че не искат това да се знае и разказва. Изправи се! Виж нас, правите! Няма тук прегърбени и слаби - дори мъртвите гледат нагоре!
Всеки умира на времето си и не може съдбата да променя през ден намеренията си.
Във везаната торба, която се люлееше на гърба му, носеше погача, замесена с мляко, издоено от месечината.
Дълго търси Кракра веща жена да свали месечината и да издои от нея мляко, ала не намираше, защото такива жени се бояха от проклетия болярин, пък и ако научеха поповете, щяха живи да ги изгорят. А ако се опазеше от поповете, селяните все някак щяха да научат за врачката и да я прогонят или убият, защото се смяташе, че която вика месечината, вика над нивите неплодородие и беда.
Склони най-сетне Кракра една веща хубавица - знаеше се, че колкото жената е по-хубава, по-лесно слиза месечината - и тя за две телни крави склони да снеме месечината от небето.
Съблича се гола жената в нощ с пълна месечина, замесва и опича погача, без дума да продума и без никой да я усети. Все тъй гола притичва тя сред някоя нива да мами месечината. И други неща върши тя, които не са за пред хора, докато месечината почне да потъмнява на небето и да струи като чудновата светлина към погачата. А колкото повече иде светлината, вижда се, че това е шарена крава с вити рога и тежко виме, най-напред прозрачна, после все по-ясна и по-плътна, докато най-после опре с копита върху погачата. В медно котле издоява жената от тая крава червено мляко, а после с чарове и движения повдигне кравата нагоре, докато я стопи на светлина и месечината пак се върне на небето.
С такова червено мляко от месечината беше замесена погачата на Кракра и щом дадеше той от нея на Рослава, щеше да го обикне тя до гроб и друг мъж да не погледне.
Рослава беше от ония жени, които се преобразяват, щом сложат на скута си дете - разхубавяват се, почват да греят някак отвътре, а в усмивката им, в очите им, в милувката им - само любов.
И тия очи полека се напълниха с непоносима тъга, сякаш с тежки сълзи, и клепките се спуснаха милостиво над тях.
Има хора - тъжни ли са, гневни ли са - говорят високо, от упоритост, искат да заглушат болката си.
Някога, като искали да разкажат за свършека на света, певците пеели: "И брат срещу брата ръка ще вдигне." ...Че някога да вдигнеш ръка срещу свой, от рода, смятали те за безумен, дори не те наказвали.
Чистите хора приличат на планинско езеро - дълбоки, ала бистри.
...мислеше, че всички са като него изсушени и едноцветни духом.
Всеки човек носи в сърцето си слънце и неговите лъчи греят през очите.
...струваше му се, че гледа човек, загубил половината си лице. Без брата си Добромир близнакът беше като човек, който е застанал пред огледалото, а не вижда изображението си в него.
Всички стрелци, с изключение на англосаксите стреляха, като държаха лъка с протегната напред лява ръка, а с дясната дърпаха назад тетивата. Англосаксите пък държаха тетивата с прегъната, неподвижна десница, а извиваха лъка напред с лявата ръка. Не можеше да се каже, кой начин е по-добър, макар да беше признато, че англосаксите са ненадминати стрелци с лък... А това беше далекобоен лък. Да се изпъне тетивата, трябваше сила, колкото да се издигне с една ръка високо над главата едър мъж.
Стремителен удар на меча,
блясък секирен, свист на стрела
и чезне света от очите ти.
И тръгва пътека в небето,
твърда и вярна е тя
като меч, като твойта ръка...
По нея лети кон разпенен,
от блясък по-чист, по-бял от сняг,...
...всичко се вкаменяваше под блясъка на светкавицата, за да се втурне по пътя си в настъпилия мрак.
Студенината в погледа му заблестя като лед, огрян от слънце.
...слънчевият лъч замръзна.
Омир, Анакреон, Исай не бяха облаци, които летят над житните ниви, та носят в недрата си влага, плодородие и светла дъга. Те бяха дървета, чиито корени са впити дълбоко в земята. И тая земя е народът - народната песен и народната мъдрост. Колкото и да е велик един певец, той си остава връх - а под върха има планина. И колкото е по-висок върхът, толкова е по-голяма планината, толкова повече гори, поляни и скали има по склоновете й. Тая планина е народът.
...дори в горчивите плодове има лековити сокове.
И протегна ръка, за да поеме от оръженосеца шлема си, както се поема последната чаша на пиршеството.
...ранения стар свят.
Мечът на истината хладнееше в гърдите му. Като отломък лед. Той вече не опираше сърцето му - пронизваше го.
 |
| Антон Дончев |
