Човекът вечно си
противоречи, губи надежда пред сполетелите го болки и залъгва тези болки с
надеждата за непостижимо бъдеще, проявява във всичките си постъпки еднаква
непоследователност и слабост. На тая земя докрай се сбъдват само нещастията.
Има нещо величествено и
ужасяващо в самоубийството. За много хора падението е безопасно, както е
безопасно падането за децата, които са твърде нисички, за да се ударят лошо; но
когато рухне велик човек, това значи, че той пада от голяма височина, тъй като
се е издигнал до небесата, където е видял някакъв недостъпен рай. Безпощадни
трябва да са ураганите, които го подтикват да потърси душевен покой чрез дулото
на пистолета. Колко млади таланти, уединени в мансардата, са се обезличавали и
са загивали поради липса на приятел, на жена, която да ги утеши сред милиони
същества, след като има цели тълпи скучаещи, уморени от златото хора!
Всяко самоубийство е
възвишена поема, изпълнена с меланхолия.
Хиляди подобни мисли
нахлуха в главата на непознатия, късове от тях прелитаха през душата му като
раздрани знамена, плющящи сред сражение.
Искам ни изпепелява, мога ни унищожава, но само ЗНАЯ
осигурява на нашия слаб организъм дълговечен покой.
…нима знанието не е интуитивна наслада? Нима не
е това единственият начин да откриеш съдържанието на факта и да доловиш
същността му? Какво остава от едно материално притежание? Само идеята.
Размислете колко хубав трябва да е животът за човек, който запечатва в
съзнанието си всичко съществуващо, който носи в душата си изворите на щастието
и извлича от тях хиляди висши удоволствия, като ги очиства от земните мръсотии.
Мисълта е ключа към всички съкровища, тя ни дарява с радостите на скъперника,
без да ни обременява с неговите грижи.
Ако речем да проверим общото материално състояние на истината,
сигурно ще се окаже, че е фалирала. О, сигурно щеше да ни струва много по-малко, ако се забавлявахме
сред злини, вместо да се караме в името на доброто.
…свободата поражда анархия, анархията води до деспотизъм, а деспотизмът
ни връща към свободата. Хиляди хора са загинали, без да извоюват окончателна
победа за някоя от тези системи.
Човекът е шут, който танцува над пропасти!
…едната бе душа, отдадена на порока, а другата — порок без душа.
Простият, механичен живот ни втълпява някаква
безсмислена мъдрост, като задушава разума ни с работа; докато животът, прекаран
сред празни абстракции или сред бездните на нравствения свят, води до някаква
безумна мъдрост. С една дума, нашата участ е или да убием чувствата, за да
живеем на старини, или да умрем млади, изтерзани от страстта. И все пак трябва
да се каже, че тази присъда влиза в борба с душевния мир, който ни е вдъхнал
жестокият шегаджия, сътворил калъпите за всички създания.
Може би ние не мразим строгостта, когато тя е
придружена от силен характер, от безупречно поведение и се съчетава изкусно с
добротата.
Явно, аз бях прекалено наивен за това фалшиво
общество, което се подчинява на блясъка, където мислите трябва да бъдат изказани с готови фрази или с думи, наложени от модата.
Абстрактната любов не е достатъчна за един
беден и велик човек, той очаква от нея всички видове самопожертвувание. У
жалките същества, които преминават живота си, като сменят кашмири и се
превръщат сами в един вид закачалки за модни дрехи, няма преданост, те я
изискват от другите, но желаят да властвуват в любовните наслади, а не да се
покоряват. Истинската съпруга, съпруга със сърце, от плът и кръв, се оставя да
я води онзи, който е завладял съществуването, силата, честта и щастието й. На
даровитите хора им трябват източни жени, чиято единствена мисъл е да
предугаждат техните нужди; защото за жалост желанията им не могат да бъдат
постигнати с техните средства.
Грешката на надарените хора е, че пропиляват
младостта си, като се опитват да оправдаят оказаното им благоволение. Докато
бедните хора трупат сили и знания, та в бъдещето лесно да носят бремето на
могъществото, което им убягва, интригантите, богати на думи и лишени от идеи,
сноват навсякъде, смайват глупците и влизат под кожата на простоватите: едните
се учат, другите напредват; едните са скромни, другите са дръзки; гениалният
човек таи гордостта си, интригантът я излага на показ, той непременно ще преуспее.
Властниците са тъй готови да повярват в показните достойнства, в самоналагащите
се дарби, че е детинщина от страна на истинския учен да лелее мечти за човешка
благодарност.
Толкова е досадно да се докоснеш отново до
обществото, след като си слязъл от поднебесните висоти, до които ни издигат
научните разсъждения; започвах да проумявам смисъла на манастирската голота.
Спокойствието и тишината, необходими на учения,
даряват наслада и опиянение, каквито получаваме може би само от любовта.
Упражненията на мисълта, търсенето на идеи, спокойната съзерцателност на
науката ни потопяват в неизразими блаженства, неописуеми, тъй като са свързани
с разума, а явленията, които се отнасят до него, са неуловими за нашите груби
сетива. Именно затова сме принудени да прибягваме до материални сравнения,
когато обясняваме загадките на духа. Удоволствието
да плуваш в бистрите води на езеро, обкръжено от скали, гори и цветя, съвсем
сам, гален от топъл ветрец, би дало на непосветените бледа представа за
щастието, което изпитвах, когато душата ми се къпеше в сиянието на неведома
светлина, когато се вслушвах във величествения и смътен глас на вдъхновението,
когато явили се от безкрая картини струяха в пулсиращия ми мозък. Да гледаш как
една идея покълва от полето на човешките абстракции като изгряващо слънце и се
издига, как расне като дете, достига юношеска, а после и зряла възраст, е
радост, по-възвишена от всички земни радости, това е божествена наслада.
Учението обгръща с някаква магия всичко около нас.
Всички злочести хора са братя, говорят един и
същи език и са еднакво великодушни, тъй като не притежават нищо, раздават
чувствата си, предлагат своето време и себе си.
Честност е необходима и в сделките, и в
мислите. Да измамиш жена и да фалираш, за мен винаги е било едно и също. Да
обичаш младо момиче или да бъдеш обичан от него, е все едно да подпишеш
истински договор, чиито условия трябва да бъдат определени предварително. Ние
имаме право да изоставим жената, която се продава, но не и девойката, която се
отдава, защото тя не съзнава колко голяма жертва прави.
Уви, ние винаги намираме пари за вятърничавите
си приумици и се пазарим само за полезните и необходими неща. Пилеем безгрижно
парите си по разни танцьорки, а се скъпим, когато трябва да заплатим дължимото
на работника, чието семейство гладува. Колко много хора носят фракове за сто
франка и имат бастуни с диаманти по дръжките, а обядват за двайсет и пет су!
Изглежда, най-скъпо се заплаща задоволеното тщеславие.
Любовта е невинно поточе, избликнало сред цветя
и камъчета; което се превръща в пълноводна река, променя вида и облика си след всеки
праг и се влива в безмерно широк океан, където недораслите умове скучаят, а
великите души се разтапят в безконечно съзерцание.
Човекът без страсти и без пари остава господар
на себе си;
Любовта е нещо като наша собствена религия, тя
придава нова цена на живота ни; може да се превърне в най-страшното от всички
нещастия, в нещастие, което дарява надежда, но непрестанно ви подлага на
изтезания.
И все пак въпреки привидното сладострастие на движенията й, в тях не се
проявяваше никаква любов, нито докато вървяхме, нито когато спирахме. Щом се
опитвах да съчетая ритъма на своя живот с нейния, тя проявяваше незабележима,
потайна съпротива, ставаше някак поривиста и неуравновесена. В жестовете на
бездушните жени няма никаква мекота. Не можехме да постигнем единство нито в
мислите, нито в походката.
…тая дребна душа, която се движеше с такова величие, която бе тъй бедна
сред своя разкош.
...приятелският отказ може да ни отнеме последните
илюзии.
Човек става силен, когато сам признае слабостта
си.
Има два вида нищета,... Нищетата,
която открито върви по улиците и без да знае, подновява делата на Диоген, храни
се малко и получава само най-простите житейски блага; може би тя е по-блажена
от богатството, защото поне е безгрижна и вкусва неща от света, които са
забравени от всесилните. Нищетата сред разкоша, испанската нищета, която
прикрива с титли оскъдицата; горда, наперена, тази нищета означава да носиш
бяла жилетка, жълти ръкавици, да се возиш в каляски и да губиш не грошове, а
богатства. Едната е нищета на народа, другата — нищета на измамниците, кралете
и даровитите хора.
Вашето лице ме кара да търся душа, която е
много по-красива от вас самата.
Ние сами изпълняваме ролята на свои съдници и
палачи, служейки на земната правда, която е по-могъща от човешките закони и се
подчинява на божията справедливост.
Щастието изчерпва силите ни, а нещастието
унищожава нашите добродетели.
Често велики пориви на душата увличат, омайват
ония, които са длъжници, докато хората, живеещи сред пари, познават само парите
и никога не се ръководят от великодушни подбуди.
…усетих, че душата ми е натъпкана в портфейла на някой банкер, изложена
в описи, надраскана с червено мастило,…
…личността все още обитаваше моя труп.
За човека с широка душа дългът е ад, ад, пълен
с пристави и търговски агенти. Неплатеният дълг е низост, първа степен на
мошеничеството, дори по-лошо, лъжа, която предвещава престъпления и сковава
скелето на лобното ви място.
Демонът бе оставил върху челото ми отпечатъка
от своята шпора.
Това бе кално съществуване в лоното на разкоша,
страхотна смесица от блясък и човешка нищета, пробуждане на покварата,
изстискала със силните си ръце всички плодове на живота, оставила около себе си
само жалки отломки и лъжи, в които сама вече не вярва.
…за него думите ФРАНЦУЗИТЕ СА РАВНИ ПРЕД ЗАКОНА са лъжа, изписана в
началото на хартата. Той няма да се подчинява на законите, законите ще му се
подчиняват, За милионерите няма ешафоди и палачи!
Жестока скръб, бореща се с деспотичен характер,
бе белязала това лице, увенчано с разбъркани сиви коси, изсъхнало като стар
пергамент, сгърчен сред пламъците. Ако някой художник би срещнал тази странна,
облечена в черно личност, тъй слаба и кокалеста, при завръщането си в ателието
навярно би я възсъздал в своя скицник и би написал под портрета: „Поет-класик в
търсене на рима“.
Колко лесно се лъжат умните хора!
Щастието им бе разкрило цялата сила на
взаимната им привързаност и никога две души, два разсъдъка не бяха се
съчетавали тъй пълно, както ги спои страстта.
Простите хора смятат за луди тия възвишени,
неразбрани мъдреци, които живеят с възхитително пренебрежение към разкоша и към
света, смучат по цели дни угасналите си пури и пристигат в салоните с
недозакопчани дрехи. Някой ден, след като дълго са измервали празнотата…, те
проникват в някой природен закон и разгадават някой прост принцип; изведнъж
тълпата примира от възхищение пред новата машина, пред някаква количка, чиято
лесно разбираема конструкция изненадва и слисва! Скромният учен се усмихва, и
казва на своите почитатели: „Какво съм създал? Нищо. Човекът не може да
изобрети една сила, той само я направлява, цялата наука се състои в това да
подражаваме на природата.“
Всичко е движение. Мисълта е движение.
Природата се основава на движението. Смъртта е движение, чийто край ни е почти
неизвестен. Ако Бог е вечен, бъдете сигурен, че Той се движи непрестанно. Може
би Бог е самото движение. Затова движението е необяснимо като Него; като Него
то е дълбоко, безгранично, неразбираемо и неосезаемо… Очевидно е като факт, мъгляво като абстракция, то е едновременно
следствие и причина. И на него, както и на нас, му е необходимо пространство,
но какво представлява пространството? Ние можем да го възприемем само чрез
движението; без движението то е само празна дума. Неразрешим въпрос, подобен на
пустотата, на мирозданието, на безкрая,…
Привличащата и доверчива безпомощност смесваше
очарованието на любовта с възхитителното обаяние на детската сънливост. Дори и
най-непритворните жени през деня се подчиняват на някои светски условности,
които сковават невинните изблици на душите им; само сънят като че ги връща към
житейската непосредственост, която краси първите години от човешкия живот:
…има бездни, над които любовта не може да прехвръкне, но е длъжна да се
погребе в тях.
Рафаел дълго остана сам, потънал в-оная неволна
забрава, когато мислите се раждат, свързват се и избледняват, без да придобият
ясни очертания, преминават в съзнанието ни като леки, бледообагрени облаци.
Тогава тъгата става по-поносима, радостта — по-безплътна, а душата сякаш
заспива.
…той приличаше на скала, приемаща безчувствено ласките и гнева на
вълните.
…обществото се разправя жестоко с нищетата, която се осмелява да смути
тържествата му, да вгорчи удоволствията му. Всеки, който страда телесно и
душевно и не притежава власт или пари, е парий…Тъй се отнася обществото с
нещастието: убива го или го прогонва, опошлява го или го подкастря.
…злокобния хлад, с който обществото отдалечава от себе си мъкитe и който
сграбчва душата тъй, както дори декемврийският вятър не може да смрази тялото… Мислеше си
колко малко радости дава на хората това ужасно благоприлично общество. Какви
бяха те? Забавления, които не доставят удоволствие, веселие, в което няма
щастие, празници — без наслади, безумства, лишени от възторг, дърва и пепел в
огнище, където не тлее дори искрица огън.
Получавайки властта, ние оставаме такива,
каквито сме, тя дава величие само на великите.
Съзнанието му бе пронизано от дълбоко
егоистична мисъл, в която потъна целият свят.
Съжалението е чувство, което мъжете понасят
особено трудно, още повече ако го заслужават. Омразата укрепява човека,
съживява го, подтиква го към отмъщение; но съжалението убива, то още повече
увеличава слабостта ни, Това е добродушно зло, презрителна любезност, любезна
обида.
Тя идва, ето я, тя е повелителка на мечтанието,
неуловима като целувка, ярка и пареща като мълния, блеснала в небето, тя е
неземно творение на духа и любовта! Тя самичка си е изваяла тяло от пламъците,
а може би пламъците са пожелали да бъдат нейна плът! Чистите й черти издават,
че е слязла от небето. Тя е лъчезарна като ангел! Не чувате ли шепота на
крилата й във въздуха? По-лека от птица, тя се спуска при вас и опасните й очи
ви омайват; чародейната сила на лекото й властно дихание притегля устните ви; тя
побягва, увлича ви след себе си и вие усещате как земята се изплъзва под
краката ви. Копнеете за миг само да докоснете с трепереща благоговейна ръка
белоснежната й кожа, да погалите златистите къдрици, да целунете тия блестящи
очи.
За Федора: Тя не бе се отдала на никого, за да
ги притежава всички. Докато не е започнала да обича, всяка жена е кокетка.
В една прекрасна утрин на палубата на „Вил-д’Анжер“, който
излизаше от Тур, стояха и се държаха за ръка млад човек и хубава жена. Споени в
едно, двамата дълго се любуваха на бялото лице, разцъфнало сред мъглата над
водните простори на Лоара като рожба на слънцето и водата, като приумица на
омарата и ефира. Русалка или силфида, тази безплътна жена се рееше из въздуха
като дума, която напразно се мъчим да си спомним и която се спотайва в дебрите
на съзнанието ни; тя се мяркаше сред островите, кимаше иззад високите тополи;
после добиваше исполински размери, хилядите дипли на роклята й искряха,
огненият кръг на слънцето засияваше около лицето й по-силно; тя прелиташе над
селцата и хълмовете и сякаш се готвеше да препречи пътя на корабчето при замъка
Юсе. Като че ли това бе призракът на благородната дама от романа на Антоан дьо
Ла Сал, отбраняваща своя свят от нашествието на съвременността.
— Да,
разбрах, това беше за Полин. Ами Федора?
— О, с
Федора ще се срещнете… Вчера беше в Италианския театър, тази вечер отива в
Операта, тя е навсякъде. Може би тя е самото общество.
