На хоризонта, цял в мъгли, над върховете,
на заник слънцето — небесно дивно цвете —
клонеше в тоя час… Върху порутен зид
сред диви макове и бурен упорит
бе маргаритка най-случайно избуяла —
със скромен ореол, невинна, снежнобяла;
и от руините, сред прашните цветя,
във вечния лазур око бе впила тя,
в безсмъртната звезда, огряваща безкрая:
— И аз съм тук с лъчи, и аз в света сияя.
Нощта нападна небесата и в миг се мръкна…
Тъмите ставаха все по-неутешими.
И рече мрачно той: — Не, аз съм любовта!
И цял се озари от мрачна красота.
И в мрака — огнен взор преди той в мен да впери —
звездите зърнах през крилата белопери.
Към бездната вселенска човекът е поел…
Нещата, съществата неспирно си говорят…
Как инак си представяш всемира, вечността?
Ти мислиш ли, че Бог е дал форма на нещата,
и с вечен звън дарил е дърветата в гората,…
и тоя вечен шепот ей тъй, без смисъл скрит е?...
Ти мислиш, че пелтечат и си плетат езика?
И че невнятно мънка природата велика?...
Да, всичко на земята е глас и аромат
и всичко ни говори сред тоя необят;
във всеки шум успял е и Мисъл Бог да вложи,
изпълнени са с Мисъл творенията Божи
и стенат като тебе и пеят като мен.
Говори всичко. Слушай, човече изумен,
чуй ветрове, огньове, вълни, скали, тръстика,
дървета — всичко диша.
Душа във всичко блика!
…слънчевият ден обагряше с позлата
бездънния простор,…
…зад всеки ствол, уви, подобно сянка плаха
стаен бе мъртъв миг.
…— прекрасни, все по-редки —
Природата навред разстила нови гледки,…
…с разбита гръд
на мъртвата любов свидетел ням ще бъда,…
Зазидана мълчи чешмата; свежа, млада
тук пиеше тя жадно с ожурено лице,
направо гребваше вода — като наяда —
и ронеше се бисер от нейните ръце.
…бе доста весело: до мойте натежали
две стъпчици припрени — същински ситен смях.
…и спомените в миг се пръсват и пилеят
като студена пепел от огън догорял…
Аз плача, а ветрец листата росни гали;
и моят дом видя ме и пак не ме позна.
Сега са други тук, където нас ни няма.
Където ти си стъпвал, ще мине утре друг.
Щом тук една мечта лелеели сме двама,
защо да не мечтаят и други двама тук!
Светът не почва с нас и няма с нас да свърши;
едно са най-накрая и лоши, и добри.
Летиш, но друг простор крилото ще прекърши;
сънуваш, но сънят е по-къс от сън дори…
И духва Той свещта ни.
И нашата заслона потапя в мрачина.
И казва на дола, люлял ни в свойте длани,
да заличи следите и наште имена.
…душата в гърч ужасен от гниещия свят
усеща нещо как потрепва зад воала…
И тоя трепет в мрака си ти, о, спомен свят!
…кадилница уханна е всеки пукнат цвят…
…из мраморните вази денят със страст позната
налива гъсти сенки и слънчева позлата,…
…натам, към пещерата, където свеж от влага
бръшлянът на потока брада зелена слага.
О, юни! О, лъчи и рози!
Лазурът пее, мракът — ням!
Изкуството е мисъл жива,
громи, оковите разбива,
сродява Рейн и Тибър в миг!
Завоевател благороден,
то роба прави го свободен,
а теб, свободния — велик.
Пей, пукне ли се вън зората,
пей, мръкне ли се над земята,
трудът е радост, не беда!
И изпрати века с насмешка,
възпей и любовта човешка,
възпей самата свобода!
Да служиш, отче, в храма, когато вън гърмят,
е дързост нечестива.
Приклекнала зад тебе, мълчи самата смърт
и хитро се присмива.
Божествени картини! — и как личи от всяка,
че с поглед визионерски ти си прониквал в мрака
и си разкривал всичко, сред мрачините взрян:..
…нищо не е мъртво, ни живо е съвсем…
…сред тъмните ли тръпки на падналия мрак,…
…тук всичко да зачева с любов, да се плоди
под взора меланхолен на тихите звезди!
Не облаци, а плочи от мрамор чер тежаха,
от клоните край пътя звезди над нас хвърчаха…
…Мисля за всички оскърбени,
които е поставил животът на колени…
…Будно е живото; сияят
едни очи от сълзи, а в други бди безкраят.
О, колко ли матроси, о, колко капитани
потегляха щастливи към брегове мечтани
и чезнеха в простора, тревожно разлюлян!
О, колко екипажи затриха ветровете!
Че бурята жестока романа им дочете
и разпиля листата далеч, далеч оттук.
Каква богата плячка за бурните талази:
един мъжете грабна, черупката им — друг…
Вдовиците ви само с посърнали лица,
щом писне ураганът, тъмите с гръм разцепил,
ви споменат и ровят в изстиналата пепел
на своите огнища и сърца.
…И на дъските груби, върху дюшека стар
спят пет дечица малки — в гнездото на душите.
И светлинки дордето потрепват по стените,
на колене, опряла в постелята чело,
една жена се моли пред бедното легло…
Наказаха я Жана на хляб и на вода,
че бе се провинило детето за беда,
но влязох крадешком и вместо да въздишам,
бурканче с конфитюр й пъхнах после скришом
напук на всички нрави в доброто общество,
което все се чуди къде и за какво
да вдигне бързо шум. А Жана тихо рече:
— Не ще си бъркам с пръст в нослето, няма вече,
и с котенцето няма да правим пак бели…
Но пак се вдигна врява: — Такъв сте все били;
тя няма вече страх, тя вижда слабостта ви,
с насмешка гледате на истинските нрави!
Ред няма в тая къща. Наместо да сте строг,
обърквате нещата, това е лош урок,
така ще стигне тя до нещо по-голямо,
рушите тук реда… — Глава наведох само
и тихо казах: — Нищо не ще ме извини,
виновен съм, така е — от много добрини
народът страда днес. Сега и моят ред е,
на хляб и на вода и мен ме затворете.
— И вас ще ви затворим!… — А Жана в тоя спор,
тъй както бе се свила, към мен извърна взор,
искрящ от доброта, и каза сладко, сладко:
— Не се плаши, и аз ще ти донасям сладко.
…Това бе онзи старец, решил да ни смили, —
самотен, тъжен, сврян в подземната бърлога,
с една ръка към нас и другата към Бога,
той чака лъч от свода и сред калта — петак…
…И жалкият парцал
на плаща, от молците прояден, почернял,
разгърнат и прострян край жарката камина —
като че някой жар под пепелта разрина —
забляска: свод бездънен, студено озвезден.
И както тази дрипа бе сякаш свъсен ден
и дъжд се лееше като в мъглива есен,
и беше старецът в молитвен транс унесен,
аз, глух за всичко, дето тук бъбрехме безспир,
не мръсен шаяк виждах, а звездния всемир.
В незримото да си, в глъбта недостижима!
Витае в етера вина и укор има
в ридаещия воден звън;…
…сенки, мисълта сковали между двете
злини: каторга и раззинат ров.
…от пропаст в пропаст ги запраща и насреща
изпречва се нощта най-черна и зловеща
и плаши ги с най-страшните беди.
Градушка дупчи им лицата, студ ги свива
и бърше стреснат дъжд с ужасната си грива
по челото им гъстата мъгла.
…над тях пълзят мъгли и ужаси беззвездни,
глъбта отхвърля ги и зейват нови бездни
под бездната, раззината пред тях.
…с остри върхове осеян е безкраят
и те подобно циреи гноят.
За всички тоя мрак е черно огледало,
злодейства в себе си и плачове побрало;
навред по мрачния си път
съзират минала престъпност и химери…
…гмеж зловеща;
ридае ужасът, щом зърне ги насреща —
пред нищото с избодени гледци.
Няма коментари:
Публикуване на коментар