"Докато човек може да дава, той не може да умре."
М. Д. Валмор
 |
| Дора Габе |
Почакай, дай ми време
да разбера как може да се спи
във тоя разтревожен свят,
когато е безсънието съвест,
а съвестта е ден?
Цялата ми същност се превърна в обич
от жалост към объркания свят,
от милост към загиналите рано,
от радост към родените сега.
Сърцето ми е станало
гранит напечен и слънчасал.
Усещам как земята се върти,
как мравката не спира.
Кога ще си отдъхнат те?
Кога?
"Не се вълнувай!" - казвам на сърцето си.
"Почивка няма!" - ми отвръща то.
Защо не спрат звездите в своя път?
Нима и те не могат да си светят
спокойно и щастливо,
а все трептят, трептят, трептят...
Но щом заспя,
минутите крадат от младостта ми,
за да се будя мъдра всяка заран.
Седя в сърцето на часовник,
следя секундите, минутите и часовете
и виждам как във кръг минават месеците.
СВОБОДА
На клончето е кацнало и пее.
Свободно пее, пълни въздуха със песен
и всичко живо я поема.
Кой би оспорил свободата
на вятъра, когато грабва песента
и я разнася?
А тежкоклонестата вишня
с напъпилите вече плодове,
когато сокове набира в жилите си -
кой би я спрял
свободно и във ритъма на песента
да ги разлива в своя плод?
Слушам, слушам, слушам
и нищо не запречва свободата
на мойта мисъл да лети,
дори да се промъкне
в дома на моя враг, за да поиска
една целувка братска.
Слушам, слушам, слушам
и в мен расте свободната ми воля
да обичам,
да се гневя
и да се втурвам
в огъня дори
с протегнати ръце...
Това море, невидимо в нощта,
поглъща моя свят
и го стопява.
Но грейне фара,
стресне тъмнината
и всичко оживява.
Светът е пълен с музика.
Светът е пълен с теб.
Ще издържиш ли самотата
да гледаш през прозореца морето,
със жажда да летиш,
със мъка да не можеш!
Наоколо ми празнота, но в мен
такава детска радост зазвъня,
че ми се смъкнаха годините сами
и светлина излъчиха очите ми.
В живота ми незабелязано
се вмъкна някой,
премина през очите ми,
заседна в моето сърце
и диша чрез кръвта ми.
РАЗСТОЯНИЯ
"Обичам те" - ѝ рекъл той
(преди да бе обичал още).
"Щастлива съм" - отвърнала
(преди да бе щастлива още).
Избързалите думи отлетели,
пробили хоризонтите
и се превърнали в далечини,
в пространства, в необятност...
Напразно дирели и двамата
една опорна точка,
една яъзможност,
една илюзия,
за да се заловят -
ръцете им увиснали.
Веднъж, за да се приближи,
той се опитал да ѝ спомни
първата им среща.
"Да, да" - отвърнала
(без да си спомня нещо).
И пак отново като колело
се завъртели празни думи,
безсилни, немощни да стоплят
тясното легло...
Със цялата си жива плът
усещам пулса, изпреварил времето
на пъпките, готови да разцъфнат,
и виждам ранното зачатие на плод
във влюбените птици,
когато призива на славея пробужда
копнежите на младостта.
Със милиони пипалца
очите ми докосват тоя свят
и го поглъщат с жажда,...
МЕТАМОРФОЗА
На двата края върху пейка
седим със него, чужди, непознати.
Той: неприятен, грозен и невзрачен,
аз: неприветлива, самотна...
Погледнах крадешком:
Заслушал се в шума на вятъра,
очите му в отсрещната брезичка,
а на лицето му - усмивка,
една издайническа светлинка,
изскочила отнейде от душата му,
огряла образа му.
Да можех да му заговоря
със думите на вятъра
и с погледа на бялата бреза,
родила бих се втори път
и него бих родила,
красив и строен като бор,
какъвто може би
брезичката го вижда...
...и цялата пред мене широта
да вместя в себе си!
В шума ли на морето се разливаш,
във гънките на времето ли скрит,
или те носи вятърът
по цялата вселена?
Но как да вярвам, че си в нея,
когато си в сърцето ми все още?
ЗАЛЕЗ
Слънцето опря на хоризонта
зад черния изгърбен хълм.
На пейката седим със кучето Маркиза
и с поглед го следим.
Розовата тишина
си притаи дъха
в очакване...
Как бавно слиза, бавно си отива.
Светът като дете очи притваря
и заспива.
Изчезва всичко в полуздрач.
И ний с Маркиза двете,
притиснати една до друга,
се стопяваме
в изчезващия свят.
УСМИВКАТА
Една усмивка -
и цъфнаха бадемите веднага,
засмукаха пчелите розов цвят.
Една усмивка само -
и вече друг е тоя свят.
Една усмивка -
и до болка синьо е небето,
гушат се една във друга
планините
и въздухът е опиянен.
Една усмивка -
и не ми трябва нищо друго;
една усмивка стигна,
за да е цялата вселена в мен.
Дочувам отзвук от гласа ти
в шума нестихващ на тополите.
И само камъкът на спомена
лежи недвижим в мен,
с една въздишка твоя
и последен поглед...
Откакто се родих,
на всички поколения
връстница станах.
А времето,
превърнато във вечност,
пространството - в безкраен свят,
ме носят и аз плувам,
щастлива, че не зная
към кой бряг
ще ме изведат!
Няма хоризонт!
Морето е изпило млякото от облаците
и обвило
целия простор в мъгла.
Къде е оня поглед,
който ме прониза,
за да излее свойта красота...
БЕЗ ДУМИ
Стои сама и не пасе,
загледана в пространството,
във огнения залез,
рога забила във небето.
Когато доближих,
докосна влажната си муцуна
до мойте пръсти
и ме погали с поглед.
А нямаше освен нас двете никой
върху зелената поляна,
заобиколена от веригата
на снежните Родопи
в далечния тъмнеещ хоризонт.
Усетих прилива на обич,
която с млякото
раздава на децата.
Как исках да ѝ кажа,
че съм дете все още,
за мляко и за обич жадно!
А може би тя затова
целуна мойте пръсти?!
ЗАВРЪЩАНЕ
Това бе родната ми къща,
голяма и висока,
с комин до облаците...
Не можех да порасна изведнъж,
за да ги стигна,
а само питах: как, защо?
Но никой не можа да ми отвърне.
Отидох и се втурнах във света
да гоня хоризонти и височини.
Но хоризонт се не достига,
височината ражда висота.
Завърнах се със същите въпроси.
А родната ми къща,
ниска, схлупена и стара,
се вмести изведнъж във моето сърце
и заедно със мен се вряза в хоризонта!
Гнети ме тая тишина,
когато замълчим,
а трябва да се дигне глас;
тежи ми крясъка на празни приказки,
когато трябва да е тихо;...
Няма коментари:
Публикуване на коментар