Оригинално заглавие: "Четиридесет правила на любовта"
…каквото и да се говори, любовта не е само сладко чувство, което идва и бързо си отива.
„В много отношения XXI не е чак толкова различен от XIII. И двата ще останат в историята като време на нечувани религиозни сблъсъци, културни недоразумения и всеобщо усещане на несигурност и страх от Другия. В такива времена повече от всякога е нужна любов.“
Красотата на залеза се понесе към западния хоризонт…
…същността на Бисмиллях се свежда до буквата «ба» — буква, под която има точка… Точката под «Б» е вместила в себе си целия всемир…
…Руми се преобразява от духовник традиционалист в убеден мистик, страстен поет, защитник на любовта и родоначалник на екстатичния танц на въртящите се дервиши, с което дръзва да се освободи от всички общоприети правила. Във време на сблъсъци и дълбоко вкоренен фанатизъм Руми се обявява за всеобща духовност, като отваря вратите си за хора от всякакво потекло. Вместо насочения навън джихад — определян като „война срещу неверниците“ и воден от мнозина и в онези дни, и днес — Руми отстоява насочения навътре джихад, в който целта е да се борим срещу собственото си его, или nafs, и накрая да го победим.
Винаги ставаше така. Кажеш им истината, и те намразват. Колкото повече говориш за любов, толкова повече те мразят.
„Пътят към истината е усилие на сърцето, а не на разума. Нека сърцето ти бъде пръв водач. Не разумът. Срещни се със себелюбието си, опълчи се срещу него и накрая го победи. Познаеш ли своето его, ще познаеш и Бога.“
Блогът беше озаглавен: „Черупката на име живот“, а отдолу имаше стих със същото название:
„Нека се изберем за спътници, нека, и седни в нозете ми!
Носим вътре в себе си много съзвучия, ала не мисли,
че сме каквото се вижда от нас.“
Където и да живеем, които и да сме, дълбоко в себе си се чувстваме несъвършени. Все едно сме загубили нещо и трябва да си го върнем. Повечето от нас така и не разбират какво е то. А и да разбират, само малцина успяват да тръгнат да го търсят.
— Така и не проумявам защо вие, дервишите, си усложнявате живота. Щом Бог е бил с теб през цялото време, защо си обикалял толкова да Го търсиш?...
— Защото, макар и да е истина, че Той не може да бъде намерен с търсене, Го намира само който търси.
Но да не забравяме, че свещта ни помага да се придвижим в тъмното от едно на друго място. Ако забравим накъде сме тръгнали и вместо това се вторачим в свещта, каква е ползата?
Всички, които четат Свещения Коран, го разбират на различно равнище, в зависимост от задълбочеността на разума си. Има четири равнища на прозрение. Първото равнище — това е привидното значение и повечето хора се задоволяват с него. После идва батин — скритото, съкровено равнище. Трето е съкровеното на съкровеното равнище. А четвъртото е толкова дълбоко, че не може да се изрази с думи и затова е обречено да остане неописано — Шамс продължи с блеснали очи. — Книжниците, които са насочили вниманието си към шариата, познават привидното значение. Суфистите пък знаят съкровеното значение. Светците знаят съкровеното на съкровеното. Колкото до четвъртото равнище, то е разкрито само на пророците и на онези, които са най-близо до Бога.
И прашинка любов не би трябвало да остане неоценена, защото, както казва Руми, любовта е жива вода.
Някои допускат грешката да смятат, че «смирение» е същото като «мекушавост», а не е така. Смирението е вид мирно приемане на условията на Вселената, включително на нещата, които сега не можем да променим и да разберем.
Говори по-малко, съзрявай по-бързо.
Можеш да познаеш Бога чрез всичко и всички във всемира, защото Бог не се свежда до джамия, синагога или църква. Но ако пак искаш да разбереш къде точно е Неговото обиталище, има само едно място, където да Го търсиш: в сърцето на онзи, който обича истински. Никой не е продължил да живее, след като Го е видял, точно както и никой не е умрял, след като Го е видял. Който Го е намерил, ще остане с Него навеки.
Но познанието е като възсолена вода на дъното на стара ваза, освен ако не се оттича някъде.
Умът и любовта са от различно тесто… Умът привързва човека и не се излага на никакви опасности, докато любовта разплита всички възли и излага на опасност всичко… Умът не се прекършва лесно, докато любовта може в миг да се превърне в отломъци. Но именно сред развалините са скрити съкровища. Едно разбито сърце крие в себе си несметни богатства.
Ала Руми притежава качество, с каквото могат да се похвалят малцина книжници: способността да задълбава навътре, под обвивката на религията, и да вади от сърцевината й перли, непреходни и общо значими.
…когато един ден видял младия Руми да върви след баща си, изтъкнатият философ, писател и мистик Ибн Араби възкликнал: «Хвала на Бога, зад езерото върви океан!».
Човек, който открито е обичан от някого и от когото се възхищават толкова много хора, неминуемо си навлича завистта, че и омразата на другите.
Нека светлината на вярата да грее винаги над теб…
Когато си самотен, е лесно да изпаднеш в заблуда и да повярваш, че си на прав път. За нас по-добра е самотата, защото тя означава да си сам, без да си самотен. Ала накрая е хубаво да намериш човек, човека, който да ти бъде огледало. Запомни, само в сърцето на друг можеш да видиш истински себе си и Божието присъствие в теб.
И всички врати да си останат затворени, Бог ще отвори само за теб нов път. Бъди благодарен! Лесно е да си благодарен, когато всичко е наред. Суфистът е благодарен не само за онова, което са му дали, а и за нещата, които са му отказали.
Търпението не означава да стискаш зъби и да не правиш нищо. То означава да си достатъчно прозорлив, за да се довериш на крайния резултат от процеса. Какво означава търпението! То означава да гледаш бодлите и да виждаш розата, да гледаш нощта и да виждаш зората. Нетърпението означава да си толкова късоглед, че да не виждаш резултата. Който обича Бога, остава търпелив, понеже знае, че се иска време непълната луна да стане пълна.
Любовта беше за хората, които търсеха в този шеметно въртящ се свят симетрия и разум.
Дошъл е да сложи пръст върху пулса на онези, които водят света към Истината.
Изток, запад, юг, север — все едно е. Накъдето и да си поел, просто се увери, че всяко пътуване е пътуване навътре в теб. Ако пътуваш навътре към себе си, ще обиколиш надлъж и шир света и ще стигнеш отвъд него.
Акушерката знае, че няма ли болка, пътят на детето не може да се отвори и майката не може да роди. По същия начин, за да се роди ново «Аз», се искат мъки. Точно както глината трябва да мине през жежък огън, за да се кали, така и Любовта може да се усъвършенства само в болкатa.
Търсенето на Любов ни променя. Който е тръгнал да търси Любов, съзрява по пътя. В мига, когато тръгнеш да търсиш Любовта, започваш да се променяш отвътре и отвън.
По широкия свят има повече лъжливи водачи и неистински учители, отколкото са звездите във видимия небосвод. Не допускай грешката да смяташ за свои наставници потъналите в себе си властолюбци. Истинският духовен учител няма да насочи към себе си вниманието си и няма да очаква от теб пълно подчинение и възхищение, а ще ти помогне да оцениш истинското си «Аз» и да му се възхитиш. Истинските наставници са прозрачни като стъкло. Те оставят Божията Светлина да минава през тях.
Постарай се да не се съпротивляваш на промените, които изникват по пътя ти. Вместо това остави живота да живее чрез теб. И не се плаши, че животът ти се преобръща с главата надолу. Откъде знаеш, че онова, с което си свикнал, е по-добро от нещата, които ще дойдат?
Всеки човек е недовършено дело, което бавно, но неумолимо се приближава до съвършенството. Всички сме недовършено произведение на изкуството, което чака и се стреми да бъде създадено докрай. Бог се е заел с всеки от нас поотделно, защото човечеството е изящно изкуство, умел краснопис, където всяка отделно взета точица е еднакво важна за цялостната картина.
…ако послушаш как проповядва Руми, ще се излекуваш от тъгата.
…лицемерието прави хората щастливи, а истината ги прави тъжни.
…онова, което ни приближава още повече до Бога, са именно страданията.
…можеш да познаеш само онова, което си в състояние да обичаш. Няма мъдрост без Любов,…
Истинската мръсотия е вътре в нас. Останалото просто се отмива. Има само една мръсотия, която не може да се махне с чиста вода, и това е петното на омразата и фанатизма, заразило душата. Можеш да пречистиш с въздържание и пост тялото си, но сърцето се пречиства само с любов.
Не съм от праведниците, които цял живот седят сгърбени на молитвените килимчета, а очите и сърцата им остават затворени за външния свят. Те четат Корана само повърхностно. Докато аз го чета в напъпилите цветя и прелетните птици. Аз чета Дишащия Коран, стаен във всеки от човеците.
Всеки човек е отворена книга, всеки е ходещ Коран. Търсенето на Бога е заложено в сърцето на всеки, бил той блудница или светец. Любовта пребъдва във всеки от нас още от мига, в който се раждаме, и чака да бъде открита. Точно за това в едно от четирийсетте правила се казва: „Цялата вселена се съдържа в един-единствен човек — в теб. Всичко, което виждаш наоколо, включително нещата, които може би не обичаш, и дори хората, които презираш и от които се гнусиш, присъства в една или друга степен и в теб. Затова не търси и Шейтана (Дявола) извън себе си. Дяволът не е някаква свръхестествена сила, която те напада отвън. Той е най-обикновен глас вътре в теб. Опознай се докрай, погледни честно и твърдо и тъмните, и светлите си страни и ще постигнеш върховна форма на съзнанието. Който познава себе си, познава и Бога“.
…някои хора се хранят от бедите на другите и не им харесва, ако несретниците по лицето на земята станат с един по-малко.
Нещата се проявяват чрез своите противоположности. А Бог няма противоположност, затова остава скрит…
…понякога животът прилича на голямо клише.
…няма такова нещо като „те“, както няма и „аз“.
Единственото, което трябва да сториш, е да помниш, че всичко и всички във всемира са свързани помежду си. Ние не сме стотици хиляди различни неща. Всички ние сме Едно.
Искаш ли да промениш начина, по който другите се отнасят към теб първо промени начина, по който самият ти се отнасяш към себе си. Не се ли научиш да се обичаш искрено, докрай, няма как да бъдеш обичан. След като достигнеш този етап обаче, бъди признателна за всеки бодил, който другите може би ще хвърлят по теб. Това е знак, че скоро ще вървиш под дъжд от рози.
Миналото е водовъртеж. Ако допуснеш да властва над сегашния миг, то ще те засмуче… Времето е илюзия. Живей за мига. Само това е важно…
— Къде? Как? Нямам къде да отида.
— Нека това не те спира — отвърна с блеснали очи Шамс. — „Не се плаши къде ще те отведе пътят. Вместо това се съсредоточи върху първата стъпка. Това е най-трудната част и именно за нея носиш отговорност. Веднъж направиш ли първата стъпка, нека всичко следва естествения си ход, а останалото ще се нареди само. Не се носи по течението. Самата ти бъди течение.“
Всички сме създадени по Божий образ и все пак така, че всеки е различен и неповторим. Няма двама души, които да са еднакви. Няма две сърца, които да бият в еднакъв ритъм. Ако Бог искаше всички да сме еднакви, щеше да ни създаде такива. Затова, който не уважава различията и налага на другите мислите си, не уважава и свещения Божи промисъл.
…и съмненията са хубаво нещо. Те показват, че си жив и не си спрял да търсиш… Пък и никой не е станал вярващ за една нощ. Човек си мисли, че е вярващ после в живота му се случва нещо и той става невярващ след това отново става вярващ сетне — пак невярващ. Докато не достигнем определено равнище, се колебаем постоянно. Това е единственият начин да вървим напред. С всяка стъпка се доближаваме още малко до Истината.
Когато човек, обичащ Бога, влезе в пивница, тя се превръща в негова молитвена стая, но когато един пияница влезе в същата стая, тя се превръща в негова пивница. Каквото и да правим, важни са не привидностите, а онова, което носим в сърцата си. Суфистите не съдят другите по това как изглеждат и кои са. Когато гледа някого, суфистът държи и двете си очи затворени и вместо тях отваря трето око — окото, което вижда вътрешните селения.
…е нелепо да си въобразяваме, че чрез разумния избор имаме някаква власт над хода на живота си, както е нелепо рибата да се опитва да има власт над океана, в който плува.
Представата, че „Аз“-ът може да натрупа познания, поражда не само напразни надежди, но и разочарования там, където животът не се покрива с очакванията ни.
Единственото, което мога да направя, е да взема със себе си лаптопа, да се опитам да намеря добра интернет връзка и да се надявам, че ще доживея до следващия ден. Останалото не е в мои ръце. Именно това суфистите наричат петия елемент — пустотата. Необяснимата и неуправляема божествена стихия, която ние, хората, не можем да разберем, но въпреки това не бива да забравяме. Не вярвам в «бездействието», ако това означава изобщо да не правиш нищо и да не проявяваш силен интерес към живота. Смятам обаче, че трябва да зачитаме петата стихия.
Смятам, освен това, че всеки от нас сключва завет с Бога. За себе си знам, че съм го сключил. Когато станах суфи, обещах на Бога да изпълня възможно най-добре онова, което ми е възложено, и да оставя другото на Него, единствено на Него. Приех истината, че има неща, които са извън моята власт. Че виждам само някои части, наподобяващи носещи се из пространството фрагменти от филм, а не цялостната картина.
И така, смяташ ме за религиозен. Но аз не съм религиозен.
Аз съм духовен, което е различно. Религиозността и духовността не са едно и също и аз съм на мнение, че пропастта между двете никога не е била по-дълбока, отколкото днес. Погледна ли света, виждам безпътицата, в която той се е озовал и която се задълбочава. От една страна, вярваме в свободата и във властта на отделната личност без оглед на Бог, държава и общество. В много отношения хората стават по-егоцентрични, а светът — по-материалистичен. От друга страна, човечеството като цяло става по-духовно. След като толкова дълго сме се осланяли на разума, явно сме достигнали точка, когато признаваме, че умът е ограничен.
Днес, точно както през Средновековието, наблюдаваме бурен интерес към духовността. Все повече хора на Запад се стремят да намерят в забързания си живот място и за нея. Но колкото и добри да са намеренията им, техният подход често е неуместен. Духовността не е поредният сос, с който да залеем старото ястие. Тя не е нещо, което можем да добавим към живота си, без да внесем в него съществени промени.
…светът е един огромен казан, в който се готви нещо? Засега не знаем какво. Всичко, което правим, което чувстваме и мислим, е съставна част от общото в казана. Трябва да се запитаме какво прибавяме в него. Дали негодувание, вражда, гняв и насилие? Или любов и хармония?
…след един военен поход пророкът Мохамед бил обявил как оттук насетне народът му трябва да се откаже от малкия джихад в името на големия джихад: битката срещу собственото его. Суфистите разправят, че оттогава егото било единственият противник, срещу когото мюсюлманите трябвало да се опълчат.
Суфистите проповядват, че тъй като в исляма нямало йерархия, всеки имал право сам да търси Бога.
…не е нужно човек да обръща внимание на религиозните власти.
Според суфистите Свещеният Коран бил пълен с неясни символи и многопластови препратки, които трябвало да се тълкуват всеки по мистичен начин. Затова изследват на кое число отговаря вибрацията на дадена дума, изучават скритото значение на числата и търсят в писанието забулени препратки…
Някои суфисти дори твърдят, че хората били Говорещ Коран.
Веднъж един философ срещнал суфист и двамата веднага се сприятелили. Говорили си дни наред, единият довършвал изречението на другия и обратно.
Накрая се разделили, а философът споделил за разговора:
— Той вижда всичко, каквото знам.
Суфистът пък заявил:
— Той знае всичко, каквото виждам аз.
Сърцето ми ликуваше от великолепието на всемира, който Бог е създал по Свой образ, така че, накъдето и да се обърнем, да Го търсим и да Го откриваме. Въпреки това човеците го правят рядко.
…не аз бях избрал пътя. А пътят беше избрал мен.
Някакъв странстващ дервиш пристигнал в един град, жителите му не се доверявали на пришълци.
— Върви си! — креснали му. — Тук не те познава никой!
Дервишът отвърнал спокойно:
— Да, така е, затова пък познавам себе си и повярвайте, щеше да бъде много по-страшно, ако беше обратно.
Докато познавах себе си, всичко беше наред. Който познава себе си, познава и Единия.
Отново бях изумен колко крехък и мимолетен е животът и си припомних още едно правило: „Животът ни е даден за кратко и този свят не е нищо друго, освен повърхностна имитация на действителността. Само малко дете ще сбърка и ще помисли играчката за истинското нещо. Въпреки това хората или са заслепени от играчката, или без всякакво уважение я чупят и я изхвърлят. В този живот стой по-надалеч от всякакви крайности, защото те ще разрушат вътрешното ти равновесие.“
Суфистите не стигат до крайности. Суфистът винаги е мек и умерен.
Красивите цветя се обират веднага и малцина обръщат внимание на бодливите растения. А истината е, че именно от тях често се правят най-добрите лекове.
Как любовта може да бъде достойна за името си, ако избираме само красивото и загърбваме трудностите? Лесно е да се радваш на хубавото и да не харесваш лошото. Това го може всеки. Истинското предизвикателство е да обичаш едновременно и хубавото, и лошото не защото без нощ няма ден, а защото трябва да надскочиш такива описания и да приемеш любовта в нейната цялост.
Проповядвам ли на големи множества, винаги внимавам да не забравям онези, които ме слушат, но и да не мисля постоянно за тях. И има само един начин да го постигна: да си представям множеството като един-единствен човек. Всяка седмица ме слушат стотици хора, аз обаче винаги говоря само на един човек: на онзи, който чува как думите ми ехтят в сърцето му и който ме познава както никой друг.
…кой…е по-велик: пророкът Мохамед или суфистът Бистами? Нима пророкът не е рекъл: „Прости ми, Боже, че не успях да Те опозная както подобава“, а Бистами е заявил: „Хвала на мен, нося Бога под наметалото си“. Щом единият се чувства толкова незначителен спрямо Бога, а другият твърди, че Го носи вътре в себе си, кой от двамата е по-велик?... Божията любов е безбрежен океан и човеците се стремят да вземат от него възможно най-много вода. Ала в края на деня от размера на техния съд зависи колко вода са взели. Някои са с бурета, други — с ведра, трети пък имат само чаши… Съдът на Бистами е бил сравнително малък и той е утолил с една глътка жаждата си. Чувствал се е щастлив там, където е бил. Прекрасно е, че е разпознал в себе си божественото, но въпреки това Аз-ът пак не е тъждествен на Бога. Не е постигнато единение. Колкото до пророка, той е бил Божий избраник и е имал да пълни много по-голяма чаша. Точно заради това Бог го е попитал в Корана: „Не отворихме ли сърцето ти?“. Така сърцето му се е разширило, а чашата му е станала огромна и той все не е могъл да утоли жаждата си. Но е чудно, че е казал: „Не Те познаваме, както подобава“, макар и да е познавал като никой друг Бога.
…религията е основният проблем, разяждащ света днес не по-малко, отколкото в миналото. Религиозните я дразнеха с нечуваната си наглост и самопровъзгласеното убеждение, че тяхната вяра е най-добра, фанатиците във всички вероизповедания бяха непоносими, но дълбоко в себе си Ела смяташе, че най-страшни са фанатиците мюсюлмани.
…езикът по-скоро прикривал, вместо да разкрива Истината и заради това постоянно възниквали недоразумения и неразбирателство между хората. В свят, където е пълно с грешки в превода, е безполезно да си непреклонен по който и да е въпрос, понеже не е изключено и най-непоклатимите ни убеждения да са плод на най-обикновено недоразумение. Като цяло човек не бива да проявява твърдост за нищо, защото „животът е такъв, че постоянно мени цветовете си“.
За Азис времето бе вместено в сегашния миг и всичко останало беше илюзия. По същата причина той смяташе, че любовта няма нищо общо с „плановете за утре“ и „спомените за вчера“. Любовта можеше да съществува само тук и сега. Азис беше завършил един от най-ранните си имейли с думите: „Аз съм суфи, рожба на настоящия…“
„Колко странно, че го пишеш на жена, която мисли прекалено много за миналото и още повече за бъдещето, а някак не се докосва до настоящия миг“ — бе отговорила Ела.
Пред нас изникнаха седемте стъпала по Пътя към Истината…, които егото на всеки трябва да изкачи, за да постигне Единение.
Първото на Покварения нафс, най-ниското и най-разпространено стъпало в битието на душата, когато тя е хваната в капана на земните желания. Повечето хора са заседнали на него, борят се и страдат, докато служат на своето себелюбие, на егото, а държат отговорни другите за това, че все се чувстват нещастни.
Ако и когато някой започне да работи върху себе си и така осъзнае в какво окаяно състояние е неговото его, той може да се изкачи на следващото стъпало и в известен смисъл започва да прави точно обратното на онова, което е вършел на предишното стъпало. Вместо да обвинява през цялото време другите, човекът, достигнал това стъпало, вини себе си понякога до степен да се самозаличава. Така егото се превръща в Обвиняващ нафс и поема по пътя на вътрешното очистване.
На третото стъпало човек е по-зрял и егото се е издигнало до Вдъхновения нафс.
Чак на това стъпало и никога преди него можеш да схванеш истинското значение на думата „да се откажа“ и да тръгнеш из Долината на Познанието. Изкачиш ли се на това стъпало, вече притежаваш и проявяваш търпение, постоянство, мъдрост и смирение. Светът ти се струва нов и изпълнен с вдъхновение. Въпреки това мнозина, достигнали третото стъпало, изпитват подтика да останат на него и губят волята и смелостта да продължат нататък. Ето защо, колкото и красиво и благословено да е третото стъпало, то е и капан за онзи, който се цели по-високо.
Успееш ли да продължиш нататък, навлизаш в Долината на Мъдростта и опознаваш Спокойния нафс. Тук егото вече не е каквото е било преди, понеже се е преобразило и е достигнало високо равнище на осъзнатост. Основни отличителни черти на всеки, дошъл дотук, са щедростта, признателността и непоклатимото чувство на доволство, на каквито и трудности да го излага животът. Отвъд това стъпало се простира Долината на Единението. Който е тук, е доволен, в каквито и обстоятелства да го поставя Бог. Той не обръща внимание на делничните неща, понеже е достигнал нафс на Доволството.
На следващото стъпало — нафс на Служението, човек се превръща в светилник за околните и вдъхва сили на всеки, който го иска, поучава и носи светлина като истински учител. Случва се такъв човек да притежава и целителски способности. Където и да отиде, преобразява живота на околните. Каквото и да прави, каквото и да се стреми да стори, негова основна цел е да служи на Бога, като служи на другите.
Накрая, на седмото стъпало, достигаш Пречистения нафс и се превръщаш в Инсан-и-Кямил — в съвършен човек. Ала малцина знаят нещо за това стъпало, а и да знаят, отказват да говорят за него.
Колкото е лесно да обобщиш стъпалата по пътя, толкова е трудно да ги изкачиш. Към препятствията, изникващи пред теб, се прибавя и следното: никой не ти обещава, че през цялото време ще се изкачваш. Пътят от първото до последното стъпало в никакъв случай не е само нагоре. Винаги съществува опасност да се препънеш и да се върнеш на по-ниските стъпала, понякога от горните падаш на първото. Не е чудно, че при толкова много капани по пътя само малцина във всеки век достигат до най-горните стъпала.
…да се замисля докъде съм готов да стигна и да залича личността си, за да бъда погълнат от Бога.
Анадола се състои от какви ли не религии, народи и кухни. Щом ядем една и съща храна, щом пеем едни и същи тъжни песни, щом вярваме в едни и същи суеверия и нощем сънуваме едни и същи сънища, защо да не можем да живеем заедно? Знам невръстни деца християни с мюсюлмански имена и невръстни деца мюсюлмани с кърмачки християнки. Нашият свят е като река: всичко тече и се смесва. И да има вододел между християнство и ислям, той трябва да бъде по-гъвкав, отколкото си мислят книжниците и в двата лагера.
Ако в сърцевината на вярата няма любов, тя не е нищо повече от дума, безжизнена и вяла, неясна и куха, нещо, което не можеш да усетиш истински.
Нима си въобразявате, че Бог пребъдва в Мека или в Медина? Или в някоя джамия? Как изобщо ви минава през ума, че Бог може да бъде вместен в някакво ограничено пространство, при положение, че Той казва съвсем недвусмислено как пребъдва не на Своето небе ни на Своята земя, а в сърцето на любимия раб.
Човекът има неповторимо място в Божието творение. „Вдъхнах му от Своя дух“, казва Бог. Всички ние без изключение сме сътворени като Божии наместници на земята. Запитай се колко често се чувстваш наместник, ако изобщо се чувстваш такъв. Не забравяй, че на всеки от нас е възложено да открие в себе си божествения дух и да живее според него.
Вместо да се оставят на Божията Любов и да обявят война на себелюбието си, религиозните фанатици се опълчват срещу другите и отприщват вълна след вълна на страх. Понеже гледат на целия всемир с очи, замъглени от страх, не е чудно, че виждат все неща, от които да се плашат. Каквото и да ни сполети, било то земетресение, суша или друго бедствие, те го тълкуват като знамение за Божия гняв, сякаш Бог не е казал недвусмислено, че милостта Му е по-голяма от Неговия гняв. Те вечно негодуват заради едно или друго и сякаш очакват Всемогъщия Бог да се застъпи и да отмъсти за тях, окаяните. Животът им не е нищо повече от несекващо огорчение и враждебност, недоволство, толкова огромно, че където и да отидат, то ги следва като черен облак, помрачаващ и минало, и бъдеще.
В религията се наблюдава следното: от дърветата не виждаме гората. В своята съвкупност религията е много по-велика и дълбока от отделните части, от които се състои. Отделните правила трябва да се четат в светлината на цялото. А цялото е стаено в същността.
Адът е тук и сега. Раят също. Престани да се плашиш от ада и да мечтаеш за рая, защото и едното, и другото е заложено в настоящия миг. Всеки път, когато се влюбим, се въздигаме в рая. Всеки път, когато мразим, завиждаме или се опълчваме срещу някого, падаш право в адския огън.
Суфистите не се ръководят нито от страха пред наказанието в ада, нито от желанието да бъдат възнаградени в рая, те обичат Бога просто защото Го обичат — безусловно, докрай.
Любовта е причината. Любовта е целта.
А когато обичаш толкова силно Бога, когато обичаш всичко, сътворено от Него — заради Него и благодарение на Него, всички външни категории изчезват като дим. От този миг нататък вече не може да има „Аз“. Всичко, до което се свеждаш, е една нула, толкова голяма, че закрива цялото ти битие.
„Не съм християнин, ни юдеин, нито индуист и будист, не съм и суфист. Не съм от никоя религия и култура. Ни от Изтока, ни от Запада… Без място е мястото ми, безследна — следата ми…“ Руми
Братко, издръж на болката. Не се поддавай на отровата на своите желания. Успееш ли, и небето ще се преклони пред прелестта ти… Така бодилът се превръща в роза. И в песъчинката грейва всемирът.
Шамс е човекът, благодарение на когото Руми се преобразява от духовник с местно значение в световноизвестен поет и мистик.
Учителят Самид все ми повтаряше: «Дори и някои да са равностойни на Шамс, по-важно е къде са хората като Руми, които да го видят».
Богат е животът, преизобилен и пълен. Или най-малкото си мислиш така, докато не се появи някой, благодарение на когото разбираш какво ти е липсвало през цялото време. Подобно на огледало, в което се оглежда не онова, което го има, а онова, което липсва, този човек ти показва пустотата в душата ти — пустота, която упорито си отказвал да видиш. Той може да е любим, приятел или духовен учител. Понякога дете, за което се грижиш. Най-важното е да намериш душа, която да допълва твоята. Всички пророци дават все един и същ съвет: намери онзи, който да ти бъде огледало!
…причина, неведома за ума ти, ала очевидна за твоето сърце,…
…пътешествие, на което можеш да поемеш само вътре в себе си и което отвън изобщо не се долавя.
Има ли начин да проумееш какво е любов, ако първо не обикнеш?
Любовта не може да се обясни. Тя може само да се изживее.
Любовта не може да се обясни, но именно тя обяснява всичко.
…помръкващата светлина на залязващото слънце го милваше по лицето.
…не проповядващ ум, а пеещо сърце…
Обхванем ли целия всемир с всичките му различия и противоречия, всичко ще се слее в Едно.
Всемирът е едно. Всичко и всички са свързани помежду си чрез невидима плетеница от истории. И да го знаем, и да не го знаем, всички водим безмълвен разговор. Не причинявай зло. Проявявай състрадание. И недей да злословиш зад гърба на другите — не отправяй дори наглед безобидни нападки! Думите, които излизат от устата ни, не изчезват, а постоянно се трупат в безграничното пространство, за да се върнат при нас, когато му дойде времето. От болката на един ще ни заболи всички. От радостта на един ще се усмихнем всички.
Миналото е въпрос на тълкуване. Бъдещето е илюзия. Светът не се движи като по права черта през времето и не върви от миналото към бъдещето. Обратното, времето се движи на безкрайни спирали през и вътре в нас. Вечността не е безкрайно време, тя е безвремие. Ако искаш да постигнеш вечно просветление, премахни от съзнанието си миналото и бъдещето и живей в настоящия миг.
Има равнище, след което езикът е безсилен. Щом навлезеш в зоната на любовта, вече не ти трябва език.
Съдбата не означава, че животът ти е строго предначертан. Затова е признак на пълно невежество да оставиш всичко на съдбата и да не допринасяш дейно за музиката на всемира… Съдбата ти — това е равнището, където ще свириш своята мелодия. Едва ли ще смениш инструмента, но зависи единствено от теб доколко добре ще свириш.
Представи си какво щеше да бъде, ако не можеш да уплашиш хората с ада и да ги насърчиш с рая. Светът щеше да бъде много по-страшен.
Бих предпочел да угася огъня в ада и да подпаля рая, та хората да обикнат Бога не за друго, а заради самата любов.
Пък и тесногръдите бездруго са глухи. Каквото и да кажа, за запушените им уши си е чисто богохулство.
…пророкът Мохамед е казал: „На този свят съжалявам три вида хора. Богаташът, който е изгубил богатството си, таченият човек, който е изгубил уважението към себе си, и мъдрецът, който е заобиколен от невежи.“
Истински суфист е онзи, който, и да го обвиняват несправедливо, и да го осъждат поголовно, търпи безропотно и не изрича и една-едничка лоша дума за своите зложелатели. Суфистът никога не осъжда. Как е възможно да имаш противници, съперници и дори хора, които за теб са «други», при положение че изобщо нямаш «Аз»? Как е възможно някой изобщо да осъжда, при положение че има само Един?
…вярата и любовта превръщат хората в герои, защото заличават в сърцата им страха и тревогите.
Поемеш ли по пътя на суфизма, първо откриваш изкуството да си сам сред тълпата. След това откриваш в самотата си тълпата — гласовете вътре в теб.
Понякога се налага да унищожиш всичките си привързаности, за да надделееш над своето его. Ако сме прекалено привързани към семейството си, към положението си в обществото и дори към местното училище или джамия до степен те да застанат на пътя ни към Единението с Бога, трябва да разрушим тази привързаност.
„Който пие вино,
ако е благ в душата си,
ще го прояви и
щом се напие.
Но ако таи гняв и безочие,
те избиват навън.
И понеже повечето хора са такива,
виното е забранено за всички.“ Руми
Ако искаш да укрепиш Вярата си, трябва да омекнеш в сърцето си. За да бъде вярата ти твърда като скала, сърцето ти трябва да е меко като перце. Заради болест, злополука, загуба или уплаха, по един или друг начин всички ние се изправяме пред неща, които ни учат как да станем по-малко себични и предубедени и по-състрадателни и великодушни. Въпреки това някои от нас усвояват урока и успяват да станат по-меки, докато други накрая стават по-непреклонни и отпреди. Единственият начин да се доближиш до Истината е да разшириш сърцето си, така че то да обхване всичко човешко и в него пак да остане място за Любовта.
…отвъд опиянението на любовта има трезвост.
Между теб и Бога не бива да стои нищо. Нито имами, нито попове, нито равини или други пазители на нравствеността или религиозното водачество. Нито духовни учители, нито дори вярата ти...
Научи Истината, приятелю, но внимавай да не превърнеш истините си във фетиш.
Руми казва, че не се налага да търсим любовта извън себе си. Достатъчно е да премахнем спънките вътре в себе си, които ни отдалечават от любовта.
Книжникът живее според следите, оставени от писалката. А суфистът обича следите от стъпки и живее според тях!
Най-невеж е онзи, които си мисли, че разполага с всички отговори…
Сигурно е огромно облекчение и лесен изход да си мислим, че дяволът винаги е извън нас… Но я да си представим за миг, че няма Шейтан. Че няма бесове, които само чакат да ни хвърлят в нажежените казани. Всички тези образи, от които ни се смразява кръвта, са измислени, за да ни покажат нещо, ала после са се превърнали в клишета и са изгубили първоначалния си смисъл… Смисълът е, че изтезанията, на които човек може да се подложи сам, нямат край. Адът е вътре в нас, раят също. В Корана се казва, че най-високо стоят човеците. Ние стоим по-високо и от най-високите, но сме и паднали по-ниско и от най-ниските. Схванем ли докрай смисъла на това, ще спрем да търсим Шейтана извън себе си и вместо това ще насочим вниманието към душите си. Онова, от което имаме нужда, е да се взрем искрено в себе си. А не да дебнем какви грешки допускат другите.
Суфистът казва: „Вместо да съдя другите, ще се занимавам с духовната си среща с Бога“. Но един правоверен книжник вечно търси грешките на околните. Ала вие, ученици, не забравяйте, че през повечето време, който се оплаква от другите, сам греши.
Ще го откриете в сърцевината на всяка от Авраамовите религии. Това е сблъсъкът между книжника и мистика, между разума и сърцето. Сами избирайте!
В крайна сметка и вашият учител, и аз не знаем повече, отколкото ни позволява Бог. Всички играем своите роли. Ала е важно само едно. Светлината на слънцето да не бъде затъмнена от слепотата в очите на онзи, който отрича, който отказва да види.
Царе и нищи, непорочни девици и блудници, всички сме под едно небе!
Докато всички на този свят се стремят да стигнат някъде и да станат някакви, а след смъртта да оставят всичко това след себе си, ти се стреми към най-високото равнище на нищото. Живей леко, без да се обременяваш с нищо, все едно си числото нула. Ние не се различаваме от гърнето. Изправени ни държи не украсата отвън, а празнотата вътре. По същия начин имаме сили да вървим напред благодарение не на онова, към което се стремим, а на съзнанието за празнота.
Благодатната красота е в очите на гледащия…
— Това, приятели, се нарича сема, танцът на въртящите се дервиши. От този ден нататък ще я танцуват дервишите на всякаква възраст. С едната ръка, насочена към небето, с другата — към Земята, ние получаваме всяка прашинка Божия любов и даваме обет да я раздаваме на хората.
Шапката с цвят на мед олицетворяваше надгробния камък, дългата бяла дреха — плащаницата, а черното наметало — гроба. С танца изразявахме как суфистът смъква от себе си цялото си „Аз“ все едно сваля стара кожа.
Гностикът избягал е от петте сетива
и от шестте посоки, за да ти покаже какво има отвъд тях.
Всяка истинска любов и приятелство са разказ за неочаквано преобразяване. Ако преди да обикнем и след като сме обичали сме същите, значи не сме обичали достатъчно.
Отдалечавам се от битието си, приближавам се към нищото. От едно годишно време на друго, от един етап на следващия, от живота към смъртта.
…какво е да срещнеш безкрайността чрез две огледала, които непрекъснато се отразяват едно в друго.
„Където има любов, неминуемо има и болка“.
Животът не е друго, освен стремеж към съвършенство. Всичко, което ни се случва, колкото и значимо или дребно да е то, всяка трудност, която понасяме, са проявление на божествения промисъл, подчинен на тази цел. Борбата е изначално заложена в човека.
Смирението не значи да си малодушен и бездеен. То не води нито до фатализъм, нито до капитулация. Точно обратното. В смирението е заложена сила — сила, извираща отвътре. Който се подчини смирено на божественото естество на живота, ще пребъде в невъзмутимо спокойствие и мир дори когато целият широк свят е хвърлен в смут.
...очите на човек, който се е нагледал на какво ли не и не иска да се бори повече…
На този свят не сходствата или обичайното, а очевидните противоположности ни тласкат напред. А всички противоположности във всемира присъстват и във всеки от нас. Ето защо вярващият трябва да се срещне с неверника вътре в себе си. А неверникът би трябвало да опознае правоверния, стаен в него. До деня, когато достигнем съвършения човек — Инсан-и-Кямил, вярата е постепенен процес, за който е нужна неговата противоположност неверието.
…докато стигнеш до сърцето на мъжа,…, може да се отдалечиш много от себе си.
…единственото, което съм в състояние да ти дам, е настоящият миг. Това е всичко, с което разполагам. Истината обаче е, че никой не разполага с нищо повече. Просто ни харесва да се преструваме, че имаме и друго.
Всички сме такива, каквито сме … И всички търпим промени. Това е пътуване от тук за там.
Този свят се крепи върху взаимозависимости. И капка доброта не остава невъзнаградена, и прашинка зло не остава ненаказано. Не се страхувай от съзаклятията, измамите и номерата на другите. Помни, че ако някой залага капан, Бог прави същото. Той е най-големият съзаклятник. Каквото и да прави, го прави красиво.
Бог е изкусен часовникар. Толкова точен е Неговият ред, че всичко по земята се случва, когато му дойде времето. Нито минута по-късно, нито минута, по-рано. И за всички без изключение часовникът върви вярно. За всеки има време той да обича и време да умре.
Наистина е много жалко, ако и един-единствен ден в живота ти е същият, както предишния. Във всеки миг, с всяка нова глътка въздух трябва да се обновяваш отново и отново. Има само един начин да се родиш за нов живот: да умреш преди смъртта.
Болката се превръща с времето в скръб, скръбта — в мълчание, а мълчанието — в самотия, необходна и бездънна като тъмните океани.
Мислиш си, че за теб няма вече живот. Мислиш си, че светлината на душата ти е била угасена и винаги ще тънеш в мрак. Но когато си погълнат от такава непрогледна тъмнина, когато и двете ти очи са затворени за света, в сърцето ти се отваря трето око. И чак тогава осъзнаваш, че зрението ти влиза в сблъсък с вътрешното познание. Няма око, което да вижда толкова ясно и остро, както окото на любовта. След скръбта идват друго годишно време, друга долина, друго „ти“. И започваш да виждаш навред онзи, когото обичаш и за когото си смятал, че не можеш да откриеш никъде.
Виждаш го в капката вода, която пада в океана, в прилива след нарастването на Луната, в сутрешния вятър, който разнася свежото си ухание, виждаш го в символите, по които гадаем на пръст по пясъка, в мъничките късчета скала, проблясващи на слънцето, в усмивката на новородено и в туптящата си вена. Как можеш да твърдиш, че Шамс си е отишъл, при положение че той е навред и във всичко?
Дълбоко в бавните въртопи на скръбта и бляна аз съм заедно с Шамс всеки ден, всяка минута. Гърдите ми са пещера, където почива той. Точно както планината пази вътре в себе си ехото, аз нося гласа на Шамс. От книжника и проповедника, какъвто бях навремето, не е останала и прашинка. Любовта зачеркна всичко, което правех, всичките ми навици. И ме изпълни с поезия. И макар да знам, че няма думи, които да изразят духовното ми пътешествие, аз вярвам в словото.
Светът се движи и се променя с бързина, над която ние, човеците, нямаме власт и която не можем да проумеем.
…променя се всичко, освен Божието лице.
Във всичко, което е било и е във всемира, има съвършена хармония и тънко равновесие. Точките се менят непрекъснато и се заместват една друга, кръгът обаче си остава непокътнат. Правило номер трийсет и девет: „Частите може и да се променят, но цялото винаги си остава същото. На мястото на всеки крадец, напуснал този свят, се ражда друг. И всеки почтен човек, който умира, е заменян от нов. По този начин не само нищо не остава същото, но и нищо не се променя.“
И да умре някой суфист, някъде се ражда друг.
Нашата религия е религия на любовта. И всички ние сме свързани с верига от сърца. Ако и когато някоя от брънките се повреди, някъде се добавя друга. На мястото на всеки Шамс, който си е отишъл от този свят, ще се появи друг — в различна епоха и с различно име.
Имената се менят, идват и си отиват, но същността остава непокътната.
...небето, което във всички посоки бе изумително индигово. Въртеше се със своя си невидима скорост, разтваряше се, превръщаше се в нищо и така, подобно на кръжащ дервиш, се изправяше пред безброй възможности.
Живот без любов не е живот. Не се питай към каква любов да се стремиш, духовна или материална, божествена или земна, източна или западна. Започнеш ли да делиш нещата, възниква ново и ново делене. Любовта няма етикети, няма определения. Тя просто е това, което е. Любовта е жива вода. А влюбеният е душа от огън! Светът се върти по друг начин, когато огънят обикне водата.
