Из "Шагренова кожа" от Оноре дьо Балзак

Човекът вечно си противоречи, губи надежда пред сполетелите го болки и залъгва тези болки с надеждата за непостижимо бъдеще, проявява във всичките си постъпки еднаква непоследователност и слабост. На тая земя докрай се сбъдват само нещастията.

Има нещо величествено и ужасяващо в самоубийството. За много хора падението е безопасно, както е безопасно падането за децата, които са твърде нисички, за да се ударят лошо; но когато рухне велик човек, това значи, че той пада от голяма височина, тъй като се е издигнал до небесата, където е видял някакъв недостъпен рай. Безпощадни трябва да са ураганите, които го подтикват да потърси душевен покой чрез дулото на пистолета. Колко млади таланти, уединени в мансардата, са се обезличавали и са загивали поради липса на приятел, на жена, която да ги утеши сред милиони същества, след като има цели тълпи скучаещи, уморени от златото хора!

Всяко самоубийство е възвишена поема, изпълнена с меланхолия.

Хиляди подобни мисли нахлуха в главата на непознатия, късове от тях прелитаха през душата му като раздрани знамена, плющящи сред сражение.

Искам ни изпепелява, мога ни унищожава, но само ЗНАЯ осигурява на нашия слаб организъм дълговечен покой.

…нима знанието не е интуитивна наслада? Нима не е това единственият начин да откриеш съдържанието на факта и да доловиш същността му? Какво остава от едно материално притежание? Само идеята. Размислете колко хубав трябва да е животът за човек, който запечатва в съзнанието си всичко съществуващо, който носи в душата си изворите на щастието и извлича от тях хиляди висши удоволствия, като ги очиства от земните мръсотии. Мисълта е ключа към всички съкровища, тя ни дарява с радостите на скъперника, без да ни обременява с неговите грижи. 

Ако речем да проверим общото материално състояние на истината, сигурно ще се окаже, че е фалирала. О, сигурно щеше да ни струва много по-малко, ако се забавлявахме сред злини, вместо да се караме в името на доброто. 

…свободата поражда анархия, анархията води до деспотизъм, а деспотизмът ни връща към свободата. Хиляди хора са загинали, без да извоюват окончателна победа за някоя от тези системи. 

Човекът е шут, който танцува над пропасти!

…едната бе душа, отдадена на порока, а другата — порок без душа.

Простият, механичен живот ни втълпява някаква безсмислена мъдрост, като задушава разума ни с работа; докато животът, прекаран сред празни абстракции или сред бездните на нравствения свят, води до някаква безумна мъдрост. С една дума, нашата участ е или да убием чувствата, за да живеем на старини, или да умрем млади, изтерзани от страстта. И все пак трябва да се каже, че тази присъда влиза в борба с душевния мир, който ни е вдъхнал жестокият шегаджия, сътворил калъпите за всички създания.

Може би ние не мразим строгостта, когато тя е придружена от силен характер, от безупречно поведение и се съчетава изкусно с добротата.

Явно, аз бях прекалено наивен за това фалшиво общество, което се подчинява на блясъка, където мислите трябва да бъдат изказани с готови фрази или с думи, наложени от модата. 

Абстрактната любов не е достатъчна за един беден и велик човек, той очаква от нея всички видове самопожертвувание. У жалките същества, които преминават живота си, като сменят кашмири и се превръщат сами в един вид закачалки за модни дрехи, няма преданост, те я изискват от другите, но желаят да властвуват в любовните наслади, а не да се покоряват. Истинската съпруга, съпруга със сърце, от плът и кръв, се оставя да я води онзи, който е завладял съществуването, силата, честта и щастието й. На даровитите хора им трябват източни жени, чиято единствена мисъл е да предугаждат техните нужди; защото за жалост желанията им не могат да бъдат постигнати с техните средства.

Грешката на надарените хора е, че пропиляват младостта си, като се опитват да оправдаят оказаното им благоволение. Докато бедните хора трупат сили и знания, та в бъдещето лесно да носят бремето на могъществото, което им убягва, интригантите, богати на думи и лишени от идеи, сноват навсякъде, смайват глупците и влизат под кожата на простоватите: едните се учат, другите напредват; едните са скромни, другите са дръзки; гениалният човек таи гордостта си, интригантът я излага на показ, той непременно ще преуспее. Властниците са тъй готови да повярват в показните достойнства, в самоналагащите се дарби, че е детинщина от страна на истинския учен да лелее мечти за човешка благодарност. 

Толкова е досадно да се докоснеш отново до обществото, след като си слязъл от поднебесните висоти, до които ни издигат научните разсъждения; започвах да проумявам смисъла на манастирската голота.

Спокойствието и тишината, необходими на учения, даряват наслада и опиянение, каквито получаваме може би само от любовта. Упражненията на мисълта, търсенето на идеи, спокойната съзерцателност на науката ни потопяват в неизразими блаженства, неописуеми, тъй като са свързани с разума, а явленията, които се отнасят до него, са неуловими за нашите груби сетива. Именно затова сме принудени да прибягваме до материални сравнения, когато обясняваме загадките на духа. Удоволствието да плуваш в бистрите води на езеро, обкръжено от скали, гори и цветя, съвсем сам, гален от топъл ветрец, би дало на непосветените бледа представа за щастието, което изпитвах, когато душата ми се къпеше в сиянието на неведома светлина, когато се вслушвах във величествения и смътен глас на вдъхновението, когато явили се от безкрая картини струяха в пулсиращия ми мозък. Да гледаш как една идея покълва от полето на човешките абстракции като изгряващо слънце и се издига, как расне като дете, достига юношеска, а после и зряла възраст, е радост, по-възвишена от всички земни радости, това е божествена наслада. Учението обгръща с някаква магия всичко около нас.

Всички злочести хора са братя, говорят един и същи език и са еднакво великодушни, тъй като не притежават нищо, раздават чувствата си, предлагат своето време и себе си.

Честност е необходима и в сделките, и в мислите. Да измамиш жена и да фалираш, за мен винаги е било едно и също. Да обичаш младо момиче или да бъдеш обичан от него, е все едно да подпишеш истински договор, чиито условия трябва да бъдат определени предварително. Ние имаме право да изоставим жената, която се продава, но не и девойката, която се отдава, защото тя не съзнава колко голяма жертва прави.

Уви, ние винаги намираме пари за вятърничавите си приумици и се пазарим само за полезните и необходими неща. Пилеем безгрижно парите си по разни танцьорки, а се скъпим, когато трябва да заплатим дължимото на работника, чието семейство гладува. Колко много хора носят фракове за сто франка и имат бастуни с диаманти по дръжките, а обядват за двайсет и пет су! Изглежда, най-скъпо се заплаща задоволеното тщеславие. 

Любовта е невинно поточе, избликнало сред цветя и камъчета; което се превръща в пълноводна река, променя вида и облика си след всеки праг и се влива в безмерно широк океан, където недораслите умове скучаят, а великите души се разтапят в безконечно съзерцание.

Човекът без страсти и без пари остава господар на себе си;

Любовта е нещо като наша собствена религия, тя придава нова цена на живота ни; може да се превърне в най-страшното от всички нещастия, в нещастие, което дарява надежда, но непрестанно ви подлага на изтезания. 

И все пак въпреки привидното сладострастие на движенията й, в тях не се проявяваше никаква любов, нито докато вървяхме, нито когато спирахме. Щом се опитвах да съчетая ритъма на своя живот с нейния, тя проявяваше незабележима, потайна съпротива, ставаше някак поривиста и неуравновесена. В жестовете на бездушните жени няма никаква мекота. Не можехме да постигнем единство нито в мислите, нито в походката.

…тая дребна душа, която се движеше с такова величие, която бе тъй бедна сред своя разкош.

...приятелският отказ може да ни отнеме последните илюзии. 

Човек става силен, когато сам признае слабостта си. 

Има два вида нищета,... Нищетата, която открито върви по улиците и без да знае, подновява делата на Диоген, храни се малко и получава само най-простите житейски блага; може би тя е по-блажена от богатството, защото поне е безгрижна и вкусва неща от света, които са забравени от всесилните. Нищетата сред разкоша, испанската нищета, която прикрива с титли оскъдицата; горда, наперена, тази нищета означава да носиш бяла жилетка, жълти ръкавици, да се возиш в каляски и да губиш не грошове, а богатства. Едната е нищета на народа, другата — нищета на измамниците, кралете и даровитите хора. 

Вашето лице ме кара да търся душа, която е много по-красива от вас самата.

Ние сами изпълняваме ролята на свои съдници и палачи, служейки на земната правда, която е по-могъща от човешките закони и се подчинява на божията справедливост.

Щастието изчерпва силите ни, а нещастието унищожава нашите добродетели. 

Често велики пориви на душата увличат, омайват ония, които са длъжници, докато хората, живеещи сред пари, познават само парите и никога не се ръководят от великодушни подбуди.

…усетих, че душата ми е натъпкана в портфейла на някой банкер, изложена в описи, надраскана с червено мастило,…

 …личността все още обитаваше моя труп.

За човека с широка душа дългът е ад, ад, пълен с пристави и търговски агенти. Неплатеният дълг е низост, първа степен на мошеничеството, дори по-лошо, лъжа, която предвещава престъпления и сковава скелето на лобното ви място.

Демонът бе оставил върху челото ми отпечатъка от своята шпора. 

Това бе кално съществуване в лоното на разкоша, страхотна смесица от блясък и човешка нищета, пробуждане на покварата, изстискала със силните си ръце всички плодове на живота, оставила около себе си само жалки отломки и лъжи, в които сама вече не вярва. 

…за него думите ФРАНЦУЗИТЕ СА РАВНИ ПРЕД ЗАКОНА са лъжа, изписана в началото на хартата. Той няма да се подчинява на законите, законите ще му се подчиняват, За милионерите няма ешафоди и палачи!

Жестока скръб, бореща се с деспотичен характер, бе белязала това лице, увенчано с разбъркани сиви коси, изсъхнало като стар пергамент, сгърчен сред пламъците. Ако някой художник би срещнал тази странна, облечена в черно личност, тъй слаба и кокалеста, при завръщането си в ателието навярно би я възсъздал в своя скицник и би написал под портрета: „Поет-класик в търсене на рима“. 

Колко лесно се лъжат умните хора! 

Щастието им бе разкрило цялата сила на взаимната им привързаност и никога две души, два разсъдъка не бяха се съчетавали тъй пълно, както ги спои страстта. 

Простите хора смятат за луди тия възвишени, неразбрани мъдреци, които живеят с възхитително пренебрежение към разкоша и към света, смучат по цели дни угасналите си пури и пристигат в салоните с недозакопчани дрехи. Някой ден, след като дълго са измервали празнотата…, те проникват в някой природен закон и разгадават някой прост принцип; изведнъж тълпата примира от възхищение пред новата машина, пред някаква количка, чиято лесно разбираема конструкция изненадва и слисва! Скромният учен се усмихва, и казва на своите почитатели: „Какво съм създал? Нищо. Човекът не може да изобрети една сила, той само я направлява, цялата наука се състои в това да подражаваме на природата.“

Всичко е движение. Мисълта е движение. Природата се основава на движението. Смъртта е движение, чийто край ни е почти неизвестен. Ако Бог е вечен, бъдете сигурен, че Той се движи непрестанно. Може би Бог е самото движение. Затова движението е необяснимо като Него; като Него то е дълбоко, безгранично, неразбираемо и неосезаемо… Очевидно е като факт, мъгляво като абстракция, то е едновременно следствие и причина. И на него, както и на нас, му е необходимо пространство, но какво представлява пространството? Ние можем да го възприемем само чрез движението; без движението то е само празна дума. Неразрешим въпрос, подобен на пустотата, на мирозданието, на безкрая,…

Привличащата и доверчива безпомощност смесваше очарованието на любовта с възхитителното обаяние на детската сънливост. Дори и най-непритворните жени през деня се подчиняват на някои светски условности, които сковават невинните изблици на душите им; само сънят като че ги връща към житейската непосредственост, която краси първите години от човешкия живот:

…има бездни, над които любовта не може да прехвръкне, но е длъжна да се погребе в тях.

Рафаел дълго остана сам, потънал в-оная неволна забрава, когато мислите се раждат, свързват се и избледняват, без да придобият ясни очертания, преминават в съзнанието ни като леки, бледообагрени облаци. Тогава тъгата става по-поносима, радостта — по-безплътна, а душата сякаш заспива.

…той приличаше на скала, приемаща безчувствено ласките и гнева на вълните.

…обществото се разправя жестоко с нищетата, която се осмелява да смути тържествата му, да вгорчи удоволствията му. Всеки, който страда телесно и душевно и не притежава власт или пари, е парий…Тъй се отнася обществото с нещастието: убива го или го прогонва, опошлява го или го подкастря.

…злокобния хлад, с който обществото отдалечава от себе си мъкитe и който сграбчва душата тъй, както дори декемврийският вятър не може да смрази тялото… Мислеше си колко малко радости дава на хората това ужасно благоприлично общество. Какви бяха те? Забавления, които не доставят удоволствие, веселие, в което няма щастие, празници — без наслади, безумства, лишени от възторг, дърва и пепел в огнище, където не тлее дори искрица огън.

Получавайки властта, ние оставаме такива, каквито сме, тя дава величие само на великите.

Съзнанието му бе пронизано от дълбоко егоистична мисъл, в която потъна целият свят. 

Съжалението е чувство, което мъжете понасят особено трудно, още повече ако го заслужават. Омразата укрепява човека, съживява го, подтиква го към отмъщение; но съжалението убива, то още повече увеличава слабостта ни, Това е добродушно зло, презрителна любезност, любезна обида. 

Тя идва, ето я, тя е повелителка на мечтанието, неуловима като целувка, ярка и пареща като мълния, блеснала в небето, тя е неземно творение на духа и любовта! Тя самичка си е изваяла тяло от пламъците, а може би пламъците са пожелали да бъдат нейна плът! Чистите й черти издават, че е слязла от небето. Тя е лъчезарна като ангел! Не чувате ли шепота на крилата й във въздуха? По-лека от птица, тя се спуска при вас и опасните й очи ви омайват; чародейната сила на лекото й властно дихание притегля устните ви; тя побягва, увлича ви след себе си и вие усещате как земята се изплъзва под краката ви. Копнеете за миг само да докоснете с трепереща благоговейна ръка белоснежната й кожа, да погалите златистите къдрици, да целунете тия блестящи очи. 

За Федора: Тя не бе се отдала на никого, за да ги притежава всички. Докато не е започнала да обича, всяка жена е кокетка.

В една прекрасна утрин на палубата на „Вил-д’Анжер“, който излизаше от Тур, стояха и се държаха за ръка млад човек и хубава жена. Споени в едно, двамата дълго се любуваха на бялото лице, разцъфнало сред мъглата над водните простори на Лоара като рожба на слънцето и водата, като приумица на омарата и ефира. Русалка или силфида, тази безплътна жена се рееше из въздуха като дума, която напразно се мъчим да си спомним и която се спотайва в дебрите на съзнанието ни; тя се мяркаше сред островите, кимаше иззад високите тополи; после добиваше исполински размери, хилядите дипли на роклята й искряха, огненият кръг на слънцето засияваше около лицето й по-силно; тя прелиташе над селцата и хълмовете и сякаш се готвеше да препречи пътя на корабчето при замъка Юсе. Като че ли това бе призракът на благородната дама от романа на Антоан дьо Ла Сал, отбраняваща своя свят от нашествието на съвременността.

— Да, разбрах, това беше за Полин. Ами Федора?

— О, с Федора ще се срещнете… Вчера беше в Италианския театър, тази вечер отива в Операта, тя е навсякъде. Може би тя е самото общество.

Из "Сказания за времето на Самуила" от Антон Дончев

...любознателността винаги ще си намери съюзници и няма пречки за тоя, който иска да служи на знанието и красотата.

...стените са ръбовете на мраморен съсъд, който е събрал в себе си града, за да не се разлее ни капка от красотата му,...

   Самуил е доверчив. Това е слабостта на добрите, които мерят другите със себе си - те не могат да си представят, че тия други са толкова хитри и подли.

...тия правила, които определяха какво да се върши през всеки ден на годината и всеки час на деня и какви одежди да се обличат, като се върши това или онова, не са нищо повече от позлатени вериги, чиито звена се намираха в ръцете на знатните. Десетки императори се бяха задоволявали със своята златна клетка. 

   Хубаво е цял живот човек да милва и хора, и животни, ала светът е така нареден, че ако не убиеш вълка, той ще ти изяде агнето. И ако не изкорениш плевела, житницата ти ще остане празна. 

...граница и жена не се опазват, ако Господ не ги пази. 

И най-могъщият дъб зрее в малък желъд.

...съдбата е затворила очите му за блясъка на света, за да го накара да обърне поглед навътре, към себе си.

Преди векове славяните ослепявали своите певци - да ги накарат да гледат само хубостта на словото.

   Тая тояжка беше рабошът на Самуил. С чудновати резки и черти всяка сутрин Самуил дълбаеше върху тоягата, що има да върши през деня. Някои знаци бяха древните езически славянски резки, с които вещите старейшини записваха, пък и гадаеха, преди да се яви славянското писмо, а други белези си беше измислил сам Самуил и те му говореха на свой таен език, що само той разбираше. Такава тояжка в ръцете му беше за ония, що не чакаха добро от него, по-страшна и от Самуиловия меч, а говореше се, че знаците са заклинателни, а ако не са писани за добро, проклятие стига човека, когото Самуил е нарочил за вражда.

   Най-напред в края на тояжката Самуил издълба място, където да върже ремъка, после остави кората гладка на една длан дължина и изряза един след друг 3 кръга. Наглед те отделяха дръжката на тояжката, ала всъщност бяха първите знаци на Самуиловата азбука, които неизменно всеки ден той вдълбаваше в кората и мислите си. И значеха те едно и също нещо, речено три пъти: единение, единение, единение.

   Първият кръг говореше: единение на всички славяни от Дунав до Пелопонес. Свързани с еднакъв език и нрави, те трябваше да се свържат с една съдба и един вожд.

   Вторият кръг говореше: единение на всички племена и езици, пръснати като островчета сред славянското море - стари и прастари жители на тия земи или довеяни от битки и преселения - арбанасите по високите арбанаски планини, власите по Пинд, турците край Вардара, арменците - павликяни край Филипопол.

   Третият кръг говореше: единение на всички, що живеят по българските земи: боляри, духовници, селяци. Всеки, който вдигнеше ръка на единението, излизаше вън от голямото семейство, лишаваше се от огън и вода и трябваше да бъде прокълнат и убит.

   Трите кръга, изписани като пръстени, знаци на вярност и оброк, пазеха останалите резки и черти - да не се промъкне между тях недостойна мисъл или намерение. 

   Ако се съберяха всички рабоши, които беше извезал Самуил за тия години - той почна да дълбае на рабош, когато беше двадесет и петгодишен, а наесен щеше да стори четиридесет, - да се разчетяха знаците им, човек щеше да види, че те бележат дълъг път. Тъй забитите в планината дървени стълбове бележат стръмните пътища на горяните - падне ли сняг, да не ги изгубят. 

   И нещо друго говореха хилядите писани тояги. Те бяха като стълбове на оградата, зад която Самуил държеше мисълта и стремежите си. Тъй буен кон и млад бик се държат зад ограда, за да не се втурнат на воля - през гори и поляни. Те насочваха погледа на Самуил и го държаха като верига, щом сърцето му го потегляше някъде настрани.

Най-добре се вижда лицето на човека, когато той е между хората...

   След двадесет и осем години, броени от днешния ден нататък, Самуил ще види своите ослепени войници и ще падне като поразен от гръм. И като отвори очи, ще поиска глътка вода, ала щом първите капки докоснат устните му ще затвори очи и ще се вкамени. Два дни преди да умре, ще лежи Самуил без да може да повдигне дори клепките си, без да вижда, без да чува, без да говори. Като камък. Като мъртвец. Ала умът на Самуила ще свети в това вкаменено тяло по-ярко от всякога, сякаш съдбата нарочно е затворила всички прозорци към света, за да може Самуил в покой и тишина да премери и присъди плодовете на живота си. И тия два дни ще бъдат като два века, защото за мислите няма време и граници. Самуил ще преброди всички пътеки на живота си, ще извика сенките на всички скъпи мъртъвци, ще изстиска поука от всеки спомен, както се изстисква вино от зрял грозд. Много хора ще получат присъдите си, много подвизи ще се развенчаят, много поражения ще станат подвиг. 

   Ала Самуил не ще предаде на живите поуката от тия два дни размисъл - сам, лице срещу лице със смъртта, - когато всяко нещо показа истинския си ръст и отиде на своето място. Самуил ще умре, без да проговори. 

  А между днешното лице и смъртната маска Самуил ще има още едно лице. И всяко от трите лица на Самуила ще изглежда завършено, както изглеждат завършени пъпката, цветът, плодът. 

  Ала много време беше изминало, докато посятото семе покълне и даде тая пъпка.

...свободните общини раждат смели, силни хора, непокорни и вироглави пред болярите, ала и пред враговете, а пък заробването прави селяните страхливи, измамници и лъжци, за да се запазят от господарите; и че мъжките добродетели и мъдростта струват хиляди пъти повече от богатството и човек не бива да се цени по това, що има в кулата си, а по това, що носи в сърцето си. 

Задругарят от деня на раждането си, до смъртта си, ден и нощ е между свои хора, допира се до тях с рамо, с пръсти, с душа. Дори първата нощ с жена си не е сам - в стаята стои по-старият брат. Като поживее така, задругарят ставаше сякаш не отделен човек, а частица от нещо по-голямо и по-важно - задругата. Можеше да бъде силен, умен човек, но над волята му стоеше волята на задругата. Да те изпъдят, значеше да се родиш втори път, да излезеш от топлата утроба на майката задруга, да се отделиш, както се казва, от пъпа й, да застанеш сам и гол пред враждебния свят. 

...проклетите жени изглеждат винаги високомерни, а добрата жена, дори императрица да е, пак си остава скромна и мила.

   Слънцето залязваше. Сянката на планината се надигаше нагоре по тъмните стебла на дърветата - като че полянката се пълнеше с влага, а бледото слънчево сияние се качваше към върховете, да не се намокри. Накрая останаха да блестят върховете на най-високите буки. За миг блясъкът им дори се засили, сякаш слънцето береше душа - после и тоя блясък угасна. Остана да сияе само синьото небе - като изпрашено от светъл прах.

   Трогнат, разтърсен от вълнение, старейшината гледаше стройните, извишени дървета. Те са пристъпили тихо до него, те са го изправили, а когато е вдигнал глава, те са застинали по местата си, сякаш нищо не е било - като вечни стражи, които не бива да се месят в човешките работи, ала не са се сдържали те, помогнали са му, само че не искат това да се знае и разказва. Изправи се! Виж нас, правите! Няма тук прегърбени и слаби - дори мъртвите гледат нагоре!

Всеки умира на времето си и не може съдбата да променя през ден намеренията си. 

Във везаната торба, която се люлееше на гърба му, носеше погача, замесена с мляко, издоено от месечината. 

   Дълго търси Кракра веща жена да свали месечината и да издои от нея мляко, ала не намираше, защото такива жени се бояха от проклетия болярин, пък и ако научеха поповете, щяха живи да ги изгорят. А ако се опазеше от поповете, селяните все някак щяха да научат за врачката и да я прогонят или убият, защото се смяташе, че която вика месечината, вика над нивите неплодородие и беда. 

   Склони най-сетне Кракра една веща хубавица - знаеше се, че колкото жената е по-хубава, по-лесно слиза месечината - и тя за две телни крави склони да снеме месечината от небето. 

   Съблича се гола жената в нощ с пълна месечина, замесва и опича погача, без дума да продума и без никой да я усети. Все тъй гола притичва тя сред някоя нива да мами месечината. И други неща върши тя, които не са за пред хора, докато месечината почне да потъмнява на небето и да струи като чудновата светлина към погачата. А колкото повече иде светлината, вижда се, че това е шарена крава с вити рога и тежко виме, най-напред прозрачна, после все по-ясна и по-плътна, докато най-после опре с копита върху погачата. В медно котле издоява жената от тая крава червено мляко, а после с чарове и движения повдигне кравата нагоре, докато я стопи на светлина и месечината пак се върне на небето. 

   С такова червено мляко от месечината беше замесена погачата на Кракра и щом дадеше той от нея на Рослава, щеше да го обикне тя до гроб и друг мъж да не погледне. 

Рослава беше от ония жени, които се преобразяват, щом сложат на скута си дете - разхубавяват се, почват да греят някак отвътре, а в усмивката им, в очите им, в милувката им - само любов.

И тия очи полека се напълниха с непоносима тъга, сякаш с тежки сълзи, и клепките се спуснаха милостиво над тях.

   Има хора - тъжни ли са, гневни ли са - говорят високо, от упоритост, искат да заглушат болката си. 

   Някога, като искали да разкажат за свършека на света, певците пеели: "И брат срещу брата ръка ще вдигне." ...Че някога да вдигнеш ръка срещу свой, от рода, смятали те за безумен, дори не те наказвали.

Чистите хора приличат на планинско езеро - дълбоки, ала бистри. 

...мислеше, че всички са като него изсушени и едноцветни духом.

Всеки човек носи в сърцето си слънце и неговите лъчи греят през очите.

...струваше му се, че гледа човек, загубил половината си лице. Без брата си Добромир близнакът беше като човек, който е застанал пред огледалото, а не вижда изображението си в него.

   Всички стрелци, с изключение на англосаксите стреляха, като държаха лъка с протегната напред лява ръка, а с дясната дърпаха назад тетивата. Англосаксите пък държаха тетивата с прегъната, неподвижна десница, а извиваха лъка напред с лявата ръка. Не можеше да се каже, кой начин е по-добър, макар да беше признато, че англосаксите са ненадминати стрелци с лък... А това беше далекобоен лък. Да се изпъне тетивата, трябваше сила, колкото да се издигне с една ръка високо над главата едър мъж. 

Стремителен удар на меча, 

блясък секирен, свист на стрела

и чезне света от очите ти.

И тръгва пътека в небето, 

твърда и вярна е тя

като меч, като твойта ръка...

По нея лети кон разпенен,

от блясък по-чист, по-бял от сняг,...

...всичко се вкаменяваше под блясъка на светкавицата, за да се втурне по пътя си в настъпилия мрак.

Студенината в погледа му заблестя като лед, огрян от слънце.

...слънчевият лъч замръзна.

   Омир, Анакреон, Исай не бяха облаци, които летят над житните ниви, та носят в недрата си влага, плодородие и светла дъга. Те бяха дървета, чиито корени са впити дълбоко в земята. И тая земя е народът - народната песен и народната мъдрост. Колкото и да е велик един певец, той си остава връх - а под върха има планина. И колкото е по-висок върхът, толкова е по-голяма планината, толкова повече гори, поляни и скали има по склоновете й. Тая планина е народът. 

...дори в горчивите плодове има лековити сокове.

И протегна ръка, за да поеме от оръженосеца шлема си, както се поема последната чаша на пиршеството. 

...ранения стар свят.

Мечът на истината хладнееше в гърдите му. Като отломък лед. Той вече не опираше сърцето му - пронизваше го. 

Антон Дончев

Из "Парижката Света Богородица" от Виктор Юго

Виктор Юго

...първият носеше роба от златносребрист брокат, вторият - от коприна, третият от вълна, а четвъртият - от памучно платно. Първият актьор държеше в ръката си сабя, вторият - два златни ключа, третият - везни, четвъртият - мотика. А в помощ на ленивите умове, които не биха могли да прозрат дълбокия смисъл на тия принадлежности, в долната част на робите можеха да се прочетат следните големи, извезани в черно букви: на златотканата - "Наричам се дворянство.", на копринената - "Наричам се духовенство.", на вълнената - "Наричам се търговско съсловие.", а на платнената - "Наричам се селячество.". 

...селячеството е омъжено за търговското съсловие, а духовенството - за дворянството.

Едноокият е много по-несъвършен от слепеца. Той си дава сметка какво му липсва.

...най-приятно се мечтае, когато вървиш след хубава жена, без да знаеш накъде отива тя.

Циганките имат отзивчиви сърца.

Нищо не предразполага толкова към приключения, както празният джоб.

...изпод дългите й сведени черни мигли струеше неизразима светлина, придаваща доловената по-късно от Рафаел идеална прелест, която се поражда от мистичното сливане на девственост, майчинство и божественост. 

Отначало се разнасят редки удари, от църква на църква, като музиканти, които се предупреждават един друг, че трябва да започват; после вижте изведнъж - в някои моменти и ухото може да гледа, - вижте как от всяка камбанария се издига колона от звуци, дим от хармонии. Трепетът на всяка камбана възлиза отначало право нагоре, чист и сякаш откъснат от другите, в дивното утринно небе. После малко по малко се разширява, съединява се, смесва се, заличава се в другите и всички заедно се сливат във великолепен концерт. Общ поток от звучащи трептения, който се носи, огъва се, подема се, клокочи над града и разнася надалеч зад хоризонта оглушителните вълни на разлюлените камбани. Обаче това море от съзвучия съвсем не е хаотично. Въпреки своята необятност и дълбочина то си остава прозрачно. В него ясно личат отделните съзвучия, които лъкатушат самостоятелно, изплъзнали се от звънарниците. Можете да проследите диалога, ту дълбок, ту креслив, между тенорните и басовите камбани. Виждате как октавите прескачат от камбанария на камбанария. Виждате ги как се подемат леки, окрилени и свистящи от сребърната камбана, после тежко се отпускат, пречупени и осакатени от дървеното клепало. Възхищавате се на безспир избликващата и затихваща богата гама на седемте камбани на "Сент-Йосташ". Бързите и звучни тонове пробягват в общата хармония, прорязват я с два-три ослепителни зиг-зага и се пръсват като светкавици. Там в далечината се обажда абатството "Сен-Мартен" с тънкия си пресипнал глас. Тук боботи зловещо и сърдито Бастилията. На другия край се носи откъслечния бас на дебелата кула на Лувър. Царственият хор на камбаните на двореца пръска безспир на всички страни лъчезарните си трели, над които през равни промеждутъци падат като чук над наковалня тежките удари на кулата на "Парижката Света Богородица" и ги пръскат в искри. Сегиз-тогиз до вас долита във всевъзможни съчетания звънът на тройната камбанария на "Сен-Жермен-де-Пре". Този поток от възвишени звуци се раздвоява от време на време и прави път на фугата на "Аве-Мария", която избликва и искри като сноп звезди. Ниско долу, в самите недра на оркестъра, долавяте смътно църковното пеене, което сякаш се изпарява през вибриращите пори на църковните сводове. Същинска опера, която заслужава да бъде чута. Обикновено денем над Париж се носи врявата от неговия говор, нощем - неговото дихание, а в този ранен час - неговата песен. Вслушайте се в хора от камбани, присъединете към него шепота на половин милион живи същества, вечното стенание на реката, постоянните въздишки на вятъра, тържественият далечен квартет на четирите гори по хълмовете на хоризонта, подобни на исполински тръби на орган, потопете в смекчени полутонове острия и дрезгав глас на главната партия и кажете след това дали има в целия свят нещо по-пищно, по-ликуващо, по-разкошно, по-ослепително от този камбанен метеж, от тази разискрена музика, от тези десет хиляди принчени глас, които се възземат едновременно из каменните, високи триста стъпки флейти, от този преобразен в оркестър град, от тази гърмяща като буря симфония!

...лишен от обич и нежност, животът се превръща в бездушен, скърцащ и убийствен механизъм.

Устата на учен, който отдава възхвала на друг учен, напомня чаша жлъчка, подсладена с мед.

Дребните неща унищожават големите. Един зъб може да надвие огромно животно. Нилският плъх излиза наглава с крокодила, меченосецът убива кита, книгата ще убие сградата!

...пророк, който чува шума и гмежа на освободеното човечество, който вижда в бъдещето как умът подкопава вярата, как свободната мисъл смъква от престола религията, как светът се отърсва от владичеството на Рим. Предвиждане на философ, който прозира как човешката мисъл, окрилена чрез печатането, се изплъзва под форма на изпарения от стъкления съд на теокрацията.

...книгопечатането ще убие църквата.

...човешката мисъл, изменяйки формата си, ще измени и средствата за изразяване,...основната идея на всяко поколение няма вече да се записва със същата материя и по същия начин, че толкова устойчивата и дълговечна каменна книга ще отстъпи пред хартиената, защото тя е още по-дълговечна и по-устойчива. 

И действително от сътворението на света чак до XV век на християнската ера включително архитектурата си остава великата книга на човечеството, главното негово изразно средство в различните стадии на развитие на физическите и умствените му сили.

   Първобитните паметници едва успявали да изразят първобитното предание, просто, голо и сливащо се със земята като тях самите. Символът имал нужда да се разгърне в сграда. Тогава успоредно с развитието на човешката мисъл се развила и архитектурата. Тя се превърнала в исполин с хиляди глави и ръце и дала вечна, видима и осезаема форма на неуловимата символика.

Така словото било заключено в сградата, но неговият образ, подобно на човешко лице върху ковчег на мумия, бил запечатан върху външната обвивка на архитектурния паметник.

   Всяка цивилизация започва с теокрация и завършва с демокрация. Този закон за последователния преход от единовластие към свобода е отразен и в архитектурата. 

   Изваяната върху камъка мисъл се ползва в онази епоха с привилегии, които могат да се сравнят с днешната наша свобода на печата. Свобода на архитектурата.

   По онова време всеки, който се раждаше поет, ставаше архитект. Пръснатите в народните маси дарби, притискани от всички страни от деодализма като под покрив от бронзови щитове, намираха израз само в архитектурата и се изявяваха само чрез това изкуство. Техните илиади се изливаха във форма на катедрали. Всички други изкуства бяха подчинени на архитектурата и й служеха. Те бяха работниците, създаващи велико произведение. Архитектът - поет и маестро - обединяваше и скулптурата, извайваше фасадите, и живописта, която оцветяваше ярко стъклописите, и музиката, която разклащаше камбаните и надуваше тръбите на органа. Дори бедната истинска поезия, която упорито живуркаше в ръкописите, беше принудена, ако искаше да придобие известно значение, да се влее в сградата под формата на химн или проза. 

...архитектурата до XV век е главният летопис на човечеството. През този период не е възникнала нито една по-сложна мисъл, която да не е била изразена в сграда. 

   Откриването на книгопечатането е най-голямото събитие в историята. То съдържа в зародиш всички революции. То представлява коренно изменение в начина на изказване на човешката мисъл.

На угаснал въглен - студена пепел. 

Диамантът се крие във въглена, а златото - в огъня.

При съхранение на специфичната си форма, душата остава непокътната.

   През Средните векове всяка завършена сграда заемаше почти толкова място под земята, колкото се издигаше над нея. Освен в случаите, когато биваха построени върху дървени стълбове, както "Света Богородица", дворците, крепостите и църквите имаха винаги дълбоки подземия. Точно под горния кораб на катедралите, който бе ден и нощ залян от светлина и ехтеше от звуците на органа и на камбаните, се гушеше втора подземна катедрала, ниска, тъмна, тайнствена, сляпа и безмълвна. Понякога подземието служеше за гробница. В дворците и бастилиите то бе затвор или гробница, а често и двете неща едновременно. Тези солидни сгради,...нямаха обикновени основи, а все едно, че пускаха корени, които се раклоняваха в земята под формата на стаи, галерии, стълби, също както в надземната постройка. По този начин църквите, дворците, бастилиите бяха зарити в земята. Подземията на сградата бяха един вид сграда, в която се слизаше, вместо да се изкачва. Нейните подземни етажи съответстваха на външните етажи подобно на горите и планините, които се отразяват във водите на някое езеро, разположено в подножието на истински гори и планини... Тези затвори - фунии завършват обикновено с яма, подобна на дъно на бъчва. Данте бе сложил там своя сатана, а човешкото общество захвърля в нея осъдения на смърт. 

Не беше обикновена девойка, направена от шепа пръст и осветена оскъдно отвътре от колебливия лъч на женска душа. Тя бе ангел!

   Едва ли в цялата Вселена има нещо по-радостно от чувствата, които буди в душата на майката малката обувчица на детето й. Особено пък празничната, неделна или кръщелна обувчица, извезана дори по стъпалото, обувчица, с която детето не е направило нито една крачка. Тази обувчица е толкова сладка и мъничка, толкова непригодна за ходене, че майката сякаш вижда бебенцето си. Тя му се усмихва, целува го, говори му. Пита се дали наистина е възможно да има тъй малко краче. И ако детето не е при нея, достатъчно е да види хубавата обувчица, за да си представи тутакси сладкото и крехко създание. Струва й се, че го вижда, тя го вижда цялото, живо, весело, с нежните му ръчички, с кръглата главица, с невинната устица, с чистите очи със синкаво бяло. Ако е през зимата, ето го, то пълзи по килима, катери се с мъка по някоя табуретка и майката трепери да не се приближи до огъня. Ако е през лятото, то пълзи по двора, в градината, скубе тревата между камъните, гледа простодушно големите кучета, големите коне, без да се плаши от тях, играе с черупките, с цветята и градинарят се кара, когато намери пясък по леехите и пръст по алеите. Всичко около него се смее, сияе и играе като него, дори лекокрилият вятър, дори слънчевият лъч, които се вплитат на воля в палавите къдрици на косичките му. Обувчицата извиква всичко това пред погледа на майката и сърцето й се разтапя като восък на огън.

   Но ако тя е загубила детето си, всички тия радостни, чаровни и нежни картини, свързани с малката обувчица, се превръщат в жестоко страдание. Хубавата везана обувчица става тогава инструмент за изтезание, който вечно терзае майчиното сърце. Тя дърпа все същата струна, най-дълбоката и най-чувствителната. Само че не я докосва гальовно като ангел, а я опъва безжалостно като демон. 

...децата са част от нашата плът и...майка, която е загубила детето си, не вярва вече в Бога.

...гърдите й се разкъсаха от ридания, както в деня на загубата. Защото за майка, загубила детето си, този ден никога не свършва. Тази скръб не остарява. Траурните дрехи могат да извехтеят и избелеят, но майчиното сърце остава вечно черно. 

Изпитваше този вид срам, който нашият Лафонтен е определил така сполучливо: "Засрамен като лисица, уловена от кокошка."

Безмерната горест, както и безмерната радост са бурни чувства, които не траят дълго. Сърцето на човека не издържа продължително време подобни крайни състояния. 

...любовта е като дърво, тя расте от само себе си, пуща дълбоко корените си в цялото ни същество и често продължава да зеленее дори когато сърцето е опустошено.

  Най-необяснимо е, че колкото по-сляпа е тази страст, толкова по-упорита е тя. И е най-силна тогава, когато е най-неоснователна. 

Звуците, огласящи храма, дишаха такава благодат и тържественост, че приспиваха болната й душа... Особено силно й действаха камбаните. Тези исполински музикални инструменти изливаха на широки вълни над нея своя мощен магнетизъм. 

Огромни, тежки, черни облаци, разкъсани, раздърпани, висяха като люлки от траурни воали под звездния свод на нощта. Тъмни паяжини, опънати по небето. 

Сърцето на красивия младеж е често пъти грозно. В някои сърца не се запазва любовта. Девойко, борът няма хубост, каквато има у тополата, но той запазва зиме своите листа. 

   Една сутрин тя видя, събуждайки се, две вази с цветя на прозореца си. Едната бе много хубава кристална ваза, блестяща, но пукната. Водата й бе изтекла и цветята в нея бяха увяхнали. Другата бе глинена, грубовата и най-обикновена, но пълна с вода и цветята в нея бяха останали свежи и пищни. 

   Не зная дали го направи нарочно, но Есмералда взе увехналия букет и цял ден го носи на гърдите си.

...паметта е мъчителка на ревнивите...

Нощта превръща глухия в сляп.

   Попитали мегалопиеца Церцидас дали би умрял доброволно. "Защо не?" - отвърнал той - "След смъртта си ще видя велики мъже: Питагор между философите, Хакатей между историците, Омир между поетите, Олимп между музикантите."

Милосърдието е върховна кралска добродетел, която побеждава гнева. 

Това беше една от тия зле скроени глави, в които на ума му е толкова удобно, колкото на пламък под гасило.

Небесният гръм не пада върху обикновената маруля.

   Всеки знае, че литературата не носи големи богатства и че тези, които се трудят до изнемога над ценните книги, не винаги имат огън зиме. Само адвокатското съсловие обира класовете, а оставя сламата за другите научни професии. Има четиридесет една от друга по-хубави поговорки за продупчения плащ на философите.

...милосърдието е едничката светлина, която озарява дълбините на една велика душа! Милосърдието осветява пътя на всички други добродетели. Без него те биха били слепци, търсещи пипнешком Бога. Великодушието, което е едно и също нещо с милосърдието, поражда любовта...

- Много добре прави, че се въргаля в краката му. Кралете са като критския Юпитер: имат уши само в краката.

...високомерното лице на метр Оливие смени безочливото си изражение с раболепно. Лицата на царедворците могат да имат само тези две изражения. 

Разорението и позорът вървят по петите на необузданата амбиция. 

   Една сутрин влизат, да речем, в дюкяна ми и ми казват: "Чичо Копенол, така и така, фландърската херцогиня иска да спаси министрите си, главният съдия удвоява данъка на дивите овошки" или нещо от този род. Няма значение какво. Аз зарязвам работата, излизам от работилницата, тръгвам по улицата и почвам да викам: "На оръжие!" . На пътя ми все ще се намери някоя издънена бъчва. Качвам се отгоре о почвам да говоря високо, каквото ми хрумне, всичко, което ми лежи на сърцето. А когато си от народа, господарю, все нещо ти лежи на сърцето. И тогава хората се натрупват, крещят, бият тревога, селяните се въоражават с взето от войниците оръжие, присъединяват се и хората от пазара и ето ти въстание! И все така ще бъде, докато има владетели във владенията, граждани в градовете и селяни в селата. 

...в живота настъпват такива мигове, когато дори невярващият в нищо е готов да изповяда религията на най-близкия храм. 

МАЙКА & ДЪЩЕРЯ

(Есмералда и майка й)

   Палачът и сержантите влязоха в килията. Майката не се противопостави. Тя се повлече само към дъщеря си и се хвърли отчаяно върху нея. Египтянката видя приближаващите се войници. Ужасът от смъртта я съживи. 

   - Майко! - извика тя с неизразимо отчаяние. - Те идат, мамо! Защити ме!

   - Да, обична моя, ще те защитя - отвърна майката с угаснал глас, притисна я крепко в обятията си и я обсипа с целувки. 

Проснати така на земята - майката, покрила с тялото си дъщерята, - те представляваха покъртителна гледка. 

   Анрие Кузен улови девойката под мишниците. Когато почувства ръката му, тя промълви: "Ох!" и загуби съзнание. Палачът, от чиито очи капеха една след друга едри сълзи, понечи да я вземе на ръце. Опита се да отблъсне майката, но тя сякаш бе вързала на възел ръцете си около кръста на своята дъщеря и така силно се бе вкопчила в нея, че беше невъзможно да я отделят. Тогава Анрие Кузен повлече девойката вън от килията ведно с майка й. Очите на майката бяха също склопени.

   В този миг слънцето изгря.

...по-печален и по-занесен от майка, седнала между празната люлка и пълния ковчег.

КВАЗИМОДО & ЕСМЕРАЛДА

"Квазимодо вдигна тогава взор към египтянката, чието тяло 

висеше над бесилката и потрепваше в далечината под бялата

 дреха в последните гърчове на агонията, после го сведе над 

проснатия в подножието на кулата и загубил човешка форма

 архидякон и от уродливата му гръд се изтръгна скръбно

 стенание:

– Ето всичко, което обичах!"

***

"Две години или по-право година и половина след събитията, с

 които завършва нашата история, когато дойдоха да търсят в 

гробницата... ...намериха сред злокобните останки два скелета,

 единият от които като че ли притиснал в обятията си другия.

 Единият от двата скелета принадлежеше на жена и по него

 още имаше няколко къса от рокля, някога бяла, а на шията му

 висеше наниз от лаврови зърна и малка копринена торбичка,

 обшита със зелени мъниста. Торбичката бе празна и отворена.

 Този накит беше толкова евтин, че палачът явно не се бе

 полакомил за него. Вторият скелет, който го бе прегърнал 

крепко, принадлежеше на мъж. Гръбначният му стълб бе

 изкривен, главата хлътнала в плешките и единият му крак по-

къс от другия. Нито един прешлен на тила му не бе счупен и 

по всичко личеше, че не е бил обесен. Мъжът, на когото бе

 принадлежал този скелет, бе дошъл следователно по 

собствена воля, за да умре там. Когато се опитаха да го отделят

 от скелета, който притискаше в обятията си, той се разсипа на 

прах."

Думата "съдба", издълбана от средновековна ръка в стената на катедралата "Парижката Света Богородица" е повод за настоящата книга.