Из "Белю Пушилката" от Джек Лондон

Бавно припадаше сив здрач, ставаше по-студено и гледката като че ли придоби някаква първобитна суровост.

В мигове на пълно изтощение хората забравят всичките ограничения, наложени им от цивилизацията,

Аз съм съвсем буден. Система не може да има, но ти пак си измислил система. Простото тройно правило е вятър и мъгла. От календара не е останало нищо. Светът е хвръкнал по дяволите. Няма вече нищо правилно и установено. Таблицата за умножението се е побъркала. Две е осем, девет е единадесет, а две по две е осемстотин четиридесет и шест… и… половина. Нещо е всичко, нищо е нещо, а два пъти всичко е крем за лице, млечен коктейл и басмени коне. Ти си измислил система. Сметките бият пресмятането. Туй, дето не е, а това, дето го няма, трябва да го има. Слънцето изгрява на запад, луната е касова бележка, звездите са консервирано месо, скорбутът е божия благословия, умрелият рита, скалите плуват, водата е газ, аз не съм аз, ти си някой друг, пък може и да сме близнаци, ако не сме мусака от загорели картофи, за пържена със син камък. Събудете ме! О, няма ли някой да ме събуди!

   

   Пушилката обичаше този живот, лютата полярна зима, безмълвната пустош, безкрайната снежна покривка, на която не беше стъпвал човешки крак. Около него се издигаха заледени върхове, които нямаха имена и не бяха нанесени на географската карта. Окото му не долавяше някъде в неподвижния въздух на долините да се вдига пушек от ловджийски стан. Той се движеше сам в натежалата тишина на безлюдното мъртвило, но самотата не го потискаше. Пушилката обичаше, всичко това — дневния труд, джафкащите кучета, стъкмяването на стана в продължителния здрач, трепкащите звезди над главата му и пламтящото великолепие на Северното сияние.

   Най-много обичаше той своя стан в края на деня сред тази снежна пустиня. Никога нямаше да го забрави. Той виждаше мислено картината, която щеше да нарисува някой ден. Утъпкано място в снета, където гори огън; легло от два кожуха от заешки кожи, постлани върху прясно отсечени елхови клони; заслон от парче брезент, който спира и отпраща назад топлината на огъня; опушен кафеник н кофа, сложени на повалено дърво, мокасини, надянати на пръчки, за да съхнат, забити в снега снегоходки; а оттатък огъня — кучета, гушещи се по-близо до топлината, посърнали и нетърпеливи, космати и заскрежени, с пухкави опашки, с които грижливо покриват краката си; а наоколо — стена от обкръжилия го мрак.

…В своята самота, лишен от възможността да размени с някого дума, той много мислеше и мислите му бяха дълбоки и прости. Мислеше с ужас колко безсмислено беше пропилял годините на градския си живот, мислеше за бездарността на всички школски и книжни философии, за многоумния цинизъм на редакциите и художническите ателиета, за лицемерието на спекулантите, почиващи в своите клубове. Те не знаят какво е вълчи апетит, непробуден сън, желязно здраве; никога не са изпитвали истински глад, истинска умора, за тях е непознато опиянението от работата, от което кръвта във всичките ти жили кипи като вино.

   Този прекрасен, мъдър, суров Северен край бе винаги съществувал, а той нищо не е знаел за него. Учудваше го как е могъл той, създаденият за такъв живот, да не чуе тихия зов на северната природа…

…те се носеха през стената на черния мрак … Този мрак бе почти лепкав, толкова много приличаше на плътно вещество.

„Човек не е победен, докато не са го победили“ 

…ще си намерим тук белята и ще киснем цяла вечност и още малко отгоре.

В тези консервирани храни липсва най-важното, най-същественото нещо. От тях е бил изпарен самият живот.

…няма нищо по-лесно от туй да излъжеш… Светът е препълнен, та чак прелива от глупаци, дето просто търсят някой да им помогне да се разделят със златото си.

Я погледни това Северно сияние… Несериозна работа, а? Също като някоя врътлива и непостоянна жена. И най-добрите са непостоянни, ако не са глупави. И всичките са котки, най-малките и най-големите, най-добрите и най-лошите. Подгонят ли някой мъж, на когото са хвърлили око, заприличват на ненаситни лъвове и виещи хиени.

    По-късно сутринта Пушилката отиде да се поразходи из улисания в първобитното си всекидневие стан. Току-що се бе завърнала голяма дружина ловци и мъжете се разотиваха всеки при своя огън. Жени и деца отиваха с кучета, запрегнати в празни шейни, други жени и деца мъкнеха заедно с кучетата шейни, натежали от прясно, но вече замръзнало месо от убития дивеч. Времето беше мразовито, както се случва понякога в ранна пролет, и тази първобитна картина се разиграваше при температура тридесет и пет градуса под нулата. Никъде не се виждаше тъкан плат. Всички бяха еднакво облечени с кожуси и дрехи от мека дъбена кожа. Край Пушилката минаваха момчета с лъкове в ръце, а стрелите в колчаните им бяха с каменни върхове; виждаха се и много костени и каменни ножове за дране на кожи, затъкнати в поясите или в кании, закачени на врата им. Жени шетаха около огньовете и пушеха месо, а вързани на гърбовете им кърмачета с опулени очички смучеха парчета лой. Кучета — истински вълци — настръхваха пред Пушилката, но се пазеха от заплашващата ги къса тояга, която той носеше; те душеха миризмата на този пришълец, когото трябваше да търпят поради тоягата.

…ловджийският стан се местеше все по-нататък по дирите на елените. Това бяха истински диви индианци…Тука бе горе-долу западната граница на техните земи — през лятото те отивали в тундрите по бреговете на Ледовития океан, а на изток стигали чак до Лъскуа.

Аз все още не мога да се начудя на своето откритие колко лесно се живее без света.

— Лабискуи, дъщерята на Снас, Властителя на дъждовете, Великия вожд, ще запали първия си момински огън тая вечер.

Но аз бих искала да любя така. Всичките ли млади мъже и жени по света любят по този начин? Тука не е така. Тука само се оженват. Изглежда, че нямат време. Аз съм англичанка и никога няма да се омъжа за индианец. Какво бихте направили вие? Затова още не съм палила моминския си огън. Някои от младежите все се молят на баща ми да ме накара да го запаля…Един от тях е Либаш. Той е голям ловец. А Махкук все обикаля и пее песни. Той е смешен. Довечера, ако дойдете при шатрата ми, след като се стъмни, ще го чуете как пее в студа. Но татко казва, че мога да правя каквото си искам и затова няма да паля моя огън. Виждате ли, когато една девойка реши да се омъжи, тя го съобщава на младежите по този начин. Четириокия винаги казваше, че това е чудесен обичай. 

В съобщението се изброяваха имената на десетина девойки, след това трите вестителки закретаха нататък, за да разгласят същото край другите огньове.

Ергените, които бяха дали младежка клетва никога да не говорят с никаква девойка, не се интересуваха от предстоящата церемония. За да покажат презрението си, те започнаха да се стягат незабавно да заминат и изпълнят задачата, която им бе поставил Снас,…

…въпреки искрената си любов девойката не знаеше как се държат влюбените. За първобитните диваци любовните ласки са непознати. Тя не е имала от кого да ги научи.

Лабискуи продължаваше да чурулика и да възпява сладката мъка на своята любов, докато той се мъчеше да се съвземе и да намери начин да ѝ каже трънливата истина.

Девойката го гледаше с влюбени очи и всеки неин поглед беше милувка. 

За първи път в живота си той започваше наистина да разбира какво нещо е жената, а душата на Лабискуи бе тъй чиста, тъй изумителна в своята наивност и неведение, че Пушилката безпогрешно четеше всяка нейна мисъл. Тя притежаваше всичките ненакърнени добродетели на своя пол, неопошлени от познаването на живота и от хитрините на самозащитата. Мислено той препречете Шопенхауер и се убеди, извън всякакво съмнение, че печалният философ не е бил прав. Да опознаеш жената, както Пушилката опозна Лабискуи значеше да разбереш, че всички женомразци са болни хора.

Той бе потресен до дъното на душата, когато откри у себе си тази наклонност към многоженство. Беше чувал да се спори по този въпрос в артистичните среди на Сан Франциско — че било възможно един мъж да обича две жени, дори и три жени едновременно. Но не беше го вярвал. Как можеше да го повярва, без да го е изпитал? Сега беше друго. Той наистина обичаше две жени и макар повечето време да беше съвсем убеден, че обича Джой Гастел повече, имаше, и други моменти, когато със същата увереност чувстваше, че обича Лабискуи повече.

…нямаше достатъчно спартански дух, за да порази тази жена-дете със смъртоносен удар в сърцето.

Никой не иска да види дъщери си омъжена…Поне хора с въображение. От това боли. Самата мисъл причинява болка, казвам ви. Но въпреки всичко, поради естествения ход на живота, някой ден Маргарет все ще трябва да се омъжи. 

…очите й светеха от любов, която тя не умееше да скрие, понеже не знаеше да се преструва.

Мислите за тебе в моето сърце са ярки и безбройни като звездите… няма език за тях. Как мога да ти ги разкажа? Те са тук, виж!

С тези думи Лабискуи му свали ръкавицата, мушна ръката му в топлата пазва на своята парка и я сложи на сърцето си, Тя я притисна и задържа там. И в проточилото се мълчание той долови удари, ударите на нейното сърце, и разбра, че всеки удар е любов. А после бавно, почти неусетно, все още стиснала неговата ръка, тя откъсна снагата си от него и го поведе към хранилището. И той не можа да устои. Сякаш го водеше самото ѝ сърце, което лежеше в шепата му.

ЗА БЯЛАТА СМЪРТ:

След четвърт час те спряха, за да си поемат дъх. — Аз вече не виждам далечните върхове — забеляза Пушилката.

— Въздухът става, гъст и тежък — добави Лабискуи. — Трудно се диша.

— Има три слънца — дрезгаво промърмори Маккан, олюля се и се облегна на щеката си, за да не падне.

Имаше по едно лъжливо слънце от двете страни на истинското.

— Те са пет — рече Лабискуи и докато гледаха, все нови и нови слънца блясваха пред техните очи.

— Боже Господи, небето е пълно със слънца, те нямат брой! — уплашено закрещя Маккан.

И това беше вярно, защото, където и да погледнеха, полукръгът на небето блестеше и пламтеше, от появяващи се в него все нови слънца.

Маккан остро изписка от изненада и болка.

— Нещо ме ухапа!… изкрещя той и отново изписка.

След това изписка Лабискуи, а Пушилката усети остро убождане в бузата, толкова студено, че го опари като киселина. Това му напомни как веднъж бе плувал в морето и го бе жегнала с отровните си пипалца медуза-сифонофора. Усещанията толкова много си приличаха, че той машинално обърса бузата си, за да се отърве от несъществуващото парливо вещество.

А после, странно приглушен, проехтя гърмеж… С лица, убождани и жегвани от невидими въздушни остриета, тримата се пръснаха широко по снежната покривка и се закатериха нагоре. Приглушените изстрели на пушките звучаха странно в техните уши… — Колко странно звучи гласът ти — забеляза Пушилката. — Сякаш идва някъде отдалече.

— Закрий си устата! — извика внезапно Лабискуи. — И не приказвай. Сега знам какво е това. Закрий си устата с ръкава, ей така, и не говори!

Маккан падна пръв и с мъка се изправи на крака. А след това те всички започнаха да падат, да стават и пак да падат, докато стигнаха върха. Волята им беше по-силна от мишците, те не знаеха защо, но усещаха, че целите са сковани и изтръпнали и едва могат да се движат. Когато погледнаха назад от билото, видяха младежите да се препъват и падат по нагорнището.

— Няма да стигнат дотука — каза Лабискуи. — Това е бялата смърт. Познавам я, макар и да не съм я виждала. Чувала съм старите хора да разправят. Скоро ще плъзне мъгла, но не като планинската или морската мъгла, или като мъглата при силен студ. Малцина са я видели и останали живи.

Маккан зина и започна да се задушава.

— Закрий си устата! — заповяда Пушилката.

Припламналата от всички страни около тях светлина накара Пушилката да вдигне очи нагоре, към множеството слънца. Те мъждееха и се забулваха. Въздухът бе изпълнен с микроскопични огнени искри. Близките върхове се губеха в тази призрачна мъгла; младежите, които неотстъпно се приближаваха, потъваха в нея. Маккан беше се отпуснал, и седеше клекнал на ските, закрил, уста и очи с ръцете си… задържайки се и управлявайки с щеката, се стрелна в искрящия елмазен прах и изчезна.

Пушилката погледна Лабискуи и тя му се усмихна, макар че едва се крепеше на краката си. Той й кимна да тръгва, но девойката се приближи до него и така, един до друг, на десетина стъпки разстояние, двамата полетяха надолу през парещата плътна стена на студения огън…

— Сега трябва да спрем — с мъка прошепна Лабискуи, — иначе ще умрем. Трябва да се покрием, така казваха старите хора.

Без да губи време да развързва възлите, тя започна да прерязва ремъците на торбата си. Пушилката преряза своите и като хвърлиха последен поглед към огнената смъртоносна мъгла и многото слънца, двамата се покриха с кожените си завивки и се свиха прегърнати под тях. След миг усетиха някой да се препъва в тях и да пада, после чуха безпомощно хлипане и псувни, задавени в страшен пристъп на кашлица, и разбраха, че Маккан се притиска към тях и се завива със спалния си чувал.

Сетне самите те започнаха да се задушават, разтърсвани и раздирани от суха кашлица, спазмодична и неудържима. Пушилката забеляза, че температурата му се качва и той целият гори, в същото състояние изпадна и Лабискуи. Часове наред пристъпите на кашлицата ставаха все по-чести и по-силни, но най-лошото дойде едва късно подир обед. След това бавно настъпи подобрение и между пристъпите те задрямваха от изтощение.

Обаче Маккан кашляше все по-лошо и по-лошо и те разбраха по неговите стонове и писъци, че е в безсъзнание. Веднъж Пушилката понечи да отметне завивките, но Лабискуи здраво се вкопчи в него.

— Не — замоли му се тя. — Да се отвиеш сега, значи смърт! Притисни лицето си тука, в моята парка, дишай леко и не приказвай… виж, както правя аз.

— Сложи устните си на моите — рече тя. Искам да умра така.

— Ние ще умрем заедно, скъпа — отговори той.

— Не! — Леко потрепване на ръката й го прекъсна, а гласът ѝ бе толкова слаб, че той едва го чуваше, но все пак чуваше всяка нейна дума. Ръката й затършува в качулката на нейната парка, тя извади оттам някаква торбичка и я сложи в неговата ръка. — А сега дай си устните, любими. Твоите устни на моите устни и твоята ръка на моето сърце.

И в тази дълга целувка тъмата отново го обгърна, а когато дойде на себе си, разбра, че е сам, разбра, че и той ще умре. И уморено се зарадва, че ще умре.

Той забеляза, че ръката му лежи върху торбичката. Засмя се вътрешно на любопитството, което все пак го караше да дръпне вървите и да я отвори. От нея се изсипа мъничък поток храна. Нямаше нито едно късче, което да не му беше познато, и всичките Лабискуи бе откраднала от Лабискуи — трохи хляб, сложени настрана в далечните дни, преди Маккан да загуби брашното; парченца и нахапани залъци еленово месо; остатъци от лой; задният крак на заека, недокоснат; задният и част от предния крак на невестулката; крилцето на овесарката със следи от зъбите й, отказали се да го изядат — жалки огризки, трагични саможертви, доброволни самоизтезания, хапки, които неизмеримата ѝ любов бе откраднала от ужасния глад.