НЕКА СВЕТЪТ СТАНЕ ОТВОРЕНА КНИГА!

събота, 21 ноември 2015 г.

Из "Парижката Света Богородица" от Виктор Юго

Виктор Юго

...първият носеше роба от златносребрист брокат, вторият - от коприна, третият от вълна, а четвъртият - от памучно платно. Първият актьор държеше в ръката си сабя, вторият - два златни ключа, третият - везни, четвъртият - мотика. А в помощ на ленивите умове, които не биха могли да прозрат дълбокия смисъл на тия принадлежности, в долната част на робите можеха да се прочетат следните големи, извезани в черно букви: на златотканата - "Наричам се дворянство.", на копринената - "Наричам се духовенство.", на вълнената - "Наричам се търговско съсловие.", а на платнената - "Наричам се селячество.". 

...селячеството е омъжено за търговското съсловие, а духовенството - за дворянството.

Едноокият е много по-несъвършен от слепеца. Той си дава сметка какво му липсва.

...най-приятно се мечтае, когато вървиш след хубава жена, без да знаеш накъде отива тя.

Циганките имат отзивчиви сърца.

Нищо не предразполага толкова към приключения, както празният джоб.

...изпод дългите й сведени черни мигли струеше неизразима светлина, придаваща доловената по-късно от Рафаел идеална прелест, която се поражда от мистичното сливане на девственост, майчинство и божественост. 

Отначало се разнасят редки удари, от църква на църква, като музиканти, които се предупреждават един друг, че трябва да започват; после вижте изведнъж - в някои моменти и ухото може да гледа, - вижте как от всяка камбанария се издига колона от звуци, дим от хармонии. Трепетът на всяка камбана възлиза отначало право нагоре, чист и сякаш откъснат от другите, в дивното утринно небе. После малко по малко се разширява, съединява се, смесва се, заличава се в другите и всички заедно се сливат във великолепен концерт. Общ поток от звучащи трептения, който се носи, огъва се, подема се, клокочи над града и разнася надалеч зад хоризонта оглушителните вълни на разлюлените камбани. Обаче това море от съзвучия съвсем не е хаотично. Въпреки своята необятност и дълбочина то си остава прозрачно. В него ясно личат отделните съзвучия, които лъкатушат самостоятелно, изплъзнали се от звънарниците. Можете да проследите диалога, ту дълбок, ту креслив, между тенорните и басовите камбани. Виждате как октавите прескачат от камбанария на камбанария. Виждате ги как се подемат леки, окрилени и свистящи от сребърната камбана, после тежко се отпускат, пречупени и осакатени от дървеното клепало. Възхищавате се на безспир избликващата и затихваща богата гама на седемте камбани на "Сент-Йосташ". Бързите и звучни тонове пробягват в общата хармония, прорязват я с два-три ослепителни зиг-зага и се пръсват като светкавици. Там в далечината се обажда абатството "Сен-Мартен" с тънкия си пресипнал глас. Тук боботи зловещо и сърдито Бастилията. На другия край се носи откъслечния бас на дебелата кула на Лувър. Царственият хор на камбаните на двореца пръска безспир на всички страни лъчезарните си трели, над които през равни промеждутъци падат като чук над наковалня тежките удари на кулата на "Парижката Света Богородица" и ги пръскат в искри. Сегиз-тогиз до вас долита във всевъзможни съчетания звънът на тройната камбанария на "Сен-Жермен-де-Пре". Този поток от възвишени звуци се раздвоява от време на време и прави път на фугата на "Аве-Мария", която избликва и искри като сноп звезди. Ниско долу, в самите недра на оркестъра, долавяте смътно църковното пеене, което сякаш се изпарява през вибриращите пори на църковните сводове. Същинска опера, която заслужава да бъде чута. Обикновено денем над Париж се носи врявата от неговия говор, нощем - неговото дихание, а в този ранен час - неговата песен. Вслушайте се в хора от камбани, присъединете към него шепота на половин милион живи същества, вечното стенание на реката, постоянните въздишки на вятъра, тържественият далечен квартет на четирите гори по хълмовете на хоризонта, подобни на исполински тръби на орган, потопете в смекчени полутонове острия и дрезгав глас на главната партия и кажете след това дали има в целия свят нещо по-пищно, по-ликуващо, по-разкошно, по-ослепително от този камбанен метеж, от тази разискрена музика, от тези десет хиляди принчени глас, които се възземат едновременно из каменните, високи триста стъпки флейти, от този преобразен в оркестър град, от тази гърмяща като буря симфония!

...лишен от обич и нежност, животът се превръща в бездушен, скърцащ и убийствен механизъм.

Устата на учен, който отдава възхвала на друг учен, напомня чаша жлъчка, подсладена с мед.

Дребните неща унищожават големите. Един зъб може да надвие огромно животно. Нилският плъх излиза наглава с крокодила, меченосецът убива кита, книгата ще убие сградата!

...пророк, който чува шума и гмежа на освободеното човечество, който вижда в бъдещето как умът подкопава вярата, как свободната мисъл смъква от престола религията, как светът се отърсва от владичеството на Рим. Предвиждане на философ, който прозира как човешката мисъл, окрилена чрез печатането, се изплъзва под форма на изпарения от стъкления съд на теокрацията.

...книгопечатането ще убие църквата.

...човешката мисъл, изменяйки формата си, ще измени и средствата за изразяване,...основната идея на всяко поколение няма вече да се записва със същата материя и по същия начин, че толкова устойчивата и дълговечна каменна книга ще отстъпи пред хартиената, защото тя е още по-дълговечна и по-устойчива. 

И действително от сътворението на света чак до XV век на християнската ера включително архитектурата си остава великата книга на човечеството, главното негово изразно средство в различните стадии на развитие на физическите и умствените му сили.

   Първобитните паметници едва успявали да изразят първобитното предание, просто, голо и сливащо се със земята като тях самите. Символът имал нужда да се разгърне в сграда. Тогава успоредно с развитието на човешката мисъл се развила и архитектурата. Тя се превърнала в исполин с хиляди глави и ръце и дала вечна, видима и осезаема форма на неуловимата символика.

Така словото било заключено в сградата, но неговият образ, подобно на човешко лице върху ковчег на мумия, бил запечатан върху външната обвивка на архитектурния паметник.

   Всяка цивилизация започва с теокрация и завършва с демокрация. Този закон за последователния преход от единовластие към свобода е отразен и в архитектурата. 

   Изваяната върху камъка мисъл се ползва в онази епоха с привилегии, които могат да се сравнят с днешната наша свобода на печата. Свобода на архитектурата.

   По онова време всеки, който се раждаше поет, ставаше архитект. Пръснатите в народните маси дарби, притискани от всички страни от деодализма като под покрив от бронзови щитове, намираха израз само в архитектурата и се изявяваха само чрез това изкуство. Техните илиади се изливаха във форма на катедрали. Всички други изкуства бяха подчинени на архитектурата и й служеха. Те бяха работниците, създаващи велико произведение. Архитектът - поет и маестро - обединяваше и скулптурата, извайваше фасадите, и живописта, която оцветяваше ярко стъклописите, и музиката, която разклащаше камбаните и надуваше тръбите на органа. Дори бедната истинска поезия, която упорито живуркаше в ръкописите, беше принудена, ако искаше да придобие известно значение, да се влее в сградата под формата на химн или проза. 

...архитектурата до XV век е главният летопис на човечеството. През този период не е възникнала нито една по-сложна мисъл, която да не е била изразена в сграда. 

   Откриването на книгопечатането е най-голямото събитие в историята. То съдържа в зародиш всички революции. То представлява коренно изменение в начина на изказване на човешката мисъл.

На угаснал въглен - студена пепел. 

Диамантът се крие във въглена, а златото - в огъня.

При съхранение на специфичната си форма, душата остава непокътната.

   През Средните векове всяка завършена сграда заемаше почти толкова място под земята, колкото се издигаше над нея. Освен в случаите, когато биваха построени върху дървени стълбове, както "Света Богородица", дворците, крепостите и църквите имаха винаги дълбоки подземия. Точно под горния кораб на катедралите, който бе ден и нощ залян от светлина и ехтеше от звуците на органа и на камбаните, се гушеше втора подземна катедрала, ниска, тъмна, тайнствена, сляпа и безмълвна. Понякога подземието служеше за гробница. В дворците и бастилиите то бе затвор или гробница, а често и двете неща едновременно. Тези солидни сгради,...нямаха обикновени основи, а все едно, че пускаха корени, които се раклоняваха в земята под формата на стаи, галерии, стълби, също както в надземната постройка. По този начин църквите, дворците, бастилиите бяха зарити в земята. Подземията на сградата бяха един вид сграда, в която се слизаше, вместо да се изкачва. Нейните подземни етажи съответстваха на външните етажи подобно на горите и планините, които се отразяват във водите на някое езеро, разположено в подножието на истински гори и планини... Тези затвори - фунии завършват обикновено с яма, подобна на дъно на бъчва. Данте бе сложил там своя сатана, а човешкото общество захвърля в нея осъдения на смърт. 

Не беше обикновена девойка, направена от шепа пръст и осветена оскъдно отвътре от колебливия лъч на женска душа. Тя бе ангел!

   Едва ли в цялата Вселена има нещо по-радостно от чувствата, които буди в душата на майката малката обувчица на детето й. Особено пък празничната, неделна или кръщелна обувчица, извезана дори по стъпалото, обувчица, с която детето не е направило нито една крачка. Тази обувчица е толкова сладка и мъничка, толкова непригодна за ходене, че майката сякаш вижда бебенцето си. Тя му се усмихва, целува го, говори му. Пита се дали наистина е възможно да има тъй малко краче. И ако детето не е при нея, достатъчно е да види хубавата обувчица, за да си представи тутакси сладкото и крехко създание. Струва й се, че го вижда, тя го вижда цялото, живо, весело, с нежните му ръчички, с кръглата главица, с невинната устица, с чистите очи със синкаво бяло. Ако е през зимата, ето го, то пълзи по килима, катери се с мъка по някоя табуретка и майката трепери да не се приближи до огъня. Ако е през лятото, то пълзи по двора, в градината, скубе тревата между камъните, гледа простодушно големите кучета, големите коне, без да се плаши от тях, играе с черупките, с цветята и градинарят се кара, когато намери пясък по леехите и пръст по алеите. Всичко около него се смее, сияе и играе като него, дори лекокрилият вятър, дори слънчевият лъч, които се вплитат на воля в палавите къдрици на косичките му. Обувчицата извиква всичко това пред погледа на майката и сърцето й се разтапя като восък на огън.
   Но ако тя е загубила детето си, всички тия радостни, чаровни и нежни картини, свързани с малката обувчица, се превръщат в жестоко страдание. Хубавата везана обувчица става тогава инструмент за изтезание, който вечно терзае майчиното сърце. Тя дърпа все същата струна, най-дълбоката и най-чувствителната. Само че не я докосва гальовно като ангел, а я опъва безжалостно като демон. 

...децата са част от нашата плът и...майка, която е загубила детето си, не вярва вече в Бога.

...гърдите й се разкъсаха от ридания, както в деня на загубата. Защото за майка, загубила детето си, този ден никога не свършва. Тази скръб не остарява. Траурните дрехи могат да извехтеят и избелеят, но майчиното сърце остава вечно черно. 

Изпитваше този вид срам, който нашият Лафонтен е определил така сполучливо: "Засрамен като лисица, уловена от кокошка."

Безмерната горест, както и безмерната радост са бурни чувства, които не траят дълго. Сърцето на човека не издържа продължително време подобни крайни състояния. 

...любовта е като дърво, тя расте от само себе си, пуща дълбоко корените си в цялото ни същество и често продължава да зеленее дори когато сърцето е опустошено.
  Най-необяснимо е, че колкото по-сляпа е тази страст, толкова по-упорита е тя. И е най-силна тогава, когато е най-неоснователна. 

Звуците, огласящи храма, дишаха такава благодат и тържественост, че приспиваха болната й душа... Особено силно й действаха камбаните. Тези исполински музикални инструменти изливаха на широки вълни над нея своя мощен магнетизъм. 

Огромни, тежки, черни облаци, разкъсани, раздърпани, висяха като люлки от траурни воали под звездния свод на нощта. Тъмни паяжини, опънати по небето. 

Сърцето на красивия младеж е често пъти грозно. В някои сърца не се запазва любовта. Девойко, борът няма хубост, каквато има у тополата, но той запазва зиме своите листа. 

   Една сутрин тя видя, събуждайки се, две вази с цветя на прозореца си. Едната бе много хубава кристална ваза, блестяща, но пукната. Водата й бе изтекла и цветята в нея бяха увяхнали. Другата бе глинена, грубовата и най-обикновена, но пълна с вода и цветята в нея бяха останали свежи и пищни. 
   Не зная дали го направи нарочно, но Есмералда взе увехналия букет и цял ден го носи на гърдите си.

...паметта е мъчителка на ревнивите...

Нощта превръща глухия в сляп.

   Попитали мегалопиеца Церцидас дали би умрял доброволно. "Защо не?" - отвърнал той - "След смъртта си ще видя велики мъже: Питагор между философите, Хакатей между историците, Омир между поетите, Олимп между музикантите."

Милосърдието е върховна кралска добродетел, която побеждава гнева. 

Това беше една от тия зле скроени глави, в които на ума му е толкова удобно, колкото на пламък под гасило.

Небесният гръм не пада върху обикновената маруля.

   Всеки знае, че литературата не носи големи богатства и че тези, които се трудят до изнемога над ценните книги, не винаги имат огън зиме. Само адвокатското съсловие обира класовете, а оставя сламата за другите научни професии. Има четиридесет една от друга по-хубави поговорки за продупчения плащ на философите.

...милосърдието е едничката светлина, която озарява дълбините на една велика душа! Милосърдието осветява пътя на всички други добродетели. Без него те биха били слепци, търсещи пипнешком Бога. Великодушието, което е едно и също нещо с милосърдието, поражда любовта...

- Много добре прави, че се въргаля в краката му. Кралете са като критския Юпитер: имат уши само в краката.

...високомерното лице на метр Оливие смени безочливото си изражение с раболепно. Лицата на царедворците могат да имат само тези две изражения. 

Разорението и позорът вървят по петите на необузданата амбиция. 

   Една сутрин влизат, да речем, в дюкяна ми и ми казват: "Чичо Копенол, така и така, фландърската херцогиня иска да спаси министрите си, главният съдия удвоява данъка на дивите овошки" или нещо от този род. Няма значение какво. Аз зарязвам работата, излизам от работилницата, тръгвам по улицата и почвам да викам: "На оръжие!" . На пътя ми все ще се намери някоя издънена бъчва. Качвам се отгоре о почвам да говоря високо, каквото ми хрумне, всичко, което ми лежи на сърцето. А когато си от народа, господарю, все нещо ти лежи на сърцето. И тогава хората се натрупват, крещят, бият тревога, селяните се въоражават с взето от войниците оръжие, присъединяват се и хората от пазара и ето ти въстание! И все така ще бъде, докато има владетели във владенията, граждани в градовете и селяни в селата. 

...в живота настъпват такива мигове, когато дори невярващият в нищо е готов да изповяда религията на най-близкия храм. 

МАЙКА & ДЪЩЕРЯ
(Есмералда и майка й)
   Палачът и сержантите влязоха в килията. Майката не се противопостави. Тя се повлече само към дъщеря си и се хвърли отчаяно върху нея. Египтянката видя приближаващите се войници. Ужасът от смъртта я съживи. 
   - Майко! - извика тя с неизразимо отчаяние. - Те идат, мамо! Защити ме!
   - Да, обична моя, ще те защитя - отвърна майката с угаснал глас, притисна я крепко в обятията си и я обсипа с целувки. 
Проснати така на земята - майката, покрила с тялото си дъщерята, - те представляваха покъртителна гледка. 
   Анрие Кузен улови девойката под мишниците. Когато почувства ръката му, тя промълви: "Ох!" и загуби съзнание. Палачът, от чиито очи капеха една след друга едри сълзи, понечи да я вземе на ръце. Опита се да отблъсне майката, но тя сякаш бе вързала на възел ръцете си около кръста на своята дъщеря и така силно се бе вкопчила в нея, че беше невъзможно да я отделят. Тогава Анрие Кузен повлече девойката вън от килията ведно с майка й. Очите на майката бяха също склопени.
   В този миг слънцето изгря.

...по-печален и по-занесен от майка, седнала между празната люлка и пълния ковчег.



КВАЗИМОДО & ЕСМЕРАЛДА

"Квазимодо вдигна тогава взор към египтянката, чието тяло 


висеше над бесилката и потрепваше в далечината под бялата

 дреха в последните гърчове на агонията, после го сведе над 

проснатия в подножието на кулата и загубил човешка форма

 архидякон и от уродливата му гръд се изтръгна скръбно

 стенание:

– Ето всичко, което обичах!"

***

"Две години или по-право година и половина след събитията, с


 които завършва нашата история, когато дойдоха да търсят в 

гробницата... ...намериха сред злокобните останки два скелета,

 единият от които като че ли притиснал в обятията си другия.

 Единият от двата скелета принадлежеше на жена и по него

 още имаше няколко къса от рокля, някога бяла, а на шията му

 висеше наниз от лаврови зърна и малка копринена торбичка,

 обшита със зелени мъниста. Торбичката бе празна и отворена.

 Този накит беше толкова евтин, че палачът явно не се бе

 полакомил за него. Вторият скелет, който го бе прегърнал 

крепко, принадлежеше на мъж. Гръбначният му стълб бе

 изкривен, главата хлътнала в плешките и единият му крак по-

къс от другия. Нито един прешлен на тила му не бе счупен и 

по всичко личеше, че не е бил обесен. Мъжът, на когото бе

 принадлежал този скелет, бе дошъл следователно по 

собствена воля, за да умре там. Когато се опитаха да го отделят

 от скелета, който притискаше в обятията си, той се разсипа на 

прах."


Думата "съдба", издълбана от средновековна ръка в стената на катедралата "Парижката Света Богородица" е повод за настоящата книга.





Няма коментари:

Публикуване на коментар