От всички изкачвания, водещи от мрака към сетлината, най-благородното и най-трудното е да се родиш аристократ и роялист, а да станеш демократ.
Да изглеждат в добро настроение в лошо време - такъв е навикът на морските капитани.
Хубавото в една война се преценява по количеството на злото, което причинява.
- Вие сте сеньори, вие, другите. Това са ваши работи.
- Все пак, това, което става...
- Това става по-горе...А има и работи, които стават още по-горе - слънцето изгрява, луната намалява или се увеличава, с тия неща се занимавам.
Понеже мисля, смятам, че зная.
Аз бях беднякът в края на вашия замък. Имало е случаи да ми давате милостиня; но този, който дава, не гледа, а онзи, който получава, разглежда внимателно и наблюдава. Кажеш ли просяк, все едно, че казваш шпионин.
Любопитството е по-силно от опасността; всеки иска да знае, макар и да загине...
...мислителят има някаква цел, а мечтателят няма.
Много по-сърцераздирателно е да видиш, че гори колиба, отколкото дворец.
Благородник може да бъде само сърцето.
Макар и да е нощ в нас, все пак има и звезди.
...тия хора, притежаващи някакъв вътрешен глас, който слушат. Тия хора изглеждат разсеяни; това не е вярно - те са съсредоточени.
Хубаво е да изваеш статуя и да ѝ вдъхнеш живот; още по-хубаво е да обработиш един ум и да му вдъхнеш истината.
Аз съм огромното око на народа и гледам от дъното на моето мазе.
Посредствените и хълмовете лесно предизвикват възторг; но това, което е много високо - геният, както и планината , събранието, както и шедьовърът, погледнати от много близко, ужасяват. Всеки връх изглежда преувеличение. Уморително е да се изкачваш. Задъхваш се при стръмнините, подхлъзваш се при наклоните, нараняваш се при грапавините, в които всъщност е красотата; разпенените потоци издават пропастите, облаците скриват върховете; изкачването плаши толкова, колкото и падането. Поради това ужасът надминава възторга. И човек изпитва това странно чувство - отвращение от великото. Той вижда пропастите, но не вижда възвишенията; той вижда чудовището, а не вижда чудото.
Безукорност в жестокостта - това приблизително е цялата революция.
Атеизмът е аристократичен.
Един мъртъв крал не значи един човек по-малко.
Някои личности са създадени да останат по средата на пътя.
В най-добрите бъчви има утайка.
Свободата на един гражданин завършва там, където започва свободата на друг гражданин.
Чудотворната природа действа двойнствено - възхищава големите умове и ослепява диваците.
Просторните хоризонти извеждат душата до общи идеи; ограничените хоризонти пораждат частните идеи, които понякога стават причина големите сърца да бъдат малки умове...
Общите идеи, ненавиждани от частните идеи - това е борба против прогреса.
...един внук на брат е като внук.
...всеки правеше каквото си иска - обикновено явление, когато "на началника си се подчиняваш от приятелство"...Особен род подчинение, което създава герои, но не и войници.
Нищо не заслепява така силно, както изумлението пред сбъдналите се мечти.
Симурден си представяше как Говен с броня от светлина и с метеорен блясък на челото смазва мракобесието, разтворил мощните, съвършени криле на справедливостта, разума и прогреса и вдигнал в ръка меча; ангел, но ангел изтребител.
Мълчанието е убежище на семплите души, изпитали зловещата дълбочина на скръбта.
Майчинското чувство е безгранично; за него не може да се спори. А това прави майката възвишена, нещо като звяр. Майчинският инстинкт е Божествено животински. Майката не е вече жена, тя е само майка...И поради това в разсъдъка на майката има нещо нисше и едновременно висше. Майката притежава някакъв нюх. Огромната, смътна сила на Сътворението е в нея и я ръководи. Сляпо, но прозорливо.
Натрапчивата мисъл води или до лудост, или до героизъм.
...по злокобното чело на Симурден блестеше изгряваща светлина.
...милостта...покварява справедливостта.
Пробуждането на децата е като разцъфтяването на цветята; сякаш парфюм лъха от тези свежи души.
Както птичето пее, така детето бърбори. Един и същ химн. Неясен, неразбран, но вълнуващ химн. Детето по-добре от птичето изразява смътната човешка съдба, която е пред него. Поради това тъга обзема хора, които слушат радостното пеене на детето. Най-възвишената кантата, която може да се чуе тук на земята, е чуруликането на човешката душа през устата на детето. Това неясно шушукане на някаква мисъл, породена инстинктивно, съдържа несъзнателен повик към вечната справедливост; може би това е протест от прага на входа преди влизането в живота; смирено и сърцераздирателно възмущение; тази усмихваща се към безкрайността невинност покорно приема всички положения в съдбата на слабото и беззащитно същество. Ако му се случи нещастие, това ще означава, че е злоупотребено с неговото доверие.
Шепотът на детето е горе-долу като словото; песен без ноти; говор без срички; шепотът е започнал на Небето и никога няма да заглъхне на земята; той предшества раждането и не стихва, продължава. Мънкането съдържа това, което детето е казвало, когато е било ангел и това, което ще каже, когато стане човек; люлката има свое Вчера, както гробът има свое Утре; и в смътното чуруликане това утре и това вчера съединяват своята двойна загадъчност; и нищо не доказва така Бога, вечността, отговорността и двойнствеността на съдбата, както страшната сянка в тази лъчезарна душа.
Душата вярва в светлината.
Каквото и да има над главата си - таван или свод, в очите на детето винаги се отразява небето.
Нищо не прилича така много на душата, както пчелата. Тя лети от цвят на цвят, както душата от звезда на звезда, и пренася мед, както душата пренася светлината.
Пчелата е като домакинята. Тя се кара пеейки.
...в безкрайността имаше нещо майчинско; това чудо, вселената, е в пълен разцвет, нейната безграничност се допълва с добротата ѝ.
Една клета жена е много по-нещастна от един окаян мъж, защото е средство за развлечение.
Човек най-добре се спасява, когато е сам. Където един минава, двама не минават.
...огромна сграда, която сякаш бе построена от мрак, по-черен от мрака, който я заобикаляше.
...всичко, което обобщава човечността, е свръхчовешко.
"О, ако трябва така да умрат (децата ѝ), аз ще убия Бога!"
Когато възрастните са ужасени, децата са любопитни. Който лесно се учудва, трудно се плаши; незнанието прави човека безстрашен.
Благоразумието е само разум; а чувството често е съвестта. Първото е чисто човешко, второто е по-висше. Поради това чувството не е така ясно, но е много по-мощно. Все пак - каква сила в строгия разум!
- Какво...има над правосъдието?
- Справедливостта.
- А детето! На кого го даваш ти?
- Най-напред на бащата, който го зачева, после на майката, която го носи в утробата си, после на учителя, който го възпитава, после на града, който го прави зрял, после на родината, която е върховна майка, после на човечеството, което е велико семейство...Всяка от тия степени баща, майка, учител, град, родина, човечество е едно от стъпалата на стълбата, която води до Бога.
Моята мисъл е: винаги напред. Ако Бог беше желал човек да се връща назад, би му поставил едно око в тила. Нека да гледаме винаги към страната на изгрева, на разцъфтяването, на раждането. Това, което пада, окуражава това, което се изкачва. Пропукването на старото дърво е повик към младото дърво. Всеки век изгражда свое дело, днес гражданско, утре човешко.
Таити е рай. Само че в този рай никой не мисли. А по-ценен е един мислещ ад, отколкото един глупав рай...Нека си бъдем човешко общество. По-голямо от природата. Да. Ако вие не прибавяте нищо към природата, защо да излизате от природата? Тогава задоволете се само с труда, както мравката, и само с меда, както пчелата. Останете си работно животно, вместо да бъдете управляващ ум. Ако прибавите нещо към природата, вие непременно ще станете по-голям от нея; да прибавяш значи да увеличаваш; да увеличаваш значи да растеш. Обществото е възвишената природа. Аз искам всичко онова, което липсва на кошерите, всичко онова, което липсва на мравуняците - паметници, изкуство, поезия, герои, гении. Законът на човека не е да носи вечните товари...Човекът не е създаден да влачи вериги, но да разперва криле.
Увеличаваше се светлината на зората, която блестеше в зениците му.
Природата е безмилостна; тя не желае да прибере своите цветя, своята музика, своите благоухания и своите светли лъчи пред отвратителните човешки дела; тя смазва човека с контраста между божествената красота и социалната грозота; тя не го пощадява, показва му крилете на пеперудата и песните на птиците; и трябва в разгара на престъплението, в разгара на отмъщението, в разгара на варварството той да почувства погледа на тия свети неща; той не може да избегне огромното порицание на всемирната доброта и неумолимото спокойствие на небесната синевина. Безобразието на човешките закони трябва да се покаже съвсем разголено сред ослепителната вечна красота. Човекът разбива и смазва, човекът унищожава, човекът убива; но лятото си остава лято, лилията си остава лилия, звездата си остава звезда.
И тия две души, трагични сестри, отлетяха заедно, тъмната се вля в светлината на другата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар